Атанас Славов (1947 – ∞)

Сбогом, приятелю Наско!

Трудно се пишат такива думи. Особено за някой, който сякаш беше неподвластен на възраст, на тяло и дори може би изобщо на материята.

Наско ни напусна навръх Гергьовден, изтощен от битка с болест, а днес го изпратихме – някои биха казали към „следващото“, за което той мечтаеше, но за което и той, и всички ние се надяваме да бъде някой ден реалност и тук, в нашия свят. Изпратихме го насред машини, насред багери като аниме меки, отвъдни свидетели на таен сбор човешки души от фантастичен кол и фантастично въже, светлинки дори под следобедно слънце.

Наско беше мечтател. Той знаеше много и имаше мнение по всичко. Организираше неуморно фестивали (фантастивали), дискусии, събития, разговори. Приемаше приятели фенове в Музея на Земята и хората, сред скъпоценни камъни, подобно тези, за които преравяше фантастични сериали и пишеше дълги обзори в Алманаха.

Рядко бяхме на едно мнение с Наско. Не само аз, но и ShadowDance изобщо. Помня спорове, клубни сбирки, дискусии. Бяхме скептични, дори цинични. Гледахме в различни посоки. Сигурно нищо повече от стандартната поколенческа разлика. Но, разбира се, работата и духът на Наско просто бяха на друго ниво и в крайна сметка винаги са заслужавали нашето уважение. В последните години нашите собствени артистични и журналистически търсения, макар и по други пътеки, много се доближиха именно до следващото на Наско и Човешката библиотека. Може и да бяхме само задочно приятели. Но той винаги се засмиваше сърдечно, казваше нещо странно, което много го забавляваше и продължаваше напред в безкрайните си начинания.

Със своето сако и буйна коса, Наско беше елегантният доайен на родната фантастична сцена, на своята Тера Фантазия. Не искам да изброявам всичките му творби, постижения и приноси за фендъма, както във вече забравените години на социализма, така и в бурните времена след това, че и до последната година, когато здравето му се влоши. Колегите от списанията, от клубовете и от родния му Бургас в своите текстове са ни дали достатъчно за неговата плодотворна дейност. Писател, поет, журналист, философ, мислител за фантастиката.

Наско също така рисуваше. Рисуваше фантастично, различно – не по класическия начин, разбира се. Това не би му прилягало. Сред неговите фрактали и колажи от различни светове прозираше стремежът към свят, който е прескочил умореното в човешката природа и в човешкото общество. Който се е откъснал от постоянната борба с отдавна решими злини, който е поел към нов хоризонт.

Под светлината.

Ще ми се да завърша с един текст на проф. Миглена Николчина, писан отдавна, но припомнен от нея самата в това чувство на загуба.

СМЪРТТА НА МЕЧТАТЕЛЯ

Желаното се сбъдва
едва когато вече сме престанали
да го желаем. Или ще кажете,
че само невъзможното го радваше?
О той бе радостен. Но днес умира.

Тъй странна смърт – мечтателят умира.
Не бе достигнал до черта, която
да не прекрачи.
Като с огромните коси на Андромеда
светът го галеше, но и душеше,
и все пак го огряваше със зрака
на най-далечните мъглявини.

Ала сега? Дали ще мине?
Дали ще се залута сред смъртта,
тъй както се залутваше в действителното –
загледан другаде?

Знам, алчните умират от благата,
които най-накрая ги сполитат.
Умират примирените унесено
и без да разберат. Умират
болниците, разгорещени в схватката
със съзаклятието срещу мощната,
все недостъпната хармония.
                Разумните умират,
защото знаят, че е нужно. Ала той?
Как тъй умира ималият всичко?
Как от копнеж, тъй гордо безразличен
към клетките, в които се разгаря,
копнеж като съзвездие засветил
и като капки дъжд просмукал
деня от корените до листата,
предателското тяло е способно
да дезертира?

Наука тялото обича; ред; закони; то ще овладее
юздите си; не ще подхранва вече
онази дива противотелесна жажда,
която го докрай измъчи. Да, най-сетне
и то ще си почине, в своята
стихия весела ще се завърне, покрай вадички
и стръкчета трева ще лъкатуши.

Копнежът…
           но нима това не е копнежът,
от който се съграждат световете?
Защо пък той го изоставя?
В какви недра, в какви въртопи
от днес нататък ще припламва,

ако не тук, не в този поглед,
в чиито лъснали зеници
едно уплашено дете се взира – или е сестрата,
тъй бяла, лъскава – или пък просто
кълбото стъклени артерии,
в които е оплетен, го повдига сред просторите

към невъзможната му смърт? Планетите
като прашинки до нозете му се скупчват.
И пребледнели мънички създания – навярно
единствен той би се досетил
кои са те – над него се надвесват,
загрижени, преди да се стопят.

Сбогом, приятелю Наско. Ще липсваш!