Политическото в научнофантастичните сериали: три погледа
Тhe Expanse
Вторият сезон на The Expanse, който завърши преди около месец по SyFy, би бил първото, за което се сещаме, когато чуем „политическа фантастика“ – фантастика с главни герои-политици, сплетни и надлъгвания, тайни конспирации и тайни корпорации.
Този рефлекс, след малко мисъл, обаче се оказва лъжовен, опростенчески. Политическото, в същинския си смисъл, се помещава в скритите намеци и откритите заявления как работи светът, и по-точно, светът, в който хората са принудени да живеят и да се разбират едни с други – или да не се, разбира се, – а не в това колко от действието в даден сюжет се случва на политическата сцена и в колко от сцените мъже и жени с благородно и/или лукаво излъчване си поднасят фино презрение като упадъчни словесни виночерпци.
Когато пък опре до фантастика с основните положения на The Expanse, подобно разграничение е още по-важно. Слънчева система е солидно колонизирана – или поне застроена, понеже доста от „колониите“ из нея не са нищо повече от индустриални или земеделски комплекси с базови условия на живот, в по-добрия случай, – и вече балканизирана, жужаща от напрежение между своего рода пролетариат (Belter-ите), технократите от Марс и упадъчните планетовладелци от Земята, а във втория сезон на сериала все повече и повече навлиза и типично по космическо-оперному протомолекулата, която притежава потенциала, на хартия, да пренареди цялата конфигурация от взаимоотношения в човешката цивилизация.
The Expanse тази година определено е вдигнал нивото спрямо предната, сценарият тече напрегнато и енергично, героите до един са по-интересни от преди, нововъведените също поддържат ниво, образността е по-силна, емоцията на места хваща за гърлото. Но като средство за обследване на политически/цивилизационни дилеми рядко надхвърля конвенционалната схема, а когато го прави, го прави в кратки моменти, обикновено през спорадични образи, а не през сюжетни развития.
На повърхността всички от гореизброените предпоставки в света на сериала се сливат в относително сивкавата теза „За чука всичко е пирон“. В ролята на чука е човечеството, а пиронът е протомолекулата, а в един полусмешен, полутъжен подсюжет – мормонския поколенчески кораб Наву, предвиден като самоподдържаща се едемска екосистема и превърнат в таран срещу астероида Ерос, където в края на първи сезон плъпва протомолекулата. Отделно от това, отчетливият рефрен, който излиза съвсем на преден план в последните епизоди, е че хората не са и сякаш не могат да надраснат вечната вътрешна борба за по-големи и по-големи тояги, с които да си строшат взаимно главите.
Завръзката на сезона настъпва с неясен военен инцидент на Ганимед, „житницата“ на Слънчевата система, в който са замесени и земляни, и марсианци, което ги вдига на нож едни срещу други, макар поне в началото да не е ясно кой за какво е отговорен, а истината се крие – разбира се, – в страховит военен експеримент с протомолекулата, дело на – разбира се, – злия корпоративен концерн Мао-Кваковски.
Жул-Пиер Мао е класическият корпоративен феодал, неуязвим, просто защото просто е твърде, твърде потребен. В интересен обрат обаче във втория сезон, землянският подсекретар Еринрайт се превръща от негова пешка в негов цар, а подобно здраво отнемане на юздите, поставянето на общоцивилизационния – ужким, – интерес над корпоративния може да се приеме за политически коментар. Макар че що за промяна е нещо, постигнато и закрепено едва-едва със силови средства, от един подчертано трагически персонаж, какъвто е Еринрайт? (Впрочем, отлично изпълнение на Шон Дойл в този сезон.)
От другата страна на властовата барикада пък са старите познайници от групичката край Росинант, които със същото отсъствие на въображение се опитват да сторят противоположното – не да използват протомолекулата, а да я унищожат без остатък. Едва към края на сезона осъзнават, че това е невъзможно и пренасочват вниманието си към грижата за тези до тях, опити да служат, а не да контролират (унищожението все пак е форма на контрол) нещо, което поначало не биха могли. От тези решения произтичат и някои от емоционално най-силните сцени в сезона. В подобен дух завършва и сезонната сюжетна линия на подсекретар Авасарала, която сама се лишава от възможността да е със семейството си на Луната– темата за разкъсаните/отчуждени семейства е силно подводно течение в арките на доста от героите, – но успява да си скове друго, по силата на обстоятелствата: устатия шпионин/бодигард Котияр (Ник Тарабей), служил със сина ѝ, и марсианската „морска“ пехотинка Боби Дрейпър (Франки Адамс), която редовно побеждава собствената си силова броня на канадска борба и живее с мечтата да види Марс тераформиран, мечта, отложена с поне две поколения поради случилата се преди десетилетия почти-война между родната ѝ планета и Земята, принудила Марс да поеме по пътя на военната технокрация, само и само за да поддържа независимостта си от някогашната метрополия. Боби, един от новите основни персонажи, започва фанатично вярна на Марс и завършва, убедена, че вярността към този до теб, този, редом до когото се сражаваш, е по-важна.
Други от тях са гореспоменатите спорадични проблясъци на нещо оттатък вечния човешки импулс към противоборство. Към тях спадат силната – емоционално и образно, – междинна развръзка на започнатия в първи сезон сюжет около Ерос, в която на най-преден план участват Джули Мао и детектив Милър (пореден чифт палци горе за Томас Джейн), както и окончателната такава, поне за този сезон, която пък е кулминация на очарователен подсюжет за научния кораб, изпратен към Венера, където Ерос пропада, след като първоначално се устремява към Земята. Непоносимостта между полковник Янус (Конрад Пла), най-високопоставения земен учен, и д-р Итурби (Тед Уитъл), нестандартен гений и приятел на Авасарала, прераства във взаимно уважение и споделен откривателски дух, а във финалната сцена от сюжетната им линия двата остават ококорени, увиснали, непокътнати, сред корозивните бури на Венера, насред разградения си на съставни части кораб, а след това си се ухилват един на друг. Образът, който е и кулминация на вторичната и твърде слабо чуваема във втория сезон тема на това да се опиташ да разбереш чуждото, а не да го унищожиш/овладееш, е силен, оптимистичен и надявам се, значим за следващия сезон.
