Създател: Стивън Найт

Сезони: 2

Формат: 6 епизода по 60 минути

В ролите: Килиън Мърфи, Сам Нийл, Хелън МакРори, Пол Андерсън, Анабел Уалис, Том Харди и други

peaky-blinders-3Peaky Blinders на Стивън Найт (Eastern Promises, Locke) съчетава в себе си няколко добре отработени и познати телевизионни жанра: гангстерската драма, семейната сага и историческия наратив. Комбинацията не е нова, но пък британският сериал заплита ловко тези три нишки. Други поредици, които съм гледал – дали също толкова добри, по-слаби или по-силни – приличат по едно или друго на продукцията на BBC Two, но никоя от тях не предоставя тази смес от адреналин, сантименталност и историчност (примери много: The Sopranos и Sons of Anarchy са гангстерски и донейде семейни драми, но им липсва обвързаността с историческия момент; The Wire и Boardwalk Empire се интересуват повече от историята, но бягат надалече от сантиментите; Breaking Bad е предимно криминална история, а Downton Abbey, въпреки привидната пудра на миналото, е най-вече семейна сапунка; и т.н).

peaky-blinders-1В първите сцени на Peaky Blinders, главният герой – Томас, водачът на едноименната със сериала бирмингамска банда, както и на клана Шелби – развежда зрителя из мръсните улици на индустриалния град, качен на гърба на черен кон; покрай него се нижат фабрики, туловищата на още неизползвани лодки, пламъци на заварчици и работническа гмеж; на фона на целенасоченото му движение, както в началото на почти всеки епизод, кънти обсебващата Red Right Hand на Nick Cave & The Bad Seeds, и изобщо, всичко сякаш е подредено, така че да те удари веднага по главата, да ти влезе под кожата и да те залепи безкомпромисно пред екрана. Дяволът е в детайлите и това важи с пълна сила за този сериал, който макар и чудесно написан, разказан и изигран, разчита също толкова много на стилната презентация; не стилна в смисъл на лъскава и модна, а на премислена и наясно със собствения си език. Точно тези дяволски заклинания увличат така лесно от самото начало.

peaky-blinders-5Започнах със саундтрака именно защото той е един такъв магнит, около който са организирани зрителските възприятия. Анахроничната за този сериал музика (действието се развива след Първата световна война) има присъствие, също толкова плътно като сините очи на Килиън Мърфи (той самият също, но очите му сякаш са някакво съвсем отделно същество, обсебващо камерата при всеки досег с нея). Nick Cave & The Bad Seeds, Jack White, The White Stripes, PJ Harvey, Arctic Monkeys – с малки изключения, почти цялата музика на сериала е дело на тази група от музиканти; песните им поставят здрава основа под сеизмичните за сюжета сцени, като парадоксалната сплав от повторение на типове звучене и огромната вариативност на гореизброените създава плътно усещане за собствен почерк и митология на сериала. Без съмнение, една от най-запомнящите се в музикално отношение поредици на малкия екран.

Peaky BlindersВъпросната митология израства естествено от тематичното богатство, за което вече споменах. От самото начало Peaky Blinders въвлича във фокуса си не просто живота на английската работническа класа, нелегалните букмейкъри и бирмингамските главорези с пришити в шапките им бръсначи; там са още социалистическото движение и синдикалистите, ИРА и Фенианското братство, британските тайни служби и циганските кланове, владеещи речните канали на Англия. Епическите мащаби и всеобхватността на социалната картина са далеч от постиженията на The Wire, което е и една от основните ми критики (в сравнение с, нали, The Wire, все пак), но въпреки това, такова тематично разнообразие и смелост за бягство от стереотипните теми и презентация се среща рядко.

peaky-blinders-2Действието е пълно с напрежение, понякога много повече в сцените на изчакване и дебнене между бизнес и лични врагове, отколкото в тези, изпълнени с насилие. Фоново разнообразие има и в локалите, около които се върти сюжетът – сивият, индустриален Бирмингам с работническите му мъки и страсти, удавени в чашите в пъбовете и във водите на каналите; огромният, контрастен и непредвидим Лондон от втори сезон. В това отношение Peaky Blinders е по-традиционен и праволинеен – екшънът и надлъгванията държат зрителя в напрежение и движат историята, емоционалните взаимодействия между героите поддържат интереса към тях; няма търсене на дълбинната психология и обвързаността й със символите, които движат света, както я има в The Sopranos, The Wire, Mad Men, Deadwood. Заради тази относително по-голяма смилаемост и стилизираност на всичко, сериалът е изключително гледаем и наистина ми е непонятно защо не се радва на по-голяма популярност (вероятно фактът, че е британска продукция, има нещо общо).

peaky-blinders-4И макар дълбаенето в характерите на героите да не попада в основния фокус, движещите лица в Peaky Blinders са прекрасно написани и изиграни образи. Като се почне от бирмингамските гангстери, до един емоционално осакатени от службата си на френския фронт, през жените в семейство Шелби, и се стигне до разнообразното сборище от гравитиращи около клана или антагонизиращи го герои. Килиън Мърфи е помитащо талантлив актьор, който дори със самото си присъствие попива цялото внимание в себе си, но останалата част от каста не остава далече назад. Хелън МакРори като Пол, лелята на братята Шелби, Сам Нийл като инспектор Честър Кембъл, и Пол Андерсън като Артър, по-големият, по-глуповат и по-агресивен брат на Томи, са класи над почти всички американски телевизионни актьори, а във втори сезон се присъединяват също толкова запомнящите се Ноа Тейлър (Locke в Game of Thrones) и не кой да е, а Том Харди. Сцените между Мърфи и Харди, който играе еврейски престъпен бос от Камдън Таун, са като опънати до пред скъсване метални въжета, а двамата пръскат тихи актьорски фойерверки, без почти да са им нужни реплики (комбинацията Килиън Мърфи-очи/Том Харди-глас (дори когато само просумтява от време на време) е нещо, заслужаващо изцяло своя категория).

peaky-blinders-6Peaky Blinders действително не е новият Семейство Сопрано, нито британският The Wire. Не може да се състезава нито с пресъздадените психологически мащаби на първия, нито със социално-икономическите във втория. Но в рамките на два сезона от по шест епизода Найт и компания са изградили един правдоподобен на вид и, най-важното, изключително увлекателен сериал, в който са вплели няколко по принцип клиширани теми, използвайки всяка една, за изпълнят с енергия останалите. Дори само заради музиката и присъствието на Килиън Мърфи, поредицата си заслужава времето; а всъщност предлага още доста и ще е страхотно, ако продължи да развива потенциала си в следващите сезони.

Оценка: 8/10