Outlander

През последните няколко години Starz видимо вдигнаха летвата, що се отнася до оригиналните си продукции, инвестирайки все повече в опити да догонят конкуренцията. За зрителите на предаванията им е все така разумен ход превантивно да снижат очакванията си и да се подготвят за логически пробойни и безмозъчни зрелища, залагащи най-вече на обилно количество секс и кръв, но ясно се вижда, че от телевизията стават все по-амбициозни. Проекти като Da Vinci’s Demons, The White Queen, Black Sails и Outlander им трупат все повече точки, скоро се очакват новите премеждия на Ash в Ash vs. Evil Dead, a догодина е много вероятно да видим и телевизионната екранизация по American Gods на Нийл Геймън, дело на Брайън Фулър, който беше движещата сила зад Ханибал.

Основният замесен в Outlander е друг голям човек в телевизията – Роналд Мур, известен предимно с изключително популярния Battlestar Galactica. Преходът от космическа фантастика към историческа драма определено е интересен, но и от двете продукции си личи, че са правени с голяма доза отдаденост, вероятно причината Starz да наемат Мур. Сериалът е адаптация на поредицата на Даяна Габълдън, която се радва на доста широка база от почитатели, и със сигурност изборът й е поне малко мотивиран от огромния успех на Игра на тронове.

В първия епизод на Outlander се срещаме с Клер, медицинска сестра, доскоро служила в британската армия и изпитала ужаса на Втората световна война. След дълъг период на раздяла, Клер отново е заедно с мъжа си – Франк Рандал, историк, който през войната служи като офицер в тайните разузнавателни служби на Великобритания. Двамата пристигат в шотландското градче Инвърнес, за да прекарат нов меден месец, който да заздрави изтънялата по време на войната връзка между двамата. Междувременно Франк се опитва да проследи съдбата на свой далечен предшественик – „Блек“ Джак Рандал, капитан на английски драгуни, живял преди два века.

Пилотният епизод на сериала е изключително добър. Катриона Балф и Тобиас Мензис в ролята на доскоро разделените съпрузи се справят прекрасно и в рамките само на един час (който би могъл да бъде чудесен самостоятелен period piece) пресъздават съвсем осезаемо сложните отношения между двамата, изпълвайки ги с напрегнатост, оголени докрай чувства и еротика, която действа на поне няколко нива в допълнение към чисто физическото. На пръв поглед не кой знае колко необикновената история се изпъва от напрежение с всяка следваща сцена, на фона на впечатляващите гледки от северна Шотландия, а малко по малко, особено заради отчетливия разказвачески глас зад кадър (на самата Клер), ти става ясно, че нещата не са съвсем такива, каквито изглеждат, и че нещо голямо ще се случи много скоро.

Именно това много силно начало като че ли помага на сериала да си стъпи на краката след крайно невероятното развитие на историята в края на епизода, което слага истинското начало на Outlander. И макар на практика разкритието му да е спойлер, шансовете да не разберете за какво става дума в сериала, преди да го загледате, клонят към нула, а неразкриването му на практика прави това ревю невъзможно. Натъквайки се ненадейно на древен магически портал, Клер се пренася двеста години назад във времето, когато хайлендърската култура е била силна из тези шотландски земи. Все още под влияние на шока, Клер бива подгонена от британски войници. Спасява я банда от шотландски хайлендъри, които я отвеждат в замъка на лорда, в чиято вярност са заклети. Оттам-насетне на Клер ѝ остава трудната задача да проумее какво се е случило, да привикне с мисълта, че живее в друго време и, най-важното, да оцелее насред един свят, който познава само от книгите.

Ако си мислите, че историята звучи банално, вероятно не сте сами. Както може да се очаква, скоро се появява и млад снажен красавец, в който Клер няма как да не се влюби (разбира се, и той в нея). Outlander e сантиментален сериал от главата до петите, напрежението и интригата в него, дори когато животът на героите е сложен на кантар, винаги са обвързани с някакъв емоционален залог. Всичко това лесно би могло да бъде видяно като рецепта за неуспех и да се превърне в сериал, който се заиграва с времевия период само колкото да се докара за пред публиката. За щастие, създателите на предаването са избрали трудния начин и са си свършили работата добре, така че хем да запазят сантименталния елемент (който вероятно е една от причините за успеха и на книгите), хем да сътворят интересна поредица, която заслужава вложеното в нея време.

Както споменах по-рано, Outlander не чака миговете в сценария, където може да блесне по лесен начин. Вместо това сериалът сграбчва предизвикателствата на собствената си жанрово-тематична рамка и се стреми да изстиска максимума от всяка ситуация. Ударният първи епизод помага неимоверно, за да преживеем възможно по-силно шока на Клер от скока й във времето. Умело поднесената информация за опита й във войната, за силно прагматичното ѝ съзнание, и за връзката със съпруга й, прави реакциите й в света на миналото разбираеми и сравнително правдоподобни.

Разбира се, ако в реалността мен или вас ни пуснат двеста години назад в миналото, най-вероятно няма да разбираме и половината от старата версия на родния ни език, говорена по онова време, камо ли от другия роден език на местното население, сред което сме попаднали. Да не говорим за културните и битови разлики. На практика, вероятно със същата успеваемост бихме могли да бъдем колкото друговремци, толкова и извънземни, що се отнася до способността ни да оцелеем. Така че Outlander без съмнение изисква от зрителя щедра доза доверие, но всяко художествено произведение така или иначе го прави в някаква степен.

Мур и компания обаче са се постарали да оправдаят този временен картбланш, превръщайки отрочето си в много приятна смес от сравнително детайлно представяне на ежедневния живот в Шотландия от 18-и век, любовна интрига, за която всъщност е лесно да ти пука, интересни исторически подробности, зашеметяващо красиви природни кадри, прекрасен саундтрак (как ли ще е иначе, след като отговорник за музиката е Беър Макриъри, също работил по Battlestar Galactica), добре разработени персонажи и постоянно предизвикване на половите клишета.

За последното помага най-вече хитро измислената история, в която една почти-докторка от бъдещето, преживяла най-ужасната война, попада в свят, изостанал в схващанията си с двеста години от нейните собствени. Клер хем трябва постоянно да мисли изключително бързо и да разчита на всичките си познания, ако иска успешно да маневрира в това чуждо време-място, да се адаптира и учи постоянно, хем неимоверната й еманципираност на фона на останалите не й позволява да се слее напълно, тя винаги изпитва нуждата да се опълчи срещу това, което местните намират за напълно естествено. На места това търкане между нея и заобикалящата я среда, особено в началото на сезона, изглежда доста наивно, като в сериал един вид (да не кажа направо като в Доктор Куин лечителката), именно заради неправдоподобността, залегнала в основата на сериала; но в повечето случаи всъщност тази динамика работи доста прилично.

Особено добре се получава по отношение на сексуалността и сексуалните роли. Новият възлюбен на Клер (която така и не забравя Франк и му остава по свой си начин винаги вярна) – Джейми Фрейзър, – е по-млад, по-наивен, може би по-глупав и със сигурност по-неопитен от нея, особено в любовта. В някакъв смисъл по-скоро той е девицата в беда, а тя е рицарят, който често идва на помощ, при все че Сам Хюън сигурно прекарва една прилична част от деня си във фитнеса, а героят му си служи еднакво добре с пистолет, меч и юмруци (докато красотата на Балф е може би по-специфична и си зависи от зрителя да я оцени подобаващо, то Хюън е зареден догоре с неодялан момчешки сексапил за масово поразяване).

Разминаванията между идеите на двамата за секса, съпружеския живот и прочие са източник на по-забавните моменти в сериала, но освен това по лесно смилаем начин хвърлят светлина върху културната основа на неравнопоставеността между половете. Идеята, че всичките сложни и често безсмислени ритуали, с които всеки човек и общество се обграждат, са се обграждали и ще се обграждат, са просто нещо изкуствено и маловажно в сравнение със страстта и истинската любов е… ами силна, по един първично разбираем начин, при все цялата й наивност. Противопоставянето на тази силна връзка между двама напълно различни човеци със случайностите на историята, изобщо противопоставянето на дълбоко устойчивите човешки черти с декора на времето, работи силно под повърхността на Outlander. На този фон честите кадри из девствената северно шотландска природа носят още по-мощен романтически заряд, на нещо примитивно, почти животинско, но всъщност залегнало в основата на най-човешките ни дела.

За да работи това внушение, разбира се, от героите на сериала се изисква да са убедителни и интересни, каквито те за щастие са. Клер и Джейми, дори да не ви запленят с характерите си, са добре написани и достатъчно интригуващи образи, а връзката помежду им разнообразява иначе леката им клишираност. Второстепенните герои са може би още по-интересни, като се почне от лорда на клана Макензи и неговия брат, минем през адвоката англичанин на служба в замъка, добродушно-грубиянските галфонизирани воини на клана, селската вещица… и стигнем до капитан Джак Рандал, злодеят на сериала и вероятно най-интересният му персонаж.

Садистичният британски офицер (в ролята отново Тобиас Мензис), макар и с не толкова дълго екранно време, е най-сложният сред галерията от образи. Черният Джак е обсебен от Клер и Джейми, през взаимодействията му с тях и близките им сексуалните теми в Outlander намират най-сериозно развитие, а краят на първи сезон не просто включва една от по-смелите употреби на сексуални сцени в телевизията, но и използва тези сцени по рядко смислен начин (на фона на употребата на секса в Outlander, секс-сцените в Игра на тронове изглеждат напълно излишни). Мензис, който вече е ветеран от мащабни телевизионни продукции с исторически привкус (спомнете си Брут в Рим и Едмур Тъли в Игра на тронове), се справя отлично тук, Катриона Балф и Сам Хюън почти не му отстъпват, нито пък второстепенните актьори.

Сериалът може и да е дълбоко нереалистичен в доста отношения, но всъщност е цяло чудо, че е само толкова нереалистичен. Огромното внимание към всички възможни детайли максимално добре отвлича вниманието от тази изначално заложена неправдоподобност, а историята и динамиката между героите са достатъчни, за да го задържат върху себе си. Outlander успешно изгражда една странна сплав от усещания: на опасност и на уют, на меланхолия по загубения живот и приповдигнатост от неизвестността в новонамерения, на изгаряща страст и на психологическа тъмнина, скрита в хората и най-дълбоките им желания. За момента изразеният му уклон към сантиментализма все пак му пречи да разгледа наистина сериозно много от въпросите, които сам си поставя, но кой знае, втори сезон предстои.

С него се очакват и сериозни промени, тъй като действието ще се пренесе към континентална Европа, а историзирането би трябвало да се засили осезаемо. В първи сезон Outlander определено успява да намери земя под себе си, което е нелека задача, предвид за какво разказва. Ако успее да бъде от онези сериали, които бавно и уверено се учат да крачат все по-смело с всеки следващ епизод, в не толкова далечното бъдеще може би ще започне и да тича, а тогава нещата ще станат наистина интересни.