И така, мина месец откак A Memory Called Empire на Аркади Мартин спечели наградата Хюго за най-добър роман. Време е за равносметка. Преди да започна този безкрайно самовлюбен материал, ще отбележа очевидното, а именно: това е моето лично мнение.  Не само е възможно, но и вероятно да не сте съгласни с мен. Това е чудесно. Различните вкусове са основен двигател на изкуството. Но ако спадате към вен диаграмата на хора, които не са чели номинираните заглавия, и шестимата човека на планетата, за които мнението ми има значение, този материал е за вас.

Тази година си поставих за цел да прочета всичките шест романа преди наградите да бъдат обявени, за да мога да Имам Мнение™ по въпроса. Честно казано, смесицата беше доста неравномерна. Това е първата година, в която успях да прочета всичко предварително, така че не знам доколко 2020 е стандартна селекция, но честно казано очаквах повече от жанра. С риск още от самото начало да подразня някои читатели, съм разделил шестте книги в три категории.

1. КОЙ ЗА БОГА НОМИНИРА ТОВА НЕЩО?!

The City in the Middle of the Night – Чарли Джейн Андърс

Последните останки от човешката раса са напуснали умиращата Земя преди столетия и са се заселили на планета, която не се върти. На границата между изпепеляващия ден и унищожителната нощ, няколко града са развили кардинално различни общества в опита си да намерят начин да живеят в тази тотално нечовешка реалност.

Чарли Джейн Андърс е Ле Гуин на нашето поколение. Или поне така твърди Андрю Шон Гриър, автор на романа Less, спечелил наградата Пулицър. Така че той сигурно ги разбира тези работи. Естествено, друга теория е, че Чарли Джейн е приятелка с всички важни имена в жанра, някога беше главен редактор на io9, а The City in the Middle of the Night се чете като неангажиран фенфик на Ле Гуин.

Сериозно, тази книга е обидно слаба. Още на ниво структура, където цялото повествование е разделено на две гледни точки, едната от които не добавя нищо смислено към романа! Буквално ненужен пълнеж, който не води никъде. Извън това, историята е тромава, мелодраматична, изпълнена с неразбираеми решения, необяснима несправедливост и нелогично развитие на персонажите. В добавка, тематизмът е доста… неприятен. Ментално изнасилване, което авторът третира като някаква форма на прекрасно преживяване. Приветстване на Alien Jesus в почти Ктхулу-форма, игнорирайки факта, че въпросните извънземни са отговорни за неизброими жертви от страна на хората. И други крайно смущаващи послания, които по неясни причини Андърс смята, че са позитивни.

The City in the Middle of the Night е тромава, зле конструирана книга, която не казва нищо, но го прави по ужасно самовглъбен и претенциозен начин. А Чарли Джейн може би ще бъде Ле Гуин на нашето поколение след едно-две десетилетия, но определено няма да стигне дотам, ако хората около нея не спрат да ѝ приказват колко е велика.

The Ten Thousand Doors of January – Аликс Хароу

Дженюъри Сколър е дете на два свята. вечно зареяна във фантазиите си. Майка ѝ е умряла преди години и сега тя живее в огромното имение на Господин Лок. Той е работодател на баща ѝ и често го праща из далечни страни да събира артефакти от стари култури. В немалко отношения именно Лок е истинският ѝ родител. Той плаща за образованието ѝ, пази я от расизма на ранния 20-и век и дори я глези с подаръци и я води със себе си по време на пътуванията си. Но Дженюъри има наследство, за което дори не подозира, и сила, която Господин Лок желае да притежава… 

Помните ли как въпреки невъобразимата си посредственост Ла Ла Ленд почти спечели Оскара преди няколко години, защото беше филм за Холивуд, а Холивуд обожава филмите за Холивуд? Е, на вашето внимание предлагам десетхилядите врати на Дженюари. Или по-скоро две-трите ѝ врати. Но броят врати не е от значение! Защото… това е… [надявам се да сте седнали, защото иде с пълна сила] история… [готови ли сте?!] за силата на… [ready or not!] ИСТОРИИТЕ!

The Ten Thousand Doors of January е една от онези пренапудрени и самовлюбени книги, които с лилава проза те заливат с мастурбация за великата сила на словото и как историите могат да променят света. Същевременно, книгата е лишена от каквато и да е идентичност, главната ѝ героиня е безлична марионетка на нуждите на сюжета и за капак Хароу е забравила да включи конфликт в повествованието.

Рядко съм се ядосвал толкова много на иначе силна на езиково ниво книга. Ако не беше част от моя проект, определено щях да я зарежа по средата. Освен дето е История За Силата на Историите, което поначало е смъртен грях, The Ten Thousand Doors of January се представя и за антирасистки роман, в който главната героиня (чиято кожа е тъмночервеникава) е израснала под опеката на богат бял бизнесмен в зората на 20-и век. От нас се очаква да крием жените и децата от ужаса на това, че той е… бял! И… богат! И… консервативен!!!

И повярвайте ми, аз съм последният човек, който ще се подиграва на добре поднесени теми за расизъм и колониализъм. Но в тази книга всичко е там единствено за да е там, без да служи на някаква конкретна цел. Господин Лок е – СПОЙЛЕР – злодеят в историята, но авторът и главната героиня го третират като такъв някъде двеста страници преди текстът да ни даде дори бегъл намек за това.

Нескопосано конструирана, блудкава и скучна, но невероятно претенциозна и видимо опиянена от собствената си брилянтност, The Ten Thousand Doors of January е точно типът четиво, което бива номинирано за награди – мастурбация на тема авторство, от която светът вероятно нямаше нужда. Аз лично със сигурност нямах.

2. Добре написани книги, които не бих наградил

Middlegame – Шонън МакГуайър

За повече информация относно романа прочетете ревюто в списанието.

Определено е сред по-добрите книги, които съм чел тази година. МакГуайър е страхотен стилист, а романът е амбициозен и добре конструиран и абсолютно заслужаваше номинация. Лично за мен той страда от размера си, който би отблъснал немалко читатели. И разбира се, фентъзито – когато не е полу-алегорична История За Силата на Историите или писано от Нийл Геймън – рядко се радва на кой знае какъв успех сред гласуващите за наградите Хюго.

При все това, и въпреки че не беше най-добрата книга в списъка, Middlegame категорично би била стабилен победител, ако беше спечелила, и определено е сред номинациите, които смятам, че всеки трябва да прочете.

A Memory Called Empire – Аркади Мартин

Ревю в списанието

Тук нямам много какво да кажа. Победителят си е победител, моето мнение е без значение. Лично аз не схващам хайпа по тази книга. Добре написана история за дипломация и политически интриги, но като цяло базирана на доста постен макгъфин и лишена от усещането за мащаб и епика, които аз поне очаквам от роман, развиващ се в центъра на галактическа империя. През цялото време докато четях, имах чувството, че действието е базирано в някаква странна смесица от древен Рим, предградията на Лондон и метрото на Ню Йорк. Очевидно много хора са имали различно усещане и самият аз с удоволствие ще прочета продължението тази есен. Но не ми е съвсем ясно защо A Memory Called Empire спечели наградата…

3. Страхотни произведения, определено най-доброто от 2020

The Light Brigade – Камерън Хърли

Ревю в списанието

Може би най-добре написаната книга в тази селекция, ако и да не е моят фаворит. Мрачна и дистопична история, която чух в един подкаст, описана като „Star Trek, but it hurts“, The Light Brigade поначало нямаше никакъв шанс да спечели, защото е твърде безнадеждна. Но Хърли е страхотна както на сюжетно, така и на атмосферично ниво, и предвид колко кратък е романът, съумява да изгради усещане за епика, на което блудкавите блатни чудовища на Аликс Хароу и Чарли Джейн Андърс могат само горчиво да завиждат. Антикорпоративната тематика е поднесена честно и без грам назидателност, екшънът е перфектно поднесен и не отнема излишно време, и може би най-впечатляващо от всичко – фактът, че цяла книга не стоплих, че главният герой всъщност е героиня и това по никакъв начин не ми развали кефа.

Gideon the Ninth – Тамзин Мюър

Ревю в списанието

Любимата ми книга за 2019 г., на чийто олтар се моля всяка вечер преди лягане. Сериозно, мисля, че ревюто ми казва пределно ясно колко интензивно преживяване беше Gideon за мен. Да, книгата е дебют и имаше трески за дялане, но те бяха нищожно малки в сравнение с абсолютното пиршество на въображение, език и стил, и уникалността на некро-вселената на Тамзин Мюър.

В последните месеци за пръв път видях някои мнения онлайн, които сигнализираха, че книгата поляризира читателите. Допреди това живеех с явно напълно погрешното схващане, че всеки я харесва. Уви, явно тази поляризация доведе до разцепление на гласовете.

И така, едва ли има нужда да уточнявам къде клонят пристрастията ми. Gideon the Ninth е типът книга, която ако сме късметлии, получаваме веднъж на десетилетие. За мен е абсолютно смехотворно, че не спечели статуетката. Разбира се, предвид че едва 2000 души гласуваха тази година, не е ясно колко „представителни“ са в днешно време наградите Хюго. Но доколкото в нашия жанр все още нямаме добър заместител, те ще продължават да имат значение за продажби и развитие на кариери.

В този ред на мисли, честито да ѝ е на Аркади Мартин. A Memory Called Empire е напълно кадърно четиво, на което в друга година вероятно щях да симпатизирам с пълна сила. Но наистина очаквах повече хора сред гласувалите да видят това, което аз видях в Gideon.

Но нищо де, догодина ако сме се ваксинирали като хората, Уърлдкон ще бъде във Вашингтон, а годината след това – в местната ми кочинка Чикаго (след като спечелихме срещу… Саудитска Арабия). Така че ако САЩ все още съществува като държава през 2021 г., може би ще мога да докладвам наживо от мястото на събитието!