Locke & Key на Netflix

Ситуацията, в която попаднах, пускайки си първа серия на Locke & Key е най-добре описана от Дюи от сериала Малкълм: „Не очаквах нищо и пак съм разочарован…“. Повечето от вас, които сте избрали това заглавие, вероятно са фенове на комиксите. Аз обаче не знаех за тях и подходих като към поредното “watch next” фентъзи предложение на платформата Netflix – без много размисли и с надежда да се натъкна на злато. Е злато определено има, но то си остава неоползотворено. Може би всъщност оттам именно произтича раздразнението – историята, операторското майсторство, локациите и дизайнът на продукцията са всички на изключително високо ниво и въпреки целия този потенциал, резултатът е инфантилен, объркан и скучен.

Необяснимите противоречия започват още с трейлъра, който представя героите в подвеждащо различна светлина, като обещава едни адекватни и заинтересувани от околния свят тинейджъри в главозамайващо готино готическо имение, което крие магически врати, свръхестествени ключове, стара интрига, проходи към други измерения, демони и още сума яки неща. Вместо това получаваме едни кисели деца, залисани в упорито отрицание и отегчаващи гимназиални драми, които правят всичко възможно да игнорират всяко интересно и интригуващо нещо около себе си, да не се ангажират с размисли или действия и да подтикнат малко по-нетърпеливия зрител да кипне от недоволство.

Първата среща на зрителите с децата и майка им съвпада и с тяхната първа среща с имението, принадлежало на жестоко убития им баща. Въпросното е дори по-хубаво от онова в Umbrella Academy, а кинематографите Тико Пулакакис и Колин Хълт използват перфектно алюзията за лабиринт, която то предлага, и превъплътяват публиката в своеобразен призрак, който броди незабелязано по коридорите и ъглите. След убийството на съпруга си Рендал Лок, Нина решава да премести цялото домочадие в неговия изоставен дом от детството – „Къщата на ключовете“. Изглежда това, че имението стои празно от години, а съпругът ѝ никога не е споменавал този имот, с нищо не я разколебава. Там ги чака по-малкият брат на Рендал – Дънкан Лок, който за мен е най-спорадично и неадекватно изграденият персонаж, подложен на безпардонно отношение от страна на сценаристите, които дори не си дават труда да обяснят екранното му присъствие или отсъствие. Двамата тинейджъри – Тайлър и Кинси Лок веднага се заемат да се цупят и да си съчиняват любовни драми. Единствената глътка свеж въздух е малкото братче – Боуди Лок, което в първите няколко серии има шанса да се прояви като най-съобразителния и любопитен член на групата. Именно той набързо открива демона, ключовете, свойствата им и преди да бъде безцеремонно отстранен от действието заради крехката си възраст, на практика почти разгадава цялата загадка на къщата.

Всички промени по историята на комиксите личат като съшити с бели конци. Само за сравнение предлагам една съпоставка между комиксовите герои и актьорите, които са подбрани, която според мен дава доста точна идея за посоката, която създателите са си избрали, а именно подходящо за всички аудитории. Впрочем, понеже такава история изисква наличието на злодей, въпросната роля е поверена на Лайза де Оливиера и нейната Додж. Тя сама по себе си е един великолепен злодей – красива, жестока, лукава, но усилията на сценаристите да обяснят коя е и за какво се бори, по всичко личи, се свеждат до това да ѝ закачат картонче с надпис „злодей“. Поне изглежда „страшно“ в къса черна рокля.

Централният елемент на сериала са омагьосаните ключове, всеки от които притежава определена сила. Понеже именно около откриването им и изследването на свойствата им се движи цялата история, ще ви дам пример само с един от ключовете – този който отваря врата, преминаването през която те отвежда в света на призраците. Именно историята с този ключ се запечата най-дълбоко в съзнанието ми и то не с хубаво. Един от героите попада на този ключ и така се среща с прапрадядо си, за когото се намеква, че е построил къщата и вградил в нея вратите и ключовете и който в прав текст казва, че често се е виждал с бащата и брата на съответния герой, когато те са ползвали тази врата. И каква представете си е реакцията на героя, който от няколко епизода бива преследван от демон, който вече е намерил няколко ключа с меко казано странни „функции“ и който сега вече очевидно живее в къща – проход към няколко измерения. Не, наистина, какво мислите? Поне един въпрос? Примерно нещо неангажиращо като: „колко общо ключа има?“. Или пък нещо по-екзистенциално: „какво е това същество, което ме преследва?“. Нищо подобно, приятели. Нищо подобно. Даже не съм убедена, че махна за чао, преди да си изпърха щастливо нататък.

Все пак сериалът засяга и интересни теми. Две от тях са тези за травмата и паметта. Именно там си личи, че първоизточникът, тоест комиксът, ще да е много, ама много любопитно четиво. Темата за паметта – загубената, съхранената или болезнената памет, паметта на един род, на едно семейство, на една група приятели, на една къща оплита около себе си цялата символика на историята. Тази врата обаче сериалът за съжаление пропуска да отвори за дълго. Другата тема, за травмата, е много по-майсторски разработена и то благодарение на актьорската игра на Конър Джесъп и Емилия Джоунс. И двамата по свой начин се справят успешно с предаването на сложните и многопластови емоции, които героите им се предполага да имат.

Тоест компонентите ги има, но акцентите са на тотално погрешни места. За мен това предложение на Netflix прилича на алгоритъм, който неуспешно „разджурква“ задължителните компоненти: комикс, хорър, фентъзи, мистерия, ключове, тинейджъри, любов и злодей. Резултатът е посредствен и донякъде разочароващ. Трябват му явно още итерации.