Pacific Rim: The Black Йегер срещу Кайджу: трети рунд!

Когато излезе през 2013 г. (изглежда цяла вечност!), Pacific Rim се оказа неочаквано приятна изненада и веднага влезе в класацията ми с любими филми. И нищо чудно – за човек, расъл с анимета с роботи и токусатсу, да види подобно зрелище на големия екран, си е същинска радост. Още повече когато е направено с толкова уважение и видимо разбиране на жанровите тропи. Гийермо дел Торо отдаде огромна почит на класиките и ме накара наистина да почувствам режисьора – поне до известна степен – като сродна душа.

Част от мен се надяваше на продължение, друга част от мен се надяваше такова да не излезе, за да не скапят усещането от първия филм. Е, в крайна сметка продължението – Pacific Rim: Uprising – излезе през 2018-а… и не можа да стъпи и на малкия пръст на оригинала, защото творческият екип явно си е нямал и най-малка представа какво е направило първия филм специален. Трейлърът на Nerdist, в стила на токусатсу класики от 70-те, се оказа по-готин от самата лента.

Но да си дойдем на думата. Наред с двата филма и няколкото комиксови поредици, от години се говори и за аниме по Pacific Rim и ето, че то вече също е реалност. Първи сезон на Pacific Rim: The Black, състоящ се от 7 епизода, всеки от които с времетраене между 20 и 30 минути, беше пуснат в Netflix преди броени дни и известната доза оптимизъм, която таих за сериала, надделя и си устроих малък маратон. И честно казано, не съм сигурен дали останах доволен от видяното, или не.

А ако вие още не сте изгледали сериала – спокойно – ще се постарая максимално да избягвам спойлери.

Действието в Pacific Rim: The Black се развива години след събитията от втория филм. Гигантските Кайджу продължават да нападат Земята, а малкото останали Йегери не могат да смогват. По време на отчаяна битка в Австралия, пилотът Хърк Хенсън (познат от първия филм, където пилотираше Striker Eureka) активира протокол „The Black”, с който на практика светът обръща гръб на целия континент и оставя чудовищата да вилнеят свободно там.

Сред останалите в Австралия са Тейлър и Хейли Травис – кадет от PPDC (Pan Pacific Defense Corps) и малката му сестра. Техните родители – Форд и Брина – са пилоти на Йегер, участвали в последната битка за Австралия. Двамата оставят децата си с група евакуирани граждани в покрайнините на стара военна база, докато те се опитат да доведат помощ.

Минават пет години, но Форд и Брина така и не се завръщат. Тейлър се е превърнал в сериозен, умълчан младеж, чиято единствена цел е да пази сестра си и околните от върлуващите Кайджу. Хейли, от своя страна, вече изгубила надежда, че ще види отново родителите си, просто се опитва да си живее живота, доколкото това е възможно. Един ден обаче тя намира вход към изоставената база на PPDC, за която са говорели родителите ѝ, а вътре в нея – тренировъчния Йегер Atlas Destroyer.

Atlas Destroyer се различава от останалите Йегери по това, че е невъоръжен (тъй като е предвиден само и единствено за обучение), и по това, че бордовият му компютър е всъщност изкуствен интелект на име Лоа, който да напътства кадетите. Открили нова надежда, Тейлър и Брина стават пилотите на Йегера и се отправят в търсене на родителите си. По време на пътуването си обаче ще разберат колко всъщност се е променил както светът, така и хората и Кайджутата в него.

Макар в много отношения първия Pacific Rim да наподобява игрална екранизация на аниме с много от съответните клишета, The Black някак не успява да улови този тон. Докато филмът разказваше за това как светът се обединява, по-голямата част от героите в The Black гледат само личната си изгода и интерес. Положението напомня малко на Mad Max с отделните групички оцелели, които гледат да просперират в малките си откъснати селища и си търгуват с редки стоки като батерии и оръжия. Този път хората може би са по-големи чудовища дори и от Кайджутата и това е интересна нова гледна точка, която The Black представя. Сериите обаче загърбват приятния приключенски тон и започват да го избиват на ненужни кръвопролития, като основният злодей е особено безскрупулен. Другите нови действащи лица се оказват също доста шаблонни – мълчаливо дете, което крие (крайно предвидима) тайна, стрелецът с кофти минало, който уж „не е от нашите“, а постоянно се притичва на помощ на героите, компютърният изкуствен интелект, който най-редовно го избива на сарказъм, и маскирани фигури, които наблюдават събитията отдалеч (и чакат търпеливо да им се даде по-голяма роля в бъдещ сезон).

Самата анимация също е средностатистическа – CG моделите със cell-shading изглеждат добре и Йегерите и Кайджутата са в тон с познатото от филмите. Дизайните на голяма част от хората обаче са като вадени от калъп – русокосото синеоко момиче, отраканият воин с белег на лицето и задължителният герой с нетипичен цвят на косата. Имаме още подобие на Тони Старк, а лошият пък толкова прилича на филмовия продуцент Джон Питърс, че очаквах всеки момент да заприказва за гигантски паяци.

И точно това ми е проблемът с Pacific Rim: The Black. Тук имам чувството, че клишетата не са целенасочен поклон, а на сценаристите просто им е липсвало въображение да направят нещо по-интересно. И в крайна сметка, става така, че ако махнем концепцията за мисловното сливане между пилотите на роботите, получаваме аниме, което би могло да носи абсолютно всякакво заглавие. Поне в музиката се улавят наченки на част от темите, композирани от Рамин Джавади за първия филм.

Също както с Pacific Rim: Uprising, липсата на Дел Торо като движеща сила се усеща много сериозно и получаваме краен продукт, който се чувства откъснат от първоизточника. В крайна сметка обаче, сам по себе си Pacific Rim: The Black не е лош сериал – анимацията е на ниво, драмата е поносима и екшънът е окей… но всичко това сме го виждали и преди. Но определено е приличен начин да се убият няколко часа. Само не го пускайте с нагласата, че ще ви остави без дъх от вълнение.

See you in the Drift!