Roland и повестите

Повестта е разкошен формат за ужаса. Достатъчно дълга, за да не разчита на една конкретна идея или изненадващо разкритие, но и достатъчно къса, за да не се развлачи твърде много. Това е форма, която е безкрайно зависима както от развитието на герои, така и от ритъма и способността си да поддържа напрежение.

В западната традиция октомври е плашещ месец. И макар и тази година ужасът да е от по-пандемично естество, в духа на отменения Хелоуин, ето малко впечатления от две повести, които прочетох наскоро.

Night of the Mannequins, от Стивън Греъм Джоунс

Ако още не сте прочели ревюто ми за The Only Good Indians, ударете една бърза пауза на този материал и поправете пропуска. Или още по-добре – намерете книгата и я прочетете. Джоунс е страхотен писател. Едновременно мрачен и плашещ, но на моменти почти гневно-саркастичен към героите си.

Сойър е тийнейджър, чиято група приятели малко по малко започва да се разделя, усещайки края на детството. В опит да запази частица от духа на миналото, той организира шега, в която те ще използват стар манекен, с който са си играли като деца, за да изплашат Шейна, която току що е започнала да работи в близкото кино. Само че манекенът става от седалката и излиза от салона.

И после Шейна умира в злополука.

Night of the Mannequins е кратка история, която отразява една от най-странните черти на Джоунс като автор, а именно – склонността на персонажите му не просто да не отричат свръхестественото, а да го прегръщат до степен на патологичност. Това със сигурност си личеше в параноичната суеверност на индианците в The Only Good Indians, а тук е в основата на цялата повест.

Сойър моментално решава, че „Мани“ някакси е придобил съзнание и си отмъщава за това, че като деца, приятелите му са си играели с него, но с годините са го изоставили в гаража. Джоунс пуска елегантни намеци за това в какво са се забъркали тийнейджърите, но бидейки в главата на Сойър, читателят постоянно е изправен пред въпроса кое е истина и кое е въображението на героя.

Night of the Mannequins е страхотно написана повест, която определено доставя повече от това, което очаквах, и абсолютно си заслужава едната вечер.

Bedfellow на Джереми Шип

Не знам за вас, но аз лично винаги изпитвам лека параноя, че някой ще нахлуе в дома ми. Това е страх, който много хора споделят, особено в страна като Щатите, където обществата са разпръснати на голяма територия и понякога може да живееш в къща посред нищото, където най-близкият ти съсед е на километри разстояние. Джереми Шип оценява този страх и си поставя за цел да забие ножа в него и да го завърти.

Семейство Лунд са напълно нормални хора. Леко невротична майка, баща, който знае, че винаги е заслужавал повече, отколкото е получавал, дъщеря-тийнейджърка, която ходи по ретро чат-стаи за кеф, и син, който не знае как да се справя с тормоза в началното училище, освен да се отдаде на рисуване. Всичко това се променя, когато… нещо… нахлува в дома им.

Марвин влиза през прозореца. Първоначалната паника е заменена от осъзнаването, че това е човекът, който по-рано същата вечер е спасил сина им от задавяне в ресторанта. Естествено, трябва да му предложат напитка, нали? Оказва се, че му трябва стая за нощта. Това е леко неудобство, но в крайна сметка гостоприемството ги задължава да му предложат стаята за гости. На другата сутрин семейството се събужда със спомени за „чичо Марвин“, който е приятел на бащата от десетилетия и сега им е на гости, докато се възстановява от операция. И той има наистина странни проекти, за които му трябва помощта им.

Bedfellow е история за нахлуване не просто в нечий дом, но в съзнанието му. „Марвин“ е нещо свръхестествено, което напълно окупира семейството, прилепвайки се към спомените им и създавайки там място за себе си като не просто приятел и – по-късно – роднина, а като най-важният човек в живота им, отговорен за някои от най-важните моменти от миналото. От гледната точка на читателя, който вижда случващото се отстрани, това е невероятно плашещо. Шип използва вече съществуваща параноя и увеличава децибела на 200%.

Повестта разчита в голяма степен на героите си. Съществото е странно и неразбираемо, променя поведението си спрямо ситуацията, но членовете на семейството са много добре изградени. В традицията на Стивън Кинг, бащата е пълен боклук като човешко същество и свръхестественият нашественик определено се възползва от това. Но дори в малкото пространство на формата, майката и двете деца имат идентичност, която постоянно се опитва да осмисли случващото се в изкуствените им спомени.

Като цяло, Bedfellow е може би една идея твърде дълга (около 200 страници) предвид историята си, която е по-скоро подходяща за разказ. Но при все това, идеята е наистина уникална и наистина плашеща, и според мен твърдо си заслужава четенето.

1 2 3 4