Викторианска готика

Викторианска готика (Penny Dreadful) с лекота се нарежда сред най-пищните продукции на Showtime. Опитът ни е научил, че това не винаги се равнява на високо качество, въпреки че в 90% от случаите обещава поне фактор „забавление“. И този сериал също не прави изключение – дори да не е ваш тип, ако му дадете шанс, надали ще спрете епизода на средата с намерение никога повече да не се завръщате към сериала. Напротив – характерният стил ще ви грабне и без да усетите, бързо ще стигнете до финалните надписи. Дали обаче бихте имали могли да изтърпите цели три сезона…

Вместо да ви залея с тривия относно произхода на заглавието или подборката на каста, колкото и любопитни да са те, предпочитам първо да отбележа, че трите сезона на Викторианска готика са подчертано хаотични и нямат почти нищо общо един с друг, като изключим наличието на едни и същи главни герои. Силно впечатление правят драматично различните от сезон на сезон режисьорски решения – макар създателят Джон Логан да твърди противоположното, не съм убедена, че това е бил първоначалният творчески замисъл, както е в заглавия като Фарго, например. Логан е рядко начетен и извънредно кадърен драматург и сценарист, тъй че хвърлянето на думите му под съмнение е лека проява на мнителност от моя страна, но пък фактът, че трите сезона не стоят органично свързани помежду си, остава.

Тъй като съм върл фен на всичко готическо, помня, че на първо четене цялата промо кампания на Викторианска готика ми изглеждаше обещаващо – нещо като по-арт вариант на Лигата на необикновените и с по-малко траши комиксова естетика, инжектиранa вътре. Разбира се, грабна ме и заради присъствието на моята любимка Ева Грийн в роля, която изглеждаше като направена 1 към 1 за нея.

А какво всъщност се оказа?

В много аспекти сезон 1 на Викторианска готика напомня на последния телевизионен опит за „осъвременена“ адаптация на Дракула – визирам британско-американската продукция с Джонатан Рис Майерс. Ако не ви говори нищо, не се тревожете – не сте пропуснали особено. Представете си комбинация между Дракула и Батман в началото и ще получите достатъчно задълбочена представа от въпросната разработка (уви, Дракула тук не разполага с батмобил и от това само губи). В първия си сезон Викторианска готика се старае в извънредно големи подробности да разкаже толкова постепенно, че често е чак изнервящо, историята на всички главни герои. От Дориан Грей, за когото често ще се питате как и защо са избрали тоз бледен, силно мишкав и смотан младеж, през доста добре изградения образ на философско чудовище в лицето на Рори Киниър (и умопомрачително смотания му създател Франекнщайн) до прекрасната Ева Грийн като Ванеса Айвс и нейния ментор сър Малкълм Мъри, изигран от Тимъти Далтън. Не на последно място имаме и мистериозния Итън Чандлър, който, ако не беше от мълчаливите и дълбоко стоически образи на мъжкари, щеше да покаже колко лимитиран е актьорският талант на Джош Хартнет. Но тъй като Логан се е погрижил да напасне образа максимално до Хартнет, той е едно от удачните попадения.

Завръзката на сезон 1 е като извадена от Дракула-генератор: Мина е отвлечена от Принца на мрака и трябва да бъде спасена! В случая Мина е дъщеря на въпросния сър Малкълм и най-добра приятелка на мис Айвс от дете. Двойката баща-приятелка решава, че мистериозен американец, пестелив на думи, но ловък с огнестрелно оръжие (Чандлър), ще е добра добавка към екипа. Ако се чудите каква е ролята на останалите готически създания – една част от тях мърсуват с мис Айвс, а другите просто накъсват основната нишка на действието и чупят баланса в историята. Подозирам, че на повечето зрители също няма да се понрави да следят допълнителни сюжетни нишки, които привидно не спомагат за придвижването на основната фабула.

Друг будещ дразнение фактор е, че поради избрания стилистичен подход, във Викторианска готика често има стабилно количество пищна мелодрама. Въпреки че говорим за съзнателно търсен ефект, мелодрамата често отегчава поради злободневния си характер, който би свел и най-красивата и добре замислена продукция до ниво сапунка. Така лъсва един конфликт, присъстващ като мотив и в трите сезона. Логан прави опит да постигне нова интерпретация на един жанр, заклеймен като изначално клиширан, художествено беден и разчитащ на мелодрама. Интерпретация, която да го обрисува като нещо стойностно и интересно през призмата на интелигентна интертекстуалност между произведения-класики, надскочили времето и жанровата си специфика.

Това е силно амбициозна задача, която Логан – въпреки всички дефекти на продукцията и невъзможността си да превърне в свои тези митологизирани известни герои – все пак успява да реализира успешно в последния сезон. В крайна сметка Викторианска готика представлява почти уникална амалгама от стари и съвременни идеи, от религиозни основи, залегнали в сюжетния скелет и поднесени на зрителя с целия канон на стандартната готика, но чрез герои, чиято съдба и конфликти звучат съвременно, доколкото жанрът позволява. В това отношение Логан постига нео-викторианско произведение, което дори да не представлява нещо революционно или грабващо, е силно занимателно, често много красиво от продукционна гледна точка и съдържа някои великолепни изпълнения като това на Ева Грийн (да, похвалих я много, но е напълно заслужено).

За разлика от първи и трети сезон, втори е постен, отегчителен и често откровено глуповат – за мен най-разочароващият от трите. Някои от епизодите в него имат смисъл в рамката на цялото произведение и в добавянето на детайли, но ми се ще един хубав слънчев ден да разбера защо цялата история от сезон 2 не е била събрана в 4 епизода. Така че това е моето предупреждение към хората, които тепърва посягат към сериала – сезон 2 често ще тества толерантността ви към евтини бозави глупости.

Хубавият момент обаче е, че краят на последния сезон ще остави по-скоро приятен послевкус за голяма част от публиката, а техническият аспект на шоуто – костюми, сценография, операторско майсторство, музика – със сигурност ще очарова. Освен това всеки сериал, който започва с базовата постна идея да сритаме вампирски задници, и приключва с интелигентно поднесен конфликт за възстановяване на вярата – и в религиозен, и в чисто личностно-психологически смисъл – заслужава похвала. В повечето случаи градацията би била в обратната посока…