Най-великият шоумен "Не е нужно да те обича целият свят. Само няколко добри хора."

Мюзикълът от десетилетия не е най-популярният жанр в Холивуд. И все пак в последните няколко години се наблюдава известно възраждане и почти всеки декември по екраните тръгва нещо интригуващо. През 2012-та това беше Клетниците, през 2014-та – Вдън Горите, през 2016-та – Ла Ла Ленд. Явно големите компании са преценили, че дните между Коледа и Нова година са идеалният момент за филми с песни и танци. И затова точно в края на миналата година се появи и следващият голям мюзикъл – Най-великият шоумен.

Сюжетът на филма е вдъхновен от живота на Финиъс Барнъм – известен бизнесмен от 19-ти век и важна фигура от развитието на американския шоубизнес. Но ако смятате да отидете в киносалона с очаквания за сериозен и достоверен биографичен филм, можете отсега да се откажете. Историческата достоверност на Най-великият шоумен клони към нулата, макар от време на време да се появяват герои с имена на реално съществували хора. Ставащото във филма е в голямата си част плод на фантазията на сценаристите – нещо, което западните критици преглътнаха трудно, но което едва ли ще се окаже особен проблем за българския зрител.

Финиъс Барнъм (Хю Джакман) е човек от нисшите класи на обществото, който, благодарение на неустоимия си чар, е успял да плени сърцето на Черити (Мишел Уилямс) – богаташка дъщеря с нежна душа. Ала Барнъм не е доволен от това, което може да ѝ предложи, и е убеден, че семейството му заслужава повече. След някои провалени бизнес начинания Барнъм решава да създаде специален цирк, в който да показва най-великото шоу на света – интригуващ спектакъл с танци и акробатични номера, с участието на всякакви интересни хора, които обществото би сметнало за отвратителни – джудже, великан, жена с брада, сиамски близнаци, албинос и така нататък. Постепенно хората от екипа на Барнъм се сближават един с друг, създават си остров на любовта и приемането в един океан от омраза и предразсъдъци и в крайна сметка се превръщат в семейство.

Най-великият шоумен е шарен и пъстроцветен, изпълнен с песни и танци, и, подобно на своя главен герой, неустоимо чаровен. В много отношения филмът е сладникав и захаросан, но това не му пречи да бъде истински радващ и пленителен. Той е топъл и затрогващ, забавлява и успокоява, и, най-важното, изпълнен е с човечност. Героите са изключително симпатични хора, изиграни от привлекателни актьори.

Прави впечатление, че сред цялата сладост филмът успява да прокара и по-сериозни теми по един доста мил и ненатрапчив начин. Това е история за Финиъс Барнъм и неговата трупа от чудати артисти. Но Най-великият шоумен постъпва интелигентно и не се опитва да приравни Барнъм и отхвърлените от обществото хора, макар да изгражда паралели между тях. Това са две много различни гледни точки – позицията на бедното находчиво момче, което иска да получи пари и слава, и позицията на хората, родени с особени физически характеристики и възприемани като „чудовища” и „изроди”. И двете гледни точки са предадени по чаровен и захаросан начин, но все пак си остават различни. Образът на Барнъм може да е подсладен, но в никакъв случай не е идеализиран – една от темите на филма е начинът, по който предприемчивият шоумен използва тези хора, но не ги счита истински равни и дори им затваря вратите и ги бута в неосветените ъгли, когато се опитва да пробие сред висшето общество. Интригуващ е начинът, по който тези сериозни теми са представени във филма, без да отнемат от цялостното очарование и пъстрота на лентата.

Песните в Най-великият шоумен са оригинални, тоест филмът не е адаптация на вече съществуващ сценичен мюзикъл, а напълно ново произведение. Музиката е дело на Джъстин Пол и Бенц Пасек – авторите на песните от Ла Ла Ленд. Двамата определено имат талант за качествени мелодии, който, поне според мен, в предишния им филм беше тотално съсипан от абсолютната липса на гласови данни у Ема Стоун и Райън Гослинг. За да прикрият певческото бездарие на главните актьори, звуковите монтажисти на Ла Ла Ленд бяха направили доста неприятна шашма, при която музиката звучеше толкова силно, че заглушаваше тихите гласчета на изпълнителите. И съответно песните, които иначе бяха хубави, звучаха доста по-добре на кавър версии в YouTube, отколкото в самия филм.

Най-великият шоумен не прави подобна грешка и избира актьори, които могат да пеят. Хю Джакман, Мишел Уилямс, Зак Ефрон, Киала Ситъл и Зендая определено са доказали гласовите си способности много преди този филм. Интересен е случаят с Ребека Фъргюсън (позната на българските зрители най-вече със страхотното си изпълнена като Елизабет Удвил в сериала Бялата кралица). На Фъргюсън е поверена ролята на Джени Линд – знаменита европейска оперна певица от деветнайсети век, покорила Америка с божествения си глас. Макар самата Фъргюсън да се е занимавала с пеене и да е посещавала музикалното училище на Адолф Фредрик в Стокхолм, създателите на филма все пак са решили, че гласът ѝ не е достатъчно качествен за героиня като Джени Линд и вместо да го обработват на компютър, просто са наели певицата Лорън Алред да запише вокалите. Резултатът е феноменален и сцените, в които Джени Линд пее, са най-трансцеденталните моменти във филма. А междувременно “This is me” в изпълнение Киала Ситъл заслужено спечели Златен глобус за най-добра оригинална песен.

Актьорските изпълнения на изредените в предишния абзац таланти са не по-малко завладяващи. Хю Джакман е неимоверно чаровен и прекрасен, както винаги. Мишел Уилямс е божество на актьорската игра, както доказа с трите си светопроменящи минути във великолепния Манчестър край морето, и всеки кадър с нея е наслада за сетивата.  Киала Ситъл е харизматична и има силно екранно присъствие, а Зак Ефрон и Зендая са най-сладките влюбени гълъбчета, които съм виждал на голям екран в последните години. Перлата на филма е именно Ребека Фъргюсън, от която просто струи класа и аристократизъм.

Освен всичко друго, Най-великият шоумен успява да ни представи и един страхотен мета-коментар, разглеждащ разликата във възприятията на широката публика и професионалните критици. Пол Спаркс играе критик, който публикува чудовищни ревюта на шоуто на Барнъм. В тях журналистът отбелязва, че в тези спектакли няма нищо истинско, всичко е лъжа и измама, и въпросното зрелище изобщо не би могло да се нарече „изкуство”. Но въпреки че благородниците и хората от висшата класа не припарват до цирка на Барнъм, обикновените хора идват на тълпи и винаги остават доволни от преживяването. Забавното в случая е, че точно това се случи и със самия филм!

Най-великият шоумен първоначално получи доста негативни оценки от критиката и беше наричан „елементарен” и „плосък”, журналистите отбелязаха как историята му е лъжлива и не отговаря на историческата истина. Филмът събра едва 55% критическо одобрение в Rotten Tomatoes. Съответно не беше изненада, когато Най-великият шоумен тотално се сгромоляса на бокс-офиса през първия си уикенд – все пак едва ли хората ще се втурнат да гледат филм, за който са прочели, че е тъп. Но няколко от почитателите на мюзикъли отидоха. И го харесаха. Харесаха го толкова много, че започнаха да го препоръчват на познатите си. През втория си уикенд Най-великият шоумен повиши зрителите си със 76% – нещо, което се случва рядко в Холивуд, където дори най-големите хитове губят значителна част от аудиторията си на втората седмица. След това Най-великият шоумен остана доста стабилен и всяка седмица попадаше в топ 5 на най-гледаните филми, като през четвъртата си седмица дори достигна до топ 3. Коментаторите отбелязват, че Най-великият шоумен се е превърнал в нещо, смятано за изчезнало – спящ хит. Така лентата доказва, че един филм може да е успешен, без да е харесван от критиците, без да предизвика първоначален фурор и дори без да се опита да привлече всички. Достатъчно му е само да разкаже история, която някои хора искат да чуят, дори това да е по-тясна група, като почитателите на мюзикъли. Зрителите ще го намерят, пък дори и по-бавничко. И ще останат доволни. За това говори зрителската оценка в Rotten Tomatoes – 90% зрителско одобрение със средна оценка 4,5 от 5.

Макар да има отделни елементи, които могат да бъдат подобрени – все пак това е дебют за режисьора Майкъл Грейси – Най-великият шоумен успява изпълни почти до съвършенство това, към което се стреми – да бъде красив и затрогващ сладък мюзикъл с много душа, прекрасни песни и очарователни актьори. Ако това ви звучи като нещо, което бихте искали да видите – не се колебайте, шоуто още е по кината!