Последният роман на Сузана Кларк (на който съвсем скоро ще можем да се насладим и в български превод) е отличен повод да се отправим на пътешествие през сенчестото безкрайно. Нашият гид? Джовани Батиста Пиранези, майсторът на бароковата гравюра.

Пиранези е много неща – художник, археолог, подвизава се и сред академичните среди, където ревностно защитава превъзходството на римската архитектура пред гръцката. Самият той обаче през целия си живот представя себе си като архитект, въпреки че успява да реализира проекта на една единствена сграда. Най-дълбока следа безспорно оставят гравюрите му.
В един от циклите си използва римските руини, за да си представи как са изглеждали постройките преди векове. С майсторска манипулация на светлината и перспективата попълва празнините и създава достоверен образ на някогашните сгради. За Пиранези създаването на една толкова пълна картина на миналото е добро упражнение, но изглежда творческият му нюх винаги го тласка в посоката на въображаемото. Така в изгледите от Рим се появяват арки, олтари и крипти, които никога не са били там. Пиранези изобразява минало, което никога не е било, паралелна реалност, която кипи от живот и рязко се противопоставя на бледите безжизнени руини. Когато Гьоте посещава Рим за първи път, остава разочарован, защото не открива действителността, в която Пиранези му е позволил да надникне.

Връх в творчеството на бароковия майстор са неговите Carceri d’invenzione (Въображаеми затвори). Първоначално гравюрите са четиринайсет и повече напомнят скици, но десетилетие по-късно, през 1760 г., Пиранези подготвя второ издание, в което контрастът между светлината и сенките е значително задълбочен; под заплашителните арки и внушителните стълбища са разпръснати уреди за мъчение, добавени са и два нови принта. В Затворите перспективата е силно манипулирана, а светлината не пада естествено върху обектите. Пространството е игра, а не закономерност. Реалността е изкривена. 

Затворите са пропити със самота. Забелязват се човешки фигури, но винаги някъде в далечината. Силуети, които само загатват присъствие, но всъщност правят самотата осезаема. Струпани са единствено статуите, които показват човека като някакъв извисяващ се античен монумент, единственият способен да се конкурира по внушителност с надвисналите арки, катранените сенки и уредите за мъчение, но застинал във времето, с оронени крайници и залязло величие.

Природата напълно отсъства. Има само камък и метал, обработени от човешка ръка. Тук е интересен паралелът с романа на Сузана Кларк, където природният цикъл присъства чрез приливите, които периодично обливат залите, из които героят Пиранези скита. За художника Пиранези обаче в този свят съществува само стихията на огъня.

Затворите отвеждат мислите към безкрайността. Ъглите и колоните не изчезват в далечината, а по-скоро търсим далечината някъде в тях. Стълбите винаги продължават нагоре, последната площадка не може да бъде достигната. Пространството на затвора предполага някакво ограничение и тук се явява интересен парадокс. Ако се опитаме да го тълкуваме в духа на барока, който изглежда винаги се насочва към метафизиката, бихме казали, че това е парадоксът на човешкото съществуване. Хората успяват да концептуализират безкрайността, но не могат да я усетят, имат ограничени знания и възможности, притиснати са от времето и пространството.

Атмосферата на Затворите и въпросите, към които ни препращат, се оказват продуктивни в литературата и провокират множество писатели. През XIX век гравюрите са сродени с Дантевия Ад. Може би най-голямото им литературно наследство обаче е явлението на готическия роман. Двама от първите му архитекти (pun fully intended) Хорас Уолпоул (Замъкът Отранто, 1764 г.) и Уилям Бекфорд (Ватек, 1786 г.) превръщат сцените на Пиранези в основен декор на това, което и до днес разбираме под естетика на готиката. Силно е влиянието на венецианския майстор и през Романтизма – Мюсе, Юго, Готие, Бодлер, Де Куинси, Колридж – всички те по един или друг начин инкорпорират Пиранези и най-вече Въображаемите затвори в творчеството си. Легендата, че той получава видения за фантастичните пространства, които му се присънват, допълнително го доближава до романтическите търсения.
Можем да свържем Джовани Батиста и с Борхес. И при двамата е очевиден огромният запас от познания за миналото, които са дестилирани и превърнати в нещо, което никога не е било, но има повече интегритет от всичко, което някога ще бъде. Адекватно би било поставянето и на двамата в списъка с картографи на фикционални места, ако има такъв (а трябва да има).

Не е случайна тясната връзка на Пиранези с литературата. Той третира пространството и архитектурата като текст. Някъде в играта с безкрайното и изкривената перспектива се ражда нова реалност.

Романът Пиранези на Сузана Кларк е прекрасно четиво и без добре да познаваме художника, чието име носи. Но поглеждайки към гравюрите, откриваме още едно ниво в иначе многопластовия текст и още по-добре го оценяваме.