Mindhunter

За Холивуд серийните убийци винаги са били неизчерпаем кладенец за сюжети. След безапелационния хит Мълчанието на агнетата 90-те предложиха върволица интерпретации на комбинацията „детектив + злокобен главорез“. И макар мнозинството от тези опити да не се отличаваха с особен успех, Дейвид Финчър съумя да пробие именно с филм от въпросния жанр. Филм, който не само адекватно избегна да е в сянката на Мълчанието, но и на свой ред се установи като истинска класика. Естествено говоря за Седем. Обичан от мнозина поради шокиращия си за онези времена край, разкошната визия, възхитително доброто темпо и не на последно място – чудесния каст, Седем е един от малкото 90-тарски пуканкови филми, които могат да бъдат гледани повече от три пъти. Впоследствие, Финчър продължи да се занимава с жанра и направи Зодиак, който не бе посрещнат така радушно от масовата публика (а впрочем и от критиците). Въпреки относителния си неуспех и това бе филм, който спомогна жанрът да се задвижи в една по-различна посока – тази на драмата, която ползва само като допълнителен елемент, почти като фон, анализирането на психиката на серийния убиец.

Mindhunter предлага своеобразна комбинация от двата предходни опити на Финчър. От една страна, сюжетът е съсредоточен върху всичко друго, но не и върху кървави детайли от самите убийства, което на пръв поглед го доближава доста до Зодиак. Като прибавим към това и факта, че акцентът пада върху емоционалното изследване на един-единствен образ – този на Холдън Форд, както и нескончаемото усилие на сериала да подчертава посредством музика, костюми, сценография и други „козметични“ приумици принадлежността си към конкретна историческа епоха, то допирните точки със Седем съвсем избледняват. След като го приключите, обаче, няма начин да не останете с впечатление, че мотиви от 90-тарската класика все пак присъстват. Като цяло, Mindhunter е сериал, който, за разлика от Зодиак, не бива погълнат от прекомерната си ангажираност със стилистика. Той е много целеустремен към това да бъде инструмент за забавление, за тръпка. А това го доближава в значителна степен до Седем.

Първи сезон се занимава с историята на Джон Дъглас – човекът, който практически създава термина „сериен убиец“. Същият човек, който през 70-те провежда голямо количество интервюта с известни серийни убийци, за да установи механиката на психиката им. Да, съзнавам, че по-горе упоменах герой с друго име. Форд е художествената версия на Дъглас – герой, който въплъщава неговата есенция, но все пак е и напълно осъзнат като художествен от създателите си. Това позволява фриволното добавяне на различни краски за подсилване на драматичния елемент. Ако тези думи ви насочват да очаквате „детективски съспенс“ с изобилие на сцени, посветени на разследвания, по всяка вероятност ще останете разочаровани. Mindhunter не е Истински детектив. Замислен е основно като забавление, чийто съспенс се крие в полемиката, в обмена на информация, в разсъжденията при воденето на дълги разговори между героите. И като казвам разговори, имам предвид наистина много разговори!

Ако пък очаквате дузина серийни убийци, споделящи смразяващи детайли в изповедите си пред Форд, то това също не е вашият сериал. На практика Mindhunter е драматично изследване на началните етапи от създаването на първия отдел, изучаващ поведението у този специфичен тип престъпници, както и възможните причини, довели до това поведение. Историята на отдела е проследена от самото начало – събирането на екипа, взаимното им опознаване, всички бюрократични спънки и недоразумения. Разказан в рамките на 10 епизода, в които Финчър отделя доста време на изграждане на специфична атмосфера, Mindhunter е бавен, методичен сериал. У него има доста съзерцание или по-скоро – предпоставка да постави зрителя в съзерцателно настроение, в което той да наблюдава странност след странност. Малки, на пръв поглед незначителни девиации, но често и категорично плашещи аспекти у личностите на дузина социопати.

Любопитно е, че сред героите, демонстриращи смущаващи тенденции, понякога попада и самият Форд, което е и едно от интересните драматични решения. Желанието на авторите е да намерят допирна точка между него и субектите, които изследва; да разкрият, че средностатистически човек не би могъл да притежава търпението, твърдоглавието, емпатията и (понякога) чистата налудничавост да желае да изслушва, анализира и да се поставя на мястото на психопат. Длъжна съм да отбележа, че Джонатан Гроф прави изключително силно изпълнение, което в началото не впечатлява особено, но зрителят дори не забелязва как изведнъж се оказва практически потопен в света му. Разбира се, за това принос има и несравнимото майсторство на Финчър, който с лекота манипулира зрителския интерес.

Мисля, че обсъждането на специфични сцени и моменти от сериала би развалило удоволствието за зрителите, но преди да приключа ми се иска да акцентирам върху това, че Mindhunter е особена форма на телевизионно забавление, за която се изисква конкретна настройка. Предполагам, че пилотният епизод не би провокирал моментален интерес и зарибяване да изгледате останалите 9 епизода на един дъх. Дори съм почти убедена, че гледането на сериала в рамките на два дни би било грешка. Отделете му време, оставете се да бъдете постепенно очаровани и му се насладете внимателно. Голяма доза от чара му се корени в дребните детайли.