Jonathan Strange & Mister Norrell

England is full of magic and it should be used. You are a great magician, Mr. Norrell. And you are my friend.

Преди около десет години Джонатан Стрейндж и мистър Норел, дебютният роман на Сузана Кларк, се превърна в едно от големите събития в жанра фентъзи (доста стара рецензия в ShadowDance можете да прочетете тук). Книга, писана в продължение на десет години; огромна книга, както по брой страници, така и със света, който показваше – една алтернативна Великобритания от началото на 19-и век, в която магията е жива и е по-красива, дива и енигматична от почти всяка друга, за която бяхме чели дотогава. Роман с гъста, омайваща атмосфера, която те потапя напълно в историческия период и се покланя успешно както на творилата по онова време Джейн Остин, така и на писалия по-късно Чарлз Дикенс. Роман, прекрасно проучен, пълен с въздълги бележки под линия, които са не по-малко въвличащи от основната история; роман с огромна галерия от чудесни и чудати герои. Много английски роман, написан на страхотен английски език, но също така заинтересован от света по принцип, въпреки прикритието зад английската джентълменщина.

Това е рецензия на телевизионната адаптация на BBC, но тя няма как да мине без пряк отговор на неизбежния въпрос: „Е ли сериалът толкова добър, колкото книгата?“ За да бъда малко по-кратък, ще отметна това задължение още сега – не, книгата е много по-добра. Няма как тази наистина огромна история да се получи също толкова добре в рамките на минисериал от седем серии, направен с ограничен, макар и никак не малък бюджет. Честно казано, ако сте очаквали друго, вероятно сте твърде големи оптимисти.

Добрата новина е, че макар и по-скромна версия на романа, Джонатан Стрейндж и мистър Норел е чудесна адаптация и предвид споменатите ограничения е изпълнена почти безупречно в почти всяко отношение. Всяка следваща серия от общо седемте е като че ли по-добра от предишната, или поне такава илюзия заплита този сериал за магьосници, докато постепенно обогатява света, героите и историята си.

Фабулата, накратко за незапознатите, разказва за възраждането на английската магия, по времето на Наполеоновите войни. След изчезването на почти митичната фигура на Краля Гарван преди около триста години, магията сякаш напуска ежедневния свят. Триста години по-късно, в настоящето на романа, магьосниците са хора, които се заминават изключително и само с теория, като предимно разискват исторически факти и отдавна неработещи заклинания. Докато, сякаш от нищото, не се появява Джилбърт Норел (страхотен Еди Марсън в ролята) – заможен господин на средна възраст, който на практика е монополизирал огромна част от книгите за магия в Англия и който всъщност е способен да твори чудесата, описани в тях. Славата на Норел бързо се разнася, благодарение на помощта, която оказва на правителството във войната с Наполеон Бонапарт, и той скоро бива провъзгласен за първи (и единствен) магьосник в Англия.

Не след дълго обаче, също така сякаш от нищото, известност добива още един магьосник – самообучилият се Джонатан Стрейндж (в ролята Бърти Карвъл; дори още по-чудесен избор на актьор, би ми било трудно отсега-нататък да си представя Стрейндж по друг начин), чаровен нехранимайко и дребен аристократ, току-що наследил неприятния си баща. Двамата големи мъже на времето скоро се срещат и Норел, дълбоко впечатлен от Стрейндж и едновременно с това притеснен от появата му, го взима за свой ученик. Междувременно войната продължава кипежа си, а последиците от може би най-популярния и най-необмислен заклинателски подвиг на Норел бавно се заплитат в мрачна паяжина от зли намерения, която почти никой не е способен да види, но която ще предопредели съдбата на двамата магьосници.

Това е история преди всичко за приятелството между Джонатан Стрейндж и мистър Норел. Двамата имат противоположни представи за магията – за първия тя е дива и непредсказуема, вкоренена в природата на Англия, едно голямо приключение; за другия магията трябва да бъде съвършено „почтена“, или казано иначе, такава каквато му харесва на него самия. Съперничеството и сътрудничеството между тези коренно различни мъже еволюира постепенно и в тази еволюция малко по малко се открояват множество нюанси във взаимоотношенията им.

Освен много човешка история, това е и своего рода история за Англия. Не в историческия смисъл (макар че и той е сериозно застъпен), а в приказния – тя носи духа на острова, въплътен в противостоящите принципи, движещи Стрейндж и Норел. От едната страна е дивият, стихиен, келтски аспект, от другата е гледната точка на „почтения“ джентълмен, който винаги върши нещата както трябва да бъдат направени, без да си позволи да го занимават бабини деветини. В този сблъсък са закодирани още напреженията между науката и изкуството, теорията и импровизацията, скъперничеството и щедростта, рационалността и лудостта. И понеже литературният източник е изключително силен, позициите на Стрейндж и Норел по тези въпроси никога не са изцяло черно-бели; те правят грешки, кривват от убежденията си, с две думи държат се като истински хора, а това прави историята им вълнуваща и затрогваща.

Седемте едночасови епизода на минисериала съдържат в себе си голямо разнообразие от локации, всичките по-малко или повече различни и отвличащи въображението. По-голямата част от действието се развива в Лондон, където героите посещават парламента, уважават вечерни приеми, дори се срещат с лудия крал Джордж. Много от сцените обаче ни пренасят далеч от столицата: на север в Йоркшър, във военна Португалия, при Ватерло, в тесните венециански улички, в магическия свят на феите, или на скритите пътища иззад огледалата. Пищността на дизайните и костюмите не е изненадваща в продукция на BBC. Телевизионната адаптация потапя окото и ухото в периода почти толкова успешно, колкото го прави книгата. Светът на тази история е колкото мащабен и неизбродим, зовящ на пътешествия и приключения, толкова и уютен и сгушен в дома, в радостта да отвориш книга на топло, докато пиеш английския си чай.

На този фон се развихря магическа драма и спектакъл. Вълшебствата на Норел са впечатляващи, но лишени от артистичен размах, тези на Стрейндж са изтъкани от дързост и импровизация. Сериалът очевидно не разполага със средствата на Игра на тронове, но при все това може да се похвали с няколко замайващо добри компютърно генерирани магически сцени, а така или иначе усещането за магия тук се таи по-скоро в загатнатото и недоизказаното. Да търколиш въображението на зрителя/читателя по правилния улей, така че то само да (до)изгради магическия свят е винаги най-успешният подход; уви, писането на Сузана Кларк нацелва улея по неподражаем начин, но и адаптацията се справя съвсем задоволително с тази задача.

Друга част от магията в този свят е въплътена в света на феите и техните могъщи вълшебства. Главният злодей – Джентълменът с коса като глухарче – и всичките гадории, които натворява, са основен източник на тази друга, по-древна магия. Марк Уорън (изиграл един сравнително сходен по шантавост господин Teatime в друга адаптация на BBC – тази по Дядо Прас) се справя отлично с героя си, но въпреки това останах малко разочарован. Очаквах като че ли повече Дейвид Бауи, още повече усещане за стаена заплаха и необхватна древност. От неговия дворец в приказната страна – Изгубена надежда – също очаквах повече. В книгата, макар и пестеливо и по непряк начин, за света на феите се изгражда представа като за необятно място на чудесата и ужаса, докато в сериала той почти отсъства, а когато го виждаме, не впечатлява с истински странни и чужди на човешкото образи. За сметка на това, към края на четвърти епизод ще видите сцена, която е толкова зловеща и красива, че почти отмива всичките оплаквания в този параграф.

Останалите роли са също чудесно написани и изиграни от отлични актьори. На първо място съпругата на Стрейндж Арабела (в ролята Шарлот Райли, нашумяла наскоро с Peaky Blinders), която е прекрасен образ на силната жена в едно време, когато да бъдеш такава е било доста по-трудно. Другите запомнящи се изпълнения включват Алис Енглърт като трагично-побърканата лейди Поул, Енцо Чиленти като мистериозния Чилдърмас, Пол Кей като шантавия уличен вълшебник Винкулус и Винсънт Франклин като подлизуркото Дроулайт. Английската актьорска школа за пореден път се доказва безапелационно и в това отношение сериалът няма слаба страна. Можем само да съжаляваме, че поради ограниченото екранно време един от най-култовите герои в романа, лорд Уелингтън, се появява за твърде кратко, а така и не виждаме лорд Байрън.

Всъщност, основната критика към сериала, както вече е станало ясно, не е критика към самия него. Той сам по себе си е много силен, но в сравнение с книгата е до голяма степен олекотен. Например, главите от войната са сериозно орязани като представяне. Премеждията на Стрейндж в Португалия са много добре пресъздадени, там са някои от най-хубавите и вцепеняващи сцени в сериала, но въпреки това спокойно можеха да получат два пъти повече минути. Битката при Ватерло пък вероятно нарочно е показана съвсем набързо и камерно, създателите на сериала трябва да са осъзнавали, че нямат капацитета да пресъздадат описаното в книгата.

Няма пълно щастие, но въпреки всичко Джонатан Стрейндж и мистър Норел е една от най-силните телевизионни адаптации, които съм гледал. Сериалът улавя пъстротата на света на Кларк, който хем е човешкият свят с всичките му човешки странности, хем е много по-стар, управляван от непонятни на хората закони. Запазен е както живият хумор от ежедневните ситуации, така и ужасът от войната, а няколко от героите се превръщат в проводници на дискретно, но ясно заявени идеи – за расовото и половото равноправие, за демокрацията и ценностите ѝ. Да направиш така, че тези идеали да не дрънчат на кухо в сериозна история за онези години, си е постижение. А краят на поредицата трудно можеше да бъде по-добър и многосмислен, като по този начин оставя художествения свят отворен за интерпретация. Един от най-магическите сериали, които можете да си пуснете. Страхотна работа, BBC.