Падащи небеса

Когато Падащи небеса започна, бях умерен оптимист и, за да бъда честен, този оптимизъм се запази чак до началото на 4-ти сезон. Може би съм наивник, тъй като в цялата машинария на този сериал няма нито едно оригинално колелце. Нито извънземните нашествия ни впечатляват, нито последвалата съпротива на оцелялото човешко население, съвсем „закономерно“ оглавена от патриотични, надъхани и непреклонни американци. Има си ги веещите се знамена, натопорчените речи, героичните опълчения и още по-героичните умирания на (по-маловажни) персонажи. Тук-там е поръсено с обичайните предателства, волни и неволни, плюс някоя друга заблудена роля, която се опитва, в крак с модата, да бъде сива – днес добра, утре лоша, после пак добра и т.н.

Разбира се, не трябва да приемате Падащи небеса като твърда, или дори като сравнително правдоподобна постапокалиптична фантастика, защото сериалът по никакъв начин не се опитва да бъде такава. Където има някакво обяснение на извънземна, или каквото и да е всъщност, технология, то максимално се стреми да бяга от всякаква конкретика и обикновено не е по-добро от „ами работи и толкоз“. Това довежда и до веждосбръчкващи моменти, когато в един сезон лошите инопланетяни хвърлят безкрай усилия да изпълнят свой злокобен план, а два сезона по-късно разбираме, че имат способи да вършат същото по елементарен и многократно по-ефикасен начин.

Ако сте следили кариерата на Стивън Спилбърг, който се явява изпълнителен продуцент през по-добрата част от Падащи небеса, няма да ви учуди, че фокусът пада не върху извънземните и битките с тях, а върху семейството на Том Мейсън (Ноа Уайли) – преподавател по история в колежа, понастоящем един от лидерите на американската съпротива и основен стожер на всички обичайни за подобен род дейност ценности. Том е загубил съпругата си, но пък има да се грижи за цели трима синковеца, всичките около тийнейджърските си години и всички със свои собствени проблеми – явно хормоните не се интересуват дали преди половин година зла извънземна раса е разпердушинила човечеството или не. Именно взаимоотношенията между баща и децата му са централна тема в сериала, която е засегната неведнъж както от гледната точка на Мейсъновци, така и на доста други от персонажите в сериала. Тук ще открием и една от силните страни на Падащи небеса, защото добре представеното клише все пак има стойност и понякога случващото се между Том и синовете му наистина успява да трогне зрителя. Отбелязвам и стабилното представяне на Ноа Уайли в ролята, който доста успешно предава както родителските си радости и неволи, така и вътрешните борби, съмнения и разочарования като водач на 2-ри Масачузетски (историческа препратка към полк, който е воювал във Войната за независимост и Гражданската война).

Останалите действащи лица са с вариращи качества и могат да бъдат както добри попадения, типичен пример за което е антигероят Джон Поуп (Колин Кънингам), така и доста сериозни разочарования като изключително дразнещата, особено с напредването на сюжета, Лурдес (Сейшел Габриел). Бих казал, че като цяло актьорският състав по-скоро се справя със задачата си, което, както знаете, е твърде важно за телевизионните продукции. Едно, че обикновено бюджетите не позволяват шашкащи ефекти да поскрият някоя и друга телешка физиономия в каста, второ, че форматът предполага да търпим въпросния каст доста повече от двата часа в някое кино.

Като заговорихме за ефекти, няколко думи за визуалната страна на Падащи небеса. Лично аз бях разочарован от ешвените (расата на извънземните) и цялата им биологична и механична паплач. Ужасно приличат на хора със скапани/евтини костюми, а CGI-ът на места е потресаващ. В смисъл на потресаващо зле. Проблемите страшно си проличават при движение, като специално мек-овете на извънземните изглеждат като купени от Джъмбо на промоция, а след това „задвижвани“ от някоя детска ръчичка. Точно като куклен театър, организиран от 6-годишните ви племенници. Още се моля за сериозна серийна фантастика, която не изглежда сякаш е търсила реквизит в кофите за отпадъци, но тя, подобно на Half-Life 3, така и не идва. Като изключим честите шейки кам извращения, режисурата е на ниво, но пък от декорите има какво да се желае. Има да се желае когато е нещо познато – горичка, изоставена сграда, барикада сред някакви произволни руини (ще се нагледате и на барикади, и на руини), защото когато отидете на борда на извънземен кораб, по-скоро ще желаете да си бяхте останали сред руините, спомняйки си с умиление за Фарскейп. Цветовете са обичайната doom & gloom палитра, съставена от нещо като синьо, нещо като кафяво и нещо като сиво. Така де, инвазия е все пак, не може да грее слънце – почти винаги небесата са смръщени, мрачни и а-ха да паднат. Чак ме досмеша, когато в един епизод Том намери изолирано и незасегнато от войната семейство нейде из американския царевичак – изведнъж всичко омекна с топли тонове, светлина, идилия.

Време е за още една от причините да прекарам около 40 часа с Падащи небеса, а именно – доброто и смислено темпо, с което той се движеше до края на своя трети сезон. При все недостатъците си, сериалът беше една от малкото прилични алтернативи на сай-фай хоризонта и обещаваше история с обозрим край и сравнително малко отклонения в ненужни глупости. Е, с идването на четвърти сезон всичко тръгна стремглаво надолу и смятам, че това е христоматиен пример за боклучав излишък, който не надгражда, а дори значително поврежда работеща формула. Не че до този момент творението на Робърт Родат е било някакъв връх в повествователно отношение и сюжетът му заслужава награди, но зрителят може да замижава на някои по-абсурдни моменти и да ги преглътне. Четвърти и пети сезон, уви, са бъкани с твърде големи дупки, направо кратери, в които спокойно може да изгубите всякакъв смисъл и логика.

Като завършек бих казал, че Падащи небеса успява да бъде хубав разказ за отношенията баща-син с няколко добри актьорски попадения и приятен до един момент сюжет, опаковани сякаш случайно с извънземна окупация. Уви, слабите му страни също не са малко и включват нетолкова добри актьорски попадения, често слаба визуализация, доста сериозни сюжетни и логически дупки, както и простичкия факт, че всъщност не е нищо ново под слънцето.