Аномалията – Ерве Льо Телие

Аномалията на Ерве Льо Телие е многопластова и многолика творба. Един френски критик казва, че книгата е вдъхновена от „постмодерната научна фантастика“ на киберпънк поджанра. Сам авторът я нарича scoubidou. По форма е динамичен американски научнофантастичен трилър, който би работил доста добре и като филм*. Нещо като Погубеният Свят на Суетърлич. А по съдържание е модерна френска творба със своя социално-хуманистичен коментар. Резултатът е един космополитен роман – не само откъм сетинг, но и по дух.

От една страна колоритните му герои го правят такъв, от друга – множеството попкултурни препратки (ще простим злополучния превод на Подземия и Дракони). Героите – това са пътниците и екипажът на полета на „Ер Франс“ от Париж за Ню Йорк, всеки със своята съдба, прозаична или не толкова. Писателят Виктор Мисел, архитектът Андре Вание, наемният убиец Блейк, адвокатката Джоана Удс, поп певецът Слимбой и др. Разнообразието е налице.

Никой не живее достатъчно дълго, за да узнае до каква степен никой не се интересува от никого.

Първата половина от книгата ни запознава с всеки от тях, с бита и проблемите им, като окончанието на всяка сюжетна нишка загатва за някаква конвергенция, засилва ни към центъра. Авторът с лекота ни предава гледната точка както на безчувствения професионален убиец Блейк, така и на обзетия от неопределен вътрешен смут Мисел. Несъмнено една от силните страни на книгата са уникално обрисуваните гледни точки и подобно на House of Leaves, Аномалията също е гласовете си. Макар сам по себе си полетът да не е означавал почти нищо за живота на пасажерите, той се оказва спойката между тях по един съвсем свръхестествен начин – самолетът каца два пъти. Веднъж на 10 март 2021 г. и втори път на 24 юни същата година. Последиците от това са, че пасажерите и екипажът се оказват дублирани. Докато едните са водили живота си постарому в рамките на няколко месеца, за другите тези дни тепърва предстоят. Разликите именно за тези няколко месеца, погледнати с лупата, която книгата ни предоставя, добиват драматични размери за част от героите.

Истинският песимист знае, че е твърде късно да бъде такъв.

Втората половина от книгата ни занимава с последиците от Аномалията: социални, културни, икономически и политически, а в крайна сметка и лични. Виктор Мисел от 10 март, например, написва книга, наречена „Аномалията“ – невъзможен роман, чиито литературни фрагменти и епиграми достигат до нас през Аномалията на Льо Телие. Чрез тази сюжетна линия авторът съвсем самосъзнателно и не без ирония критикува и коментира собствената си творба и издателските предизвикателства пред нея, а в крайна сметка привнася и чиста доза поетика в един съвременен сюжет, в който сякаш място за такава не е останало. След като написва книгата, Мисел се самоубива и впоследствие неговата „Аномалията“ получава шумно признание. Виктор Мисел от полета на 24 юни обаче е все още жив и така Аномалията му дава шанс да изживее посмъртния си успех.

При Блейк обаче нещата седят другояче. Той не може да дели съществуването си на две с друго свое Аз, защото това би означавало да подели и най-съкровените си тайни, а когато животът ти е издигнат върху планина от лъжи, място на върха има само за един. Ясно е, че не за всички аномалията носи позитиви. Друг е въпросът доколко въпросните позитиви или негативи са плод на целенасоченото човешко усилие, проблематизиращо реалността. Всъщност целокупните човешки опити във втората половина на книгата са насочени към едно отрицание и нормализация на анормалното явление и любопитното са разнообразните човешки реакции.

Има живот след смъртта, особено след тази на другите.

От Слимбой, който приема Слимбой 24 за свой изгубен брат, до кавалкадата от учени, заели се с обяснението на аномалията, всеки търси начин да направи невъзможното възможно и непознатото – познато. С уговорката, в случая, че непознатото всъщност не е непознато, а е най-познатото нещо на света – теб самия. В този случай единственото предизвикателство, което остава, е да се погледнеш в огледалото и да отсъдиш правдиво. В срещите на героите с двойниците им си проличава къде е имало случаи на обратното. Конфликтите, които американските служби, организирали цялата операция около Аномалията, очакват, всъщност не се случват, опасенията им не се сбъдват. В по-голямата си част хората са готови да приемат себе си преносно, а както ни показва книгата, и буквално. В интерес на истината една от най-жестоките конфронтации се случва, когато две идентични и неотстъпчиви майки се оказват с едно и също дете и им се налага да си го поделят. Нещо естествено и далеч не толкова чуждо, като например свада за попечителство при развод.

Религията е месоядна дълбоководна риба. Тя излъчва едва доловина светлина и за да привлече плячката си, ѝ трябва много мрак.

Любопитно е, че учените в книгата в крайна сметка съвместяват аномалията с теорията, че живеем в симулация. Тя на свой ред се корени в идеите на Декарт за епистемологичен скептицизъм, т.е. тезата, че няма как да докажем, че „реалността“ и „знанията“ ни не са симулирани от по-могъщ разум.

Подобно на теорията на учените, цялата книга има предизвикателен тон. Не само към разбиранията ни за нормално и реално, но и към способността ни за разбиране изобщо. Краят ѝ съдържа една интересна калиграма във формата на пясъчен часовник, която пък е директната литературна манифестация на това предизвикателство. Това не трябва да ни учудва, предвид принадлежността на Ерве Льо Телие към писателския кръг Улипо, чиито автори обожават да експериментират всячески с литературната форма, налагайки определени граници на творбите си, като различни видове липограми – например отсъствието на буквата „е“ от творбата, или пък палиндроми, еднозвучия и т.н. Макар понякога да ни се струва, че постмодерната сцена няма какво толкова да предложи на литературата и подобни хрумки са единствените инфантилни способи, чрез които да си отвоюва мястото, то в случая сме очаровани, защото предизвикателството е много ненатрапчиво отправено.

Разбираемо е защо Аномалията печели наградата Гонкур за миналата година. Романът е четлив, интелигентен, предизвикателен и провокативен, без последното да е насила изведено от страниците му. Също така няма как да не похвалим Colibri за страхотната корица! Както героите на книгата откриват, най-лошото, което може да излезе от опитите ни да овладеем аномалията, е да овладеем себе си една идея по-добре. А току-виж това се е оказало всичко необходимо за да постигнем щастието.

Никой писател не пише книгата на читателя. Никой читател не чете книгата на писателя. Свързва ги само последната точка.