The OA: Part II

We shall not cease from exploration
And the end of all our exploring
Will be to arrive where we started
And know the place for the first time.

Миналата година станахме свидетели как авторите на откровени фаворити на масовата телевизионна публика като Game of Thrones и Stranger Things не посмяха да пуснат златните си кокошки и предпочетоха клишетата, които им носят комерсиален успех. В очите на по-претенциозните зрители това се отчете като писателски мързел и малодушие. На този фон едно е ясно – на създателите на The OA, Брит Марлинг и Зал Батмангли, не им липсва смелост.

Появата на проекта през 2016-та в Netflix беше изненадваща за много хора, но не и за тези сред нас, които отдавна следим развитието на Брит Марлинг като актриса и сценарист. В контекста на предишните ѝ проекти съвместно с Зал Батмангли – The East и Sound of my voice, както и на тези с Майк Кахил – I Origins и Another Earth, сериалът бе напълно консистентна стъпка. Стилистиката ѝ винаги е много специфична тематично може би фантастика, но със силно усещане за литературен магически реализъм.

Бързо предупреждение: ако Stranger Things ви е дори бегло странен, изобщо не стъпвайте във вселената на The OA. Но ако за закуска ядете времево-пространствени конундруми и “нормалност” е нещо, което сте забравили в томчето си с Пътеводител на галактическия стопаджия под някой чин в прогимназията, това сигурно е вашият сериал.

И така, първият сезон на сериала разказваше историята на сляпата Преъри Джонсън (в ролята Марлинг), която седем години след безследното си изчезване, се връща с възстановено зрение и с нова самоличност – OA, original angel. Преъри вербува четирима местни тийнейджъри, които имат трудности да се впишат сред връстниците си, и тяхна учителка със сходна нерадостна съдба, за да ѝ помогнат да си върне изгубения любим. Постепенно OA им представя истината за своето изчезване – заедно с други четирима души е била затворена под земята от учен, който изследва „near deth experiences“, преживявания на ръба на смъртта. Групата научава от Преъри “движенията” – причудлив танц, който предполагаемо отваря невидими потоци между измеренията и ти дава възможност да пътуваш по тях.

Финалът оставя зрителя и “учениците” на Преъри затънали в неприятното усещане, че са излъгани и че историята на OA е просто психотичната конструкция на травмиран ум. Втора част подхваща повествованието от същото място и надгражда с още повече смелост и размах. Първият епизод, “Ангел на смъртта” ни среща с Карим (Кингсли Бен-Адир), който е нает от възрастна виетнамка да разследва изчезването на нейната внучка Мишел. Загадката го води до пристрастяваща игра, технологичен магнат с тъмни начинания и енигматична изоставена къща върху хълм. Пътят му се оплита с този на главната героиня Преъри, която успешно е хванала междудименсионалния експрес до тялото на своето алтер-его Нина.

Структурно втора част на The OA не се различава драстично от първата, но усещането не е репетативно. Това, че героинята се оказва хваната в сходен капан, е обяснено убедително в контекста на механиката на света. (И то не с дебелокожието на сценаристите на Game of Thrones, които  в 8-ми сезон се заеха да обясняват абсурдния магически стол на Бран от сезон 7). Спираловидната конструкция на действието е въведена през различими модели на повтаряемост, които много напомнят на смисъла, който в психотерапията се влага в отработването на травмата като процес. Повтаряш същата грешка, докато не осъзнаеш действието и станеш способен на промяна, която идва отвътре.

По-приключенските епизоди, в които се разиграва основната интрига, се редуват с такива, които ни връщат в оригиналната вселена на Преъри при групата приятели, които се борят с последиците от предходните събития. Там конфликтите “вяра-неверие”, “включеност-отчуждение” са също толкова сурови и реалистични, колкото в първи сезон.  За тези герои въвличането в свръхестествената драма на OA е бягство от реалността, търсене на трансцедентална алтернатива, която да облекчи неудовлетворителното им съществуване. Сходни теми стоят в основата на поемата от T.S. Eliot, която е използвана в сериала като част от загадките в къщата-пъзел.

Визуално The OA продължава да е изключително впечатляващ. Стилистичните намигвания към естетиката на Дейвид Линч са щедри, но елегантни. На моменти има сцени, които буквално спират дъха с красота, лъхаща на извратеност. Камерата често ни позволява на надникнем през нещо – тунел, процеп, стъкло, прозорец. Така последователно се прокарва основната идея на сериала за поглед “отвъд”  (отново в парадигмата на Линч: червената завеса на непознаваемото).

Марлинг и Батмангли черпят смело от реалността – подбират онези чудатости от живота, които дават поводи за спекулации на мистици, окултисти и прочее мисловни търсачи. В този смисъл The OA, part II напомня на кутия с детски скъпоценности, открити из сметища и задни дворове – предполагаеми вкаменелости, лъскави камъчета, мумифицирани буболечки – нещо, което може би не съдържа смисъла на вселената и всичко останало, но приютява много емоции по темата. Създателите си играят с концепции като споделеното сънуване, колективното несъзнавано, folie à deux, преплитат ги с феномени като crowdsourcing и параноята от диктата на технологиите, като винаги се стараят да стъпват по границата с реалността. Това може би създава неудобство на зрителите, които предпочитат ясно дефинирани категории и приятно дистанцирана фантастика, разиграваща се на някоя далечна планета. Но както споменахме, Брит и Зал са смели и не се посвеняват да прекрачат и тази граница във финал, който се усеща като твърдо приземяване. Ако първата част ви е допаднала, гарантирам, че втора няма да ви разочарова.

Това, което може да ви разочарова, обаче, е фактът, че Netflix прекратиха сериала въпреки положителните отзиви от фенове и критици и до този момент нито петициите, нито дори гладната стачка, организирана в подкрепа на сериала, не дават изгледи да вярваме, че ще дочакаме останалите планирани три части. Но може би някои неща никога не трябва да се разкриват изцяло.