Orphan Black

Но Orphan Black далеч не е само открит урок по актьорско майсторство, изнесен от Татяна Маслани. Той е един много изпипан сай-фай сериал на тема клонинги, с интриги, предателства, обрати, морални дилеми, интересни герои, комедийни моменти и какво ли още не. Не мисля, че скоро съм се зарибявал толкова oще от първия сезон, обикновено на сериалите им трябва време, за да покажат най-доброто от себе си. Но ако вторият сезон е още по-добър, той ще трябва да е напълно гениален, защото първият вдига летвата страшно високо.

Има толкова много неща, които при по-слабо изпълнение биха били дразнещи, а тук кефят много – от устатия гей приятел, винаги готов със саркастичните коментари, ченгетата, които аха-аха да разкрият нещата във всеки втори епизод, конспирациите, които като нищо можеха да изглеждат комедийни, а не зловещи, предградийния „рай“ на Алисън и т.н. Но да караме поред.

За какво все пак иде реч? Някаква тайнствена организация е успяла да създаде десетки клонинги, всички с един и същ „оригинал“, които сега са на по 28 години и тепърва откриват плашещата истина. Сара, главната героиня, досега е водила неособено славен живот, изпълнен с дребни мошеничества. Един ден тя вижда на спирка в метрото жена, която изглежда досущ като нея. Докато се опомни, жената вече се е хвърлила под колелата на идващото метро. Сара импулсивно си присвоява чантичката на двойничката и пробва да живее нейния живот. Планът й е да опразни банковите сметки и после – дим да я няма. Разбира се, нещата се развиват по съвсем различен начин щом тя научава, че самоубилата се (на име Бет) е познавала и някои от другите клонинги. А, между другото, някой пък с голям кеф избива клонинг след клонинг и познайте кой ще трябва да разследва това. Сара… така, де, Бет, кой друг?

Междувременно се оказва, че хората, създали всички тези клонинги, ги наблюдават много внимателно, така че Сара и нейните две „сестри по епруветка“ започват да подозират едва ли не всекиго и се забъркват в грандиозна каша с любопитни съседи, които изглеждат като шпиони, стига човек да е в подходящото параноично настроение, ченгета, които усещат, че нещо много странно става под носа им, бивши и настоящи гаджета и какво ли още не. Ако сериалът се влачеше като тия с по 20+ епизода на сезон, сигурно щеше да има много пълнеж, Сара шеше да разследва разни други случаи и тъй нататък. Хубавото е, че вместо да се разтягат локуми, Orphan Black върви на пълни обороти постоянно и от километри си личи, че историята е внимателно планирана „от-до“, а не е снаждана парче по парче в течение на заснемането на сезона.

Но моето лично мнение е, че сериали не се гледат толкова заради сюжета, а заради героите. С оглед хвалбите ми дотук, едва ли ще се учудите, че ще продължа със суперлативите, но няма как. Засега четирите основни персонажа са Сара, други два клонинга – Алисън и Козима, плюс Феликс, който е отраснал със Сара по разни приемни семейства и затова те са като брат и сестра. Алисън на пръв поглед е обикновена пародия на стресирана домакиня от предградията – с мания за чистничество, съпруг под чехъл, досадни съседки и дечица, които разкарва назад-напред с джипа си. По-нататък обаче виждаме как именно това желание да запази клиширания си „перфектен“ начин на живот я кара да направи някои наистина големи грешки, а междувременно осъзнаваме и че тя просто е различна от средностатистическите лелки от предградията – например склонността й към доста остри саркастични забележки (нищо чудно, че се разбира прекрасно с Феликс).

Козима пък е докторантка, която учи еволюционна биология и естествено е експертът по клонинг въпросите на групата. Тя е най-лъчезарната от клонингите, които сме видели досега, и в общия случай се опитва да възпира импулсивността на Алисън и Сара. Не постига голям успех, защото с тези двете много трудно се излиза на глава. Въобще, различните мирогледи на клонигите са много интересна трактовка на вечната дискусия кое е вродено и кое е заучено. Нямам търпение да видя хората, отгледали Козима или Алисън, или пък повече от миналото на Сара. Трите са едновременно толкова различни, но в същото време не е никак трудно да се повярва, че са с еднакъв генетичен материал. Освен това е нацелен балансът между сътрудничеството помежду им и недоверието – в много други сериали или веднага щяха да си вярват напълно и да се подкрепят безрезервно, или пък да се джавкат враждебно с години. В Orphan Black ситуацията на практика ги задължава да си помагат, но резервите остават, дори след като вече са доста привързани една към друга. Феликс пък от своя страна се радва, че има още „сестри“, макар и на моменти наистина да се чуди защо рискува толкова много, за да им помага, а те вършат какви ли не глупости. Той засега е малко недоразвит герой, а и гей-художник с типичния артистичен темперамент едва ли може да обере точките по оригиналност, но мен лично много ме радва. Остроумията му са много забавни, а подкрепата му за Сара и останалите става по един такъв приятно фин начин без големи драми и декларации за вечна братска любов, но действията му говорят красноречиво. А моментите, когато се сблъсква с обкръжението на Алисън в предградието, където тя живее, са наистина безценни. Има и четвърти клонинг с важна роля, но не искам да ви развалям изненадата.

Другото нещо, което много ми допада в сериала е как умело избягва сюжетните линии, които се крепят само на изумителния идиотизъм на даден герой или герои. Тук и нашите хора, и злодеите, че дори и ченгетата, които се мъчат да разберат какво по дяволите става, използват мозъците си както трябва. Примерно, приятелят на Бет – Пол, първо се връзва на номерата на Сара, но не след дълго се усеща, че това вече не е Бет. Сара от своя страна осъзнава, че и Пол май не е това, което изглежда, вместо да речем и двамата да тънат в блажено неведение в продължение на няколко сезона, както би станало в немалко други сериали. Това е една от главните причини за динамиката на Orphan Black – вместо да се „рециклират“ едни и същи сюжети, ситуациите постоянно се променят драстично, виждаме нови и нови разкрития, които на свой ред водят до още въпроси и за героите, и за зрителите.

Сега стигаме пак дотам, откъдето започнах това ревю – актьорската игра. Да, вярно е, че и хората, отговарящи за грима и костюмите, също имат немалка заслуга за това различните клонинги да изглеждат толкова различно, но главната причина си остава Татяна Маслани. Разковничето е в детайлите – например навикът на Козима да жестикулира много, когато говори, и малко срамежливата й усмивка е трудно да се сбъркат с решително вдигнатата брадичка и отривистата походка на Алисън. Особено интересно става, когато се наложи Алисън да се преструва, че е Сара, или обратното – виждат се леки разлики в поведението, които още веднъж напомнят какво старание е вложено в изпипването на всичко това. А като се има предвид и че немалко актьори, изпълняващи главни роли в сериали, се оплакват, че се налага да работят по твърде натоварен график, направо не знам как Маслани се е справила толкова добре – все пак тя е в над 90 на сто от сцените, като в немалко от тях играе и няколко роли, така че на практика сигурно цифрата може да се смята за над сто процента, поне по отношение на количеството положен труд. Колкото и да смятам, че наградите „Еми“ и другите подобни са си общо взето смешка, все пак ми се иска актрисата да получи признанието на критиците. Което всъщност започна да става  – номинирана е за Television Critics Association Awards, също така вече спечели Critics Choice Award. Останалите актьори в сериала са засенчени от това изумително изпълнение, но не мисля, че се справят зле като цяло, освен може би Дилан Брус (Пол), за когото имам силно подозрение, че е подбран повече заради външния си вид, отколкото заради актьорските си умения.

Не мисля, че Orphan Black блести визуално кой знае колко, с една много важна уговорка – монтирането на сцените, в които участват няколко от клонингите. Както вече стана дума, те са заснети така, че никак не си личи, че една актриса изпълнява всички тези роли, и нещата, разбира се, трябва да се нагласят допълнително, за да стане илюзията реалност. Също така и няма моменти, в които човек да си каже „аха,  личи си относително ниския бюджет“.

Сега – минусите. Имам чувството, че първоначалният план е бил да направят Сара доста по-голяма мизерница, но след заснемане на един-два епизода, сценаристите са се уплашили, че на зрителите няма да им хареса такава анти-героиня. Така и не става ясно защо е изоставила в продължение на почти година дъщеричката си, при положение, че по-нататък в сериала е готова на всичко, за да я защити да остане близо до нея. Но пък знам ли, може да има достатъчно ретроспекции в следващите сезони, които ще ни дадат възможност да разберем каква точно е била мотивацията й. А и мисля, че една от целите е била да се покаже разликата между Сара, която почва на практика от дъното и става все по-героична с напредването на сериала, и Алисън, която в началото води на теория перфектен живот, но параноята й постепенно я тласка към някои много нелицеприятни постъпки. Наличието на въпросното дете е малко проблемно и по друга причина – оказва се, че Сара е единственият клонинг, който може да има деца, а на мен по мен ми е дошло до гуша от главни герои, които са супер-хипер специални.

Сигурно мога да си изсмуча от пръстите още някакви минуси, но дайте да не се баламосваме – целта на това ревю е да ви подтикне да гледате сериала, а не да си играем на „виж колко (псевдо) обективен съм“. Защото той си заслужава. Дори само заради това, че създателите му не смятат зрителите за дебили. Или поне, ако го правят, то това не се набива в очи…