Intery и книгите

От всички разнопосочни фасети на Хелоуин този, който е най-интересен за мен, е свързан с началото на уютния сезон. В представите ми за американско въображение Хелоуин, Денят на благодарността и Коледа са що-годе наравно отдалечени точки по правата на домашните празници, в които си седиш вкъщи, ядеш топла печена храна и оценяваш защитеността си от студа навън.


Ако ShadowDance беше обичайно списание, тук щях да говоря за европейските понятия за уют, от които на всички вече ни е писнало: нидерландското gezelligheid, датското/норвежкото hygge, немското Gemütlichkeit. Но понеже е списание за фантастика, вместо това ще ви говоря за еклектична селекция от любимите си книги, които ми носят това усещане. Противно на очакванията ми, те в повечето случаи не са фентъзи романи със замъци и камини. Вместо това, общото помежду им е, че въпреки общия си фантастичен сюжет, голяма част от повествованието им се занимава с ежедневните, обикновени, рутинни-но-изненадващо-интересни дейности на героите.

1. Американски богове, Нийл Геймън

Темпото на Американски богове е забележително неравно.

Започва бавно, запознавайки ни с Шадоу, накрая на затворническия си престой, тревожно очакващ да се прибере при обичната си съпруга. Вместо това веднага след освобождаването си се забърква с г-н Уензди, с когото през следващите стотици страници ще кръстосват Америка, минавайки през обикновени и необикновени места в издирване на боговете, които имигрантите са довели със себе си. Някак внезапно вълнуващото издирване и наистина разнообразните им приключения прекъсват и Шадоу е заточен в измисленото градче Лейксайд из американския среден северозапад. Сюжетът се премества от срещи с кучеви съдържатели на погребално бюро, които понякога си отрязват малко от черния дроб на труповете, към Шадоу, умиращ от студ в празния си апартамент.

При първото ми четене на романа този рязък завой ми подейства като високоскоростен сблъсък със стена, но впоследствие частите в Лейксайд ме накараха да преоценя цялата книга. Започнах да мисля за нея не като трескаво четиво, в което не трябва да имаш търпение да прочетеш какво се случва нататък, а като истински бавно автопътешествие из почти безкраен континент, който не си струва да прекосиш скоростно.

Когато Шадоу пристига в празния си новонает апартамент в зимния Лейксайд, решава да иде до близкия магазин – колко му е, ей го къде е. Скоро след това започва да осъзнава, че тамошният студ не е шега.

Това не бе какъв да е студ: това бе научна фантастика. … Това вече не беше шега. Не беше безразсъдство, беше се прехвърлило отвъд чертата, за да се озове в територията на истинското двайсет и четири каратово „Мили Боже, наистина загазих“.

Спасява го патрулиращ полицай, който го прибира на топло в колата и го завежда до магазин, от който да си купи термобельо и подобни стоки, които да го запазят жив, докато е навън. Съседката му го научава как да си облепи дограмата с тиксо, за да оцелее вътре. И Шадоу започва новата си ежедневна рутина, в която се облича топло, отива до близката закусвалня, купува си мазни пирожки (от тези, които усещаш как се наслагват по хълбоците ти) и започва да се разхожда из околността. Просто да се разхожда, по начина, по който могат да го правят хората, които не са в затвора. Да се разхожда сам с мислите си за всичко, което му се е случило. Да се разхожда отвъд света, в който хората имат цели и работят за постигането им…

Този отрязък отвъд времето е частта от Американски богове, към която се връщам отново и отново, особено когато дните рязко се скъсят, а аз също се усещам отвъд света на прогреса. Тя е откраднатата пауза, в която можеш да се оттеглиш, със или без надежда някога отново да можеш да се върнеш в основния, динамичния сюжет.

2. The Drowning Girl и The Red Tree, Кейтлин Р. Киърнън

След The Drowning Girl ми беше трудно да си представя книга, подобна на нея, но The Red Tree е точно това. Двата романа си приличат и се отличават един от друг по начини, едновременно очаквани и изненадващи. Например: и в двете става въпрос за куиър жени, занимаващи се с изкуство; разказвачът е ненадежден; има елементи на ужас и повтарящи се тематични истории от свръхестествен тип. Но пък разказваческият глас на главната героиня в The Drowning Girl е драматично различен от този на героинята в The Red Tree, а световете, които двете обитават, звучат сякаш нямат нищо общо един с друг.

Двата романа присъстват в този списък на уютни книги, защото някак си измежду всичката потенциална лудост, призраци, отвъд-човешко зло и романтична драма, Киърнън изгражда за героините си техен собствен камерен свят, който съвсем не е идеализиран, и въпреки това е невероятно привлекателен. В ревюто за The Drowning Girl написах:

Голяма заслуга за плътността [на атмосферата] имат и описанията на ежедневието на героинята разказвач. Тя си прави чай, хапва бисквити, намазани с фъстъчено масло, стои в яркожълтата си кухня сутринта, рисува в синята-стая-с-много-книги, чете Джейн Остин, прибира се пеша от работа и гледа безоблачното синьо небе, излиза и шофира сама през нощта с широко отворени прозорци. Всичко това предоставя добре дошли ведрина и спокойствие, които закотвят текста, докато героите и събитията се разпадат.

Героинята в The Red Tree пък се бори с писателския си блокаж в усамотена къща, където от немай къде пише дневник на пишеща машина, минава през фолклористки ръкопис относно едноименното дърво, зяпа през прозореца към него, отваря си консерви риба тон или хапва солени крекери, пие бира и отвреме-навреме отива в града, за да си купи хранителни покупки и да се отбие в библиотеката.

Представям си, че занаятчийската писателска мъдрост би твърдяла, че и в двете книги тези описания на ежедневното работят толкова добре само защото се редуват с контраст от чуждоземни ужаси и удавени/вълчици жени. Призрачните етюди със сигурност правят двата романа по-вълнуващи, но подозирам, че и без тях щях с удоволствие да чета описанията им на обикновен, но специфичен битов уют, в който не се среща и една камина или свещ. Сюжетното разчупване на това какво е реално, какво е шизофрения и какво е свръхестествено е добре дошъл бонус.

3. Донърджак, Господарят демон и Една нощ през самотния октомври, Роджър Зелазни

Ще започна със смело и противоречиво изказване: сюжетите на Зелазни са невероятно трудни за запомняне. Не си спомням почти нищо от десетте (!) книги от Хрониките на Амбър. От Господарят на светлината си спомням единствено, че ставаше въпрос за богове. От прочетените поне два сборника помня един-единствен ноар разказ, в който съвременна Медуза вкамени двамата преследващи я лоши типове.

„Защо тогава включваш цели три негови книги в този списък, Intery? За който дори не можеш да формулираш какво му е по-различното от списъка за фантастика по време на карантина?“. Ами, надеждата ми е, че и други хора четат Зелазни основно заради атмосферата и след като прочетат произволна негова книга, им остава само общото уютно есенно чувство, но пък не знаят, че Хрониките на Амбър може би не са най-добрият (или поне не са единственият) образец за това чувство?

Да препоръчваш Една нощ през самотния октомври в октомврийски материал е клише с космически размери, но както казва героят в Господарят демон, „класиката никога не остарява“. Донърджак, от своя страна, се гъбарка с идеята за уютно замъчно фентъзи по очарователен начин. Или поне така мисля, но може и да бъркам. Там има много добре развита идея за духа на мястото, genius loci, и едно особено привлекателно описание на бульон от говеждо и овес, за което периодично се сещам всяка есен, макар че в реалния живот идеята за говеждо ме ужасява.

За Господарят демон мога уверено да заявя, че ми е любимата книга на Зелазни, макар че 1) е донаписана след смъртта му (както впрочем и Донърджак), и 2) от нея си спомням дори по-малко. Останала ми е само дъждовна безлюдна китайска атмосфера, в която героят създава прекрасни стъклени предмети, съхраняващи части от чи енергията му. Не бихте ли искали и вие да съхраните част от своята енергия в красива стъклена бутилка, когато идва есента?

4. Летописите на светлината на бурята

Тук става въпрос за пространна фентъзи поредица с магии, армии, благородни дами и асасини, чието качество сякаш осезаемо спада с всяка следваща част (класиката никога не остарява). И макар други членове на екипа на ShadowDance да искат да ви убедят, че едно светостроене, основано на буря, не може да крепи книгите-тухли на тази поредица, аз твърдя обратното!

Да заскобим цялата мащабна многосветова мисъл на Сандерсъновата система и да се съсредоточим върху света на Рошар, който има нестандартни сезони (в един от които просто не спира да вали десетки дни наред). Периодично през този свят минава едва ли не апокалиптична буря, която е животозастрашаваща, ако я посрещнеш под открито небе. Траекторията ѝ винаги е една и съща, така че цялата архитектура на местната цивилизация е подчинена на посоката ѝ: понятието за „завет“ е основополагащо.

Докато навън се разразява тази магическа буря (която пропива с магия и светлина определени предмети, оставени навън за тази цел), обществата са развили (силно полово-обусловени) ритуали какво да правят вътре. И тези ритуали се изразяват в това… хората да се събират (сегрегирани по пол) и да ядат заедно. Ястията им са от типа (затоплящи?) сосови манджи, които свързваме с комфорт и душевно сгряване. Пият и вина в различни цветове и с различна степен на сладост/алкохолност (и разбира се, разбира се, че има строга система и за тях).

Не е ли това еманацията на четиво за уютния сезон? В което хората се социализират покрай храна и вина, докато навън бушува буря, която зарежда осветителни тела? За съжаление описанията на тези моменти са твърде малък процент от хилядите страници на поредицата, но аз поне нямам търпение за излизащата през ноември следваща част, от чийто сюжет да се фрустрирам, само и само за да се сдобия с още няколко страници описания на сосчета, а може би дори и надникване в комуналните ритуали за буря на другите общества в Рошар.

1 2 3 4