Blade Runner: Black Lotus

Blade Runner: Black Lotus излезе миналата година през Crunchyroll и Adult Swim, режисиран от Шинджи Арамаки и Кенджи Камияма, които не са случайни имена нито в аниме средите, нито в киберпънк жанра. Със заглавия като Ghost in the Shell: SAC 2045 и Ultraman (също като Black Lotus дело на Sola Digital Arts) запознатите с творчеството им горе-долу знаят какво може да очакват визуално и като качество, и като разказвачество.

Всичко в Black Lotus е простовато – от визията, до сюжетните предпоставки. Elle или Ел* се събужда в багажника на камион, с мистериозно заключено устройство и с татуировка на черен лотус наред с всичките синини и охлузвания. Устройството, татуировката и самата тя са ключът към липсващите спомени и Ел се впуска в премеждия в Лос Анджелис, за да си върне изгубеното.

В процеса на търсенето се запознава с един от немногото персонажи на анимето – недодялания, но полезен Док Баджър, който пък от своя страна я среща с бившия бягащ по ръба, но настоящ алкохолик Джоузеф. Тя открива че има суперсили, докато сритва с лекота задниците на едни квартални отрепки, което крещи от километри „репликант“. Сетингът на Black Lotus, подобно на Blade Runner 2019, e Ел Ей, само че през дъждовния октомври 2032 година – десет години след късометражното аниме Black Out 2022, но четири години преди 2036: Nexus Dawn – репликанти вече (уж) не се произвеждат. За щастие, с развитието на първите няколко епизода, чуденките са ни спестени и (почти) става ясно, че Ел е репликант, създаден специално за „Лова на Кукли“ на група извратени личности от хайлайфа на бъдещия Лос Анджелис. Оттам насетне историята поема по класическия наратив за отмъщението, който неизбежно (често буквално) отвежда до върха на пирамидата.

Всъщност работата е там, че през по-голямата част от анимето никой, освен злодеите в най-критичните си моменти, не заявява, че Ел е репликант. Ясно е, че Джоузеф изпитва симпатии към нея (та кой не би към това невинно кукленско лице!?) и затова лъже за резултата от Войд-Кампф теста, на който я подлага в трети епизод, макар истинските причини да се изясняват далеч по-късно. Друг вариант е от дългите години алкохолизъм да е изгубил своя нюх за разпознаването на репликанти, но това звучи твърде невероятно. Баджър също изпитва симпатии към Ел, но като осъзнава мощта ѝ, а самият той е твърде слабоволев, се оставя на страха и отношенията им са повече като на роб и господар.

Причините за укриването на идентичността на Ел обаче не са евтин подход за поддържането на интереса ни. Или поне не са на първо място това (пък кой знае..?). Не са в авторовото подценяване на зрителя, а са по-скоро с креативна цел. Именно чрез тези моменти Black Lotus води своя диалог по темата за човечността и размива границата между човек и репликант, но наистина линията се прокарва много тънко и почти незабележимо. До степен, че по-невнимателните зрители почти не биха могли да си обяснят една от последните реплики на Джоузеф към Ел, а именно, че тя е по-човечна от самите хора. Естествено, можем да я пришием и към възгледа на Джоузеф относно колегата му – действащия блейд рънър Марлоу, който в свръхсъвестното изпълнение на службата си съвсем се е обезчовечил, но това е само пришивка към устойчивата връзка, която Black Lotus тъче от самото си начало. На всички, освен на Ел, е присъща една обраност и притворност, която работи добре за тях. В този смисъл точно Ел е пънкът в киберпънка на Black Lotus.

Ако отстраним шума, който Black Lotus вдига по пътя си, това е историята на Уолъс-младши. Историята на възходът му към властта в компанията отговорна за създаването на репликантите. Не толкова за трансформацията му в онзи очарователен психопат, изигран от Джаред Лето – явно вече си е бил такъв. За ослепяването му от Черния Лотус, което е просто физическо съответсвие на вътрешната му слепота за човешкия потенциал и за упражнението на свободната воля. За отцеубийството – грях, който перфектно му пасва и едновременното изпитание на „новия продукт“ (или новото поколение репликанти), което да „оправдае“ престъплението му.

С което не казвам, че сюжетът на Black Lotus блести с особена оригиналност, напротив, но поне е вътрешно консистентен и рядко противоречив. Качества, които почнахме да тачим покрай липсите, които зеят в повечето съвременни продукции. На историята определено ѝ отнема време да добие форма и посока, но сред клишетата, които я съставят, има достатъчно лепило, така да се каже, за да ни задържи вътре. При все това в тринайсетте на брой епизода с времетраене около 20 минути авторите не са използвали времето си добре. В резултат имаме recap епизод, който дори и да хвърля повече светлина върху един от страничните персонажи – детектив Алани Дейвис, е тотално ненужен и несъмнено вече породен от подценяване на зрителя или чудене с какво да се запълни квотата. Пак така в един от епизодите имаме и пълнометражно изпълнение на клубна джаз песен, която слабите анимации по никакъв начин не допълват. В този смисъл продукцията наподобява повече игралните филми, отколкото аниме събратята си и режисьорите изглежда внимателно са изучили първообразите, но преводът просто не е толкова ефективен.

И като заговорихме за анимации, в Black Lotus те далеч не са на нивото на Arcane, нито в движенията, нито в лицевите изражения на героите. Доста често ще видите една и съща физиономия, приложена върху лицата на различните герои. Ала всъщност анимацията просто е неконсистентна (или може би е редно да кажем, че разработчиците си имат/знаят бюджетите/приоритетите), доста от битките в по-късен етап са брилянтно изпълнени като хореография и рисунък, но при все това ми е ясно, че много хора ще намерят качеството ѝ през 2022-а за крайно незадоволително. Според мен като за Блейд Рънър заглавие изчистеността и синтетичността (дори да не са били преднамерени) на визията вършат работа и пасват на тона и сетинга.

В традицията на анимето Black Lotus пък ни предлага различна песен след края на всеки епизод. Само по себе си това си е направо глезотия, а груувът на траковете е неоспорим, но далеч не се вписват в класическия електронен ембиънс, с който поредицата е позната и който прозвучава в ключови моменти и в Black Lotus.

Като цялост Blade Runner: Black Lotus е сносна добавка към франчайза, подобна на комикса, но някак беззъба и наивна, без неговата зрялост, мръсотия и дълбочина. Прави реверанси и към новия филм, и към стария, и към цялата Блейд Рънър медия помежду им. На места изпълнява функцията на мост между тях и е в по-голямата си част верен на естетиката на нео-ноара. Има своите достойнства, но вездесъщата му обичайност трудно ни убеждава, че не е излишен.