1917

Април 1917 г. На Западния фронт има нещо ново. Германците липсват.

Германия възприема изцяло дефанзивна стратегия на фронтовата линия във Франция. Маршал фон Хинденбург изтегля войските си километри назад и изгражда силна дефанзивна линия, останала в англоезичната история с неговото име, а в Германия известна като Линията „Зигфрид“.

В този момент от историята на Първата световна война ни хвърля драматизацията на Сам Мендез в 1917. В същия момент и свършва. Филмът разказва за един ден от живота на младши капралите Том Блейк (Дийн-Чарлс Чапман) и Уил Скофийлд (Джордж МакКей). Двамата получават нелеката задача да прекосят ничията земя, за да се свържат с британска дивизия, изолирана поради прекъсването на телефонните линии, и да занесат заповеди на командващия ѝ полковник Макензи* за отмяна на офанзивата. За разлика от него, генералите на основния фронт са видяли благодарение на въздушното разузнаване, че линията на Хинденбург е здраво укрепена и английските младежи ще бъдат разфасовани от германската артилерия, докато тичат към противниковите окопи. (Сефте. От три години английските младежи това ги карат да правят по цял ден, но по някаква причина сега решиха да спрат. Временно.) И така двамата се отправят на едно „приключение“ в ничията земя. Приключение, което много прилича на мономита (и почти повсеместното клише) за пътешествието на героя.

Филмът има редица достойнства, сред които са операторското майсторство (повече по тази тема пише колегата във втората страница от рецензията), актьорската игра на Дийн-Чарлс Чапман и Джордж МакКей, редицата второстепенни герои със силни включвания, някои много вълнуващи сцени. Само че филмът не е военен. За войната е, да, но никак не е военен. Неволно в съзнанието ми идва сравнението с Дюнкерк и после веднага си отива, просто защото Дюнкерк се справя толкова по-добре с това да е невоенен филм за войната. Основна силна черта е впечатляващата работа по пресъздаването на атмосферата в английските окопи. Много интензивна е и последната голяма сцена във филма – тревогата на войниците, които очакват да умрат, може да се усети във въздуха, напрежението преди атаката е наситено като цветовете на изгрева. В един момент всички тези усещания се скъсват и отприщват вълната от ентусиазъм у момчетата да излязат от този плитък окоп, в който и без това не могат да се скрият добре, и просто да тичат към смъртта си.

В крайна сметка срещата на Скофийлд с полковник Макензи протича неочаквано и обобщава добре философията на филма. (Харесва ми, че Макензи е лют ветеран, за когото се изгражда очакването, че няма да се подчини и няма да прекрати атаката. А той всъщност я прекратява почти безропотно. И после споделя с нас, зрителите, че това прекратяване е безсмислено, защото след седмица ще му дадат заповед да атакува. И по този начин обезценява спасението на животите на войниците си; в крайна сметка смъртта и трагедията са неизбежни.) А каква е тази философия? Класическото изтъркано послание War is Hell. Нека бъдем по-конкретни – метафората за ада в един момент толкова много се засилва, че имах чувството дори не толкова за ад, а за първия град в Диабло 2. На настройка за трудност Hell. Метафорите в този филм са толкова много и така силно натрити в очите на зрителя, че стават неприятни. То не са рани по дланите, кръстове в Ада, метафорично пътуване към Рая, девици с бебета, песни за река Йордан… В един момент се чудех филм за Първата световна война ли гледам или някаква трактовка по Прометей, или пък може би бях попаднал отново в часовете ми по литература от девети клас? Разбирам, че Сам Мендез има влечение към метафоричното и вкус към естетските сцени, обаче тук се е олял. Даже в един момент се зачудих дали не е кастнал нарочно Ланистър и Старк, които да играят братя и единият да обяснява непрекъснато, че другият е като него, ама по-стар.

Нещо друго, на което ми се иска да обърна внимание, преди да приключа – много исках този филм да е хубав. Първото ми запознанство с Първата световна война беше в една от сериите на Младия Индиана Джоунс. В нея показваха окопна война и тогава бях силно впечатлен от ужасите на войната. Но там имаше всичко – имаше окопи, имаше артилерия, имаше криене от снаряди в кратери, имаше разчистване на картечарски гнезда с гранати, имаше газови атаки. Всичко това го имаше дори в Злостър – Черното влечуго (Blackadder Goes Forth) – друг култов сериал от едно време. Все ми се искаше да има най-накрая един модерен филм за Първата световна, който да ми покаже окопната война. 1917 обаче се опитва да бъде твърде хипстърски и за него не е важно да представи войната както си е. За него е по-важно да ни предаде усещaнето за нея като за нещо гадно. С това се справя със сигурност. Просто ми се искаше – както в Ярост (Fury) – да има малко повече реални бойни действия и по-малко пропаганда.