1. Първи контакт

Arrival (2016)

Moridin

Като че ли именно това трябва да бъде един фантастичен филм, не сме ли съгласни?

Основното е фокусираната идея. Новото, концептуално различното нещо, което да ни изкара от релсите на реалността, в момента, в който го разберем и усетим. И историята, която да води уверено, но недостатъчно очевидно към този момент. Първи контакт се справя идеално и с двете, стъпвайки върху раменете на великанския разказ на Тед Чан. Режисьорът Дени Вилньов успява по някакъв почти мистичен начин да улови истинската сила на кратката форма и да я пренесе също толкова ударно и стегнато на екран. Постижение, с което малцина могат да се похвалят.

После е висококачествената визуалност. Моментът, в който Луиз на Ейми Адамс за първи път вижда хептаподите на живо, е буквално катедрален по своето величие. Приглушени декори, фокус, изяществото на тяхната мастилена азбука, близките кадри в лицата, кинематографията в спомените, всичко в лентата говори точно обратното на безогледно компютъризираните блокбъстъри на нашето време. И го говори със стил. А това е важно, защото издига изцяло фантастичното съдържимо на сюжета над плоскостта на заплашващите иначе да се самопостроят моментално в съзнанието на зрителя предразсъдъци за природата на филма.

Най-подир е нърдщината. Лингвистично-физичната серия от оргазми, които Първи контакт осигурява на душата, е откровено ненадмината, макар и заимствана от оригинала. Но една истинска фантастика има нужда от щипка точно такава подправка, уважение към феновете и уважение към традицията на жанра.

Тези три елемента стигат, за да позволят на Вилньов да заеме челните места във всяка десетилетна класация. Разбира се, че филмът има своите слабости, не на последно място абсурдната американизирана военна реалия и на моменти безобразни диалози. Но което е доста по-важно, през силно емоционализиран, камерен, личен разказ, Първи контакт успява да ни накара да преживеем тази фантастична история не само в главите, а в сърцата си. Това, струва ми се, е сред основните задачи на кино адаптациите, и тук тя е изпълнена блестящо.

Random

Никога не ме оставяй

Never Let Me Go (2010)

Никога не ме оставяй като че ли с всяка година става все по-актуален към съвремието ни. И не само заради устремно развиващите се технологии. Чисто социалният елемент на фантастика е дори по-навременен в несигурните политически води, през които газим напоследък, а това, че лентата изговаря предупреждението си съвсем тихо и примирено, я прави още по-правдива картина на предстоящото. Филмът на Марк Романек е горчиво-красива и болезнено лична история за същества, на които е отказан личният живот. На героите му клонинги не им е забранено да изпитват чувства, да се влюбват и мразят. Само дето няма кой да ги научи на тези емоции. Дори най-добронамерените и прогресивни институции в британското общество са напълно неадекватни да се преборят за каузата, в която им се иска да вярват – че човешкият живот е ценен без уговорки, че всички хора са еднакво такива. Не, клонингите в тази адаптация на романа на Казуо Ишигуро предполагаемо носят ДНК-то на утайките на обществото – престъпниците, леките жени, имигрантите – а те вероятно са само една идея повече хора от самите тях. Те ще поживеят малко в един свят, в който така и не им е позволено да намерят себе си, а скоро след това ще започнат буквално да се разделят с части от тялото, което така или иначе не им принадлежи, за да могат останалите, истинските хора, да живеят щастливо до дълбоки старини. Никога не ме оставяй може да ти скъса сърцето – докато наблюдаваш как тези невинни деца дотолкова вярват в нормалността на този свят, в който им е предречено да бъдат животни за заколение, дотолкова се доверяват на стопаните си, и неосъзнато творят собствена митология за справедлив край. Онзи, който демонстрира, че притежава истинска душа, ще получи шанса да живее, да бъде човек! Истината се оказва съсипваща, защото освен в художественото бъдеще я разпознаваме и в миналото и настоящето: няма никакво значение колко добър и заслужил си, на едно общество не му е нужно оправдание, за да ти откаже правото да бъдеш себе си, ако вече е решило, че така е редно.

Niksan

Първи контакт е първото потапяне във фантастиката за Дени Вилньов, ала по прекрасния резултат няма никакви следи, които да подсказват липсата му на опит. Режисьорът не само внимателно подбира страхотен разказ, чиято история да разкаже, но и незабележимо добавя своя почерк към него, подобрявайки адаптацията и превръщайки я в един от най-добрите фантастични филми.

Дори да не се отличава с най-високите призове в света на филмовите награди, звукът, кинематографията и нестандартното развитие на филма печелят сърцата на критици и публика. Необичайното повествование, заимствано от Story of Your Life на Тед Чан, разказва за влиянието на езика върху съзнанието и комуникацията. Научна фантастика, която изключително силно набляга върху научното, а фантастиката е там колкото да даде ход на действието и инструмент в ръцете на главната героиня. Определено не е филм, който може да се сравнява с повечето научни фантастики, бивайки беден на експлозии, битки с лазери срещу войнствени извънземни, преследвания с и в летящи кораби, заплахи за цели планети и въобще всичко, на което сме привикнали в последните години с развитието на CGI. Много по-близък е до драмата на Робърт Земекис – Контакт – като и двата филма наблягат на междучовешките отношения, поглед върху характерите на героите и напрежение, засилено от вътрешни дрязги, а не от външни заплахи.

Първи контакт още с първото си гледане печели симпатиите на зрителите с неочакваното смесване на времевите линии и подклажда интереса за второ гледане, което ще осигури възможността да се навържат всички сцени в една цялостна история. Не затихва удоволствието и при последващи гледания, защото Вилньов е включил тънки, но интригуващи детайли, над които зрителят да се замисли и почуди, дълго след като е разкрил структурата на повествованието.

Оставяйки историята да говори сама за себе си, филмът е изпълнен с великолепни кинематографични сцени, които акцентират върху нищожността на човешката раса пред майката природа и пред новодошлите извънземни. И все пак остава впечатлението че хората, макар и незначителна част от вселената, все пак са значими и оставят своя отпечатък. Това е и посланието на „подаръка“, който получаваме от пришълците и личният принос към историята на Дени – хептаподите идват при нас заради потенциала ни и възможността да се отблагодарим за помощта в бъдеще. Една красива идея, която извисява човешкия род и както Стар Трек в едно отдавнашно минало е давал надежда за развитието на човешкия род, така и Първи контакт съхранява идеята за доброто, за борбеното и за несломимостта на хората в битката за едно по-добро бъдеще.

Intery

Coherence (2013)

Coherence попада в онази очарователна категория камерни филми, които се развиват в едно помещение и в които диалозите са гръбнакът на сюжета. Брилянтното в него е, че съчетава тези тропи с квантова физика, добавяйки допълнителен пласт характеризация на персонажите си и, разбира се, вълнуващи разкрития, които само фантастиката може да предостави.

Coherence е рядък пример за това, на което много хора се надявахме в началото на предното десетилетие – че драматичното поевтиняване на качествена снимачна техника ще доведе до пролиферация на филми бижута, създадени от хора с възхитителни оригинални идеи и малко пари. Сниман е в къщата на режисьора. Специални ефекти – въпреки силно фантастичния му сюжет – на практика няма. На актьорите е дадена много малко информация, както и скрити цели, към които някои от тях трябва да се стремят, и са оставени да импровизират. В резултат ситуацията на филма – домашна вечеря, на която се е събрала компания с многогодишна история – изглежда съвсем естествена. Реакциите на всички са напълно правдоподобни, когато се окаже, че нещо в обкръжението им силно се е объркало и те трябва заедно да разузнаят какво е положението.

Въпреки страхотната си фантастична предпоставка, качествените диалози и естествената актьорска игра, Coherence по никакъв начин няма високи претенции или амбиции. И все пак насред песимизма за бъдещето и за развитието на технологиите, той възражда надеждата за сбъдване поне от време на време на оптимистичните обещания за достигащи до другия край на света прекрасни оригинални микробюджетни продукции.

Roland

Откак се помня, възприятията ми за това какво е филмова фантастика и какво е литературна фантастика, винаги са били различни. Първият ми съзнателен игрален филм беше Star Wars: Епизод IV, а първата книга „за възрастни“ – Аз, Роботът на Айзък Азимов. Разликата между двете е очевидна и по доста силен начин символизира разделение, което до ден-днешен е в сила: фантастичните филми са ярки, тласкани от екшън, бомбастични дори когато фокусират върху нечий вътрешен свят. Фантастичните книги са… всякакви, но често нямат и една екшън сцена, а ако имат, то тя е сложена за разнообразие, колкото да я има.

Първи контакт е може би най-яркият образец на ново движение във филмовата фантастика, тласкано от творци като Дени Вилньов и Алекс Гарланд (Ex Machina: Бог от машината, Анихилация), което се опитва да прекрачи през тази граница, и ако съдим по досегашните примери – се справя страхотно със задачата. История, изцяло подчинена на вътрешния свят на главната си героиня, където фантастичното се случва едновременно извън нея, но и като символ на катаклизма, през който минава. Повествование, чийто заряд е вплетен в наративната структура, а „изненадващият обрат“ се крие в почти всяка сцена, очевиден, ако човек знае истината.

Разбира се, Първи контакт е и визуално и звуково пиршество, защото добрият филм – и особено добрата фантастика – трябва да има тези качества. Усещането за студенина и отчуждение е интензивно, но същевременно се преплита с нуждата на главната героиня да бъде сама, встрани от опитите на хората около нея да комуникират. Резултатът е атмосфера, която е много повече интимна, отколкото нагнетена или плашеща, което по изключително деликатен начин превръща чудовищните на пръв поглед извънземни в нещо много по-близко и лесно разпознаваемо от някои от човешките същества в историята.

Филмът е абсолютен триумф за жанра, и го постига с точно 1,5 екшън сцени, което не му пречи да поддържа напрежение и интерес от начало до край. А като приятен бонус, е и една от най-силните психологически драми за последното десетилетие, демонстрирайки способността на филмовия фантастичен жанр да бъде нещо повече от дистопии, енергийни оръжия и експлозии.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10