7. Блейд Рънър 2049

Blade Runner 2049 (2017)

Roland

Признавам си без бой, че не съм сред най-големите фенове на оригиналния Беглец по острието. Геният на Ридли Скот е очевиден (поне по онова време, днешните му филми са… слаби), но нещо в тази история винаги ми е биело на кухо. Фактът, че разполагаме с мешавица от различни версии с диаметрално противоположни послания и сюжетно развитие, като всеки зрител има различно мнение коя е най-добрата (включително режисьорът, чиято позиция по въпроса се мени през годините), също не помага човек да възприема историята за ловеца на андроиди Рик Декард като фокусирано произведение. И разбира се, ако включим и първоизточника – романа Мечтаят ли роботите за електроовце? на Филип Дик – психеделичният хаос става пълен.

Но Беглец по острието си остава една от големите класики на жанра, и когато стана ясно, че Дени Вилньов, прясно спечелил сърцата ни с Първи контакт, ще бъде начело на продължението, две неща ми станаха ясни мигновено. Първо, че каквато и да е историята на новия филм, тя ще бъде разказана добре, с фокус върху персонажите и атмосферата. И второ, че каквато и да е историята на новия филм, тя ще има точно нищо общо с първата част. Резултатът беше противоречив – на много хора не им допадна бавното темпо на 2049, на други им беше неприятно, че историята използва една конкретна версия на произведението на Ридли Скот, превръщайки я в канон.

Но за мен това е може би най-монументалната фантастична история, която съм виждал на голям екран въобще. Мрачен футуристичен мит за разпада на човешката цивилизация и деградацията на човечността като такава, под натиска на собствените ни творения, разказана от гледната точка на едно от тези творения. Казвам „мит“, защото 2049 не използва динамиката на детективския ноар от първия филм. Вместо това, всичко в историята на Вилньов е твърде голямо за главния герой Кей. От мащаба на чудовищните градове и стените, бранещи ги от напиращия океан, през колосалните личности, които се борят помежду си за последните парченца цивилизация, та до епохалните събития, на които Кей е едновременно свидетел, но и безпомощна жертва.

2049 е едновременно може би най-тъжният филм, който съм гледал последните години, но и най-красивият. Тъгата идва не толкова от случващото се с главния герой, колкото от тоталния крах на създанията, които някога са си мислели, че управляват света. А красотата е резултат от погледа на Кей – едновременно невинен, но и разбиращ. Доброволен свидетел на края на човешката цивилизация и неин съдник. Разбира се, голяма част от всичко това вероятно се случва изцяло в моята глава. Но фактът, че Дени Вилньов ми даде филм, способен да предизвика подобни мисли и чувства, е достатъчен, за да превърне 2049 в една от любимите ми фантастики.

Intery

В основата на Блейд Рънър 2049 има едно назъбено парче стъкло, на което никога няма да простя за щетите, нанесени на духа на вселената му: издигането на биологичната репродукция на пиедестал. Напук на сърцевината на предшественика му – и на романа, върху който е базиран – която именно се изразяваше в подкопаването на идеята, че изкуствено създаденото е по някакъв начин по-нисшо от естествено човешкото, Блейд Рънър 2049 заявява, че напротив, истинското чудо е във възпроизвеждането по човешки. Сякаш никога между 1982 и 2017 г. не се е случвала експлозията на трансхуманистичния етос с неговото категорично отхвърляне на сакрализираното био-човешко.

Това парче стъкло не може да бъде изтръгнато лесно, защото от него тръгва целият емоционален заряд на сюжета – и о, какъв заряд, когато предводителката на репликантите пита Кей дали той се е мислел за специалното родено дете. Фундаменталността на стъклото е и изворът на ненавистта ми към него, защото ме спъва всеки път, когато мисля за филма като за безусловен шедьовър.

Какъвто той иначе щеше да бъде. Със съчетанието си на фонова емоционална леденост и моменти на избухваща сърцераздирателност. С неизчерпаемия си запас от безкрайно интересни уж поддържащи персонажи, от варящия си чесън герой на Дейв Батиста, през търсещия нещо истинско лейтенант на Робин Райт, до ужасяващата си антагонистка, която показва вътрешния си свят само в репликата „Аз съм най-добрата“. С използваната от филма образност на гигантски женски тела, дотолкова сексуализирани, че прекрачват границата към зловещо – отворените усти на каменните женски статуи, придобили друго значение в ядрената пустиня,  или генеричния модел гола Джой, предлагаща ти всичко, което можеш да искаш. И най-вече с величествената пустош на кинематографията си, чиято красота ние като човечество не заслужаваме, предвид финансовия провал на филма.

Който, в крайна сметка, е само (репродуктивно) условен шедьовър.

Moridin

Бог от машината

Ex Machina (2014)

В научно и технологично отношение няма спор: изминалото десетилетие бе това на алгоритмите за дълбоко учене. Софтуерът завладя огромни сфери от изследването на реалността и взимането на решения и по своя собствен, отблъскващо статистически начин* успява вече да ни профилира стряскащо добре за рекламните машини на капитализма. Разбира се, това не е истинският изкуствен интелект, в смисъла, който философите, учените и фантастите винаги досега си говореха.

Или…. е ли? Алекс Гарланд постави именно този въпрос на прицела на режисьорския си дебют, и в чудесна проява на разказваческо майсторство, остави още повече въпроси в дирята си. Неохотният, изпъстрен с агресия, неудобство, страх и секс танц на стаено напрежение, в който са заставени да движат тела и умове триото протагонисти на лентата, е истинско упражнение по съспенс. Експлицитизираното от сюжета несигурно питане дали любовта, емоцията и човешкото изобщо действително са нещо уникално и неповторимо, остава да кънти из всеки полутъмен коридор на богаташкото имение, в което героят на Оскар Айзък твори франкенщайновата си лудост. Свръх-красивата в своите карбонови бели кръпки върху телесното си битие Алисия Викандер е незабравима в ролята на изкуствения интелект, точно такъв, какъвто го поискате. Донъл Глийсън е слабата брънка и в състава, и в сюжета, но като че ли именно тази алегория за хилавия човек, заклещен между бога и машината от един по-либерален прочит на заглавието, е което се оказва финалната съставка на съвършенството. Бог от машината не е просто фантастика, не е просто актьорски етюд и не е просто високобюджетна мрачна приказка – предупреждение. Той е истинско явление, което много трудно ще бъде задминато от което и да е бъдещо упражнение по темата.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10