Американски богове

Give us gods, Oh give them us! Give us gods.
We are so tired of men and motor-power.

Д. Х. Лорънс

 (Текстът съдържа спойлери за целия сериал и за романа“Американски богове“)

Американски богове завърши с огнено многоточие и е време за ретроспекция. Дотук Нийл Геймън и сценаристите Брайън Фулър и Майкъл Грийн успешно екранизират едноименния роман (2001 г.) с прекрасна актьорска игра и режисура. Първи сезон е визуално красив и интелигентен и надгражда книгата с нови моменти и по-съвременен прочит.

Основната сюжетна линия следва пътешествието на бившия затворник Шадоу Муун и неговия работодател г-н Уенсди. Рики Уитъл изгражда един доста плътен Шадоу, чаровен в наивността и добротата си, както и доста по-осезаем като човек, отколкото този в романа.

Иън Макшейн като нордическия бог Один пък е олицетворение на харизматичния измамник, с повече козове в ръкавите, отколкото предполагат враговете му. След Дедууд и Крале (и ако сте достатъчно древни, за да помните Лавджой) разбирам защо Макшейн е получил ролята. Уенсди е интересна трактовка по темата какво би направил един могъщ предводител на божествен пантеон, ако изпадне в криза. В нашия случай – серия от измами, вариращи от това да се намърдаш в първа класа без билет до това да обереш банка. „Големият удар“ тепърва предстои – Один издирва богове, за да ги включи в личната си война срещу настъплението на прогреса.

Напрежението между съвременна технология и митология става очевидно още в интрото на сериала – усмихнат Буда, около когото валят подозрителни фармацевтични продукти, ангелът на смъртта, който озарява небето с картечен огън, сляпата справедливост, нахлупила шлем за виртуална реалност, разпнат на кръст астронавт на фона на излитаща совалка… Механиката и електрониката доминират над магията – земята на неограничените възможности превръща старите божества и приказни създания като джинове и леприкони в социални маргинали. От друга страна, моторът на световната икономика дава живот и умопомрачителна власт в ръцете на нов тип богове – господарите на хай-тека, масовата комуникация и консуматорското общество. Е, не и ако татко Вотан постигне своето.

Новите богове са особено чаровни „злодеи“. Мой личен фаворит е едно еволюирало Техничарче (Брус Лангли), което е позагубило бая килограми от далечната 2001 г. В крак с новото, превъплъщението на хайтека е подобаващо кльощаво, с най, ама най-гъзарските прическа, дрехи и кецове евър, и пушещо наркотичен екстракт от гущери – един доста по-лъскав имидж на дигиталния свят, в който живеем. Богинята на масовата култура, Медия (Джилиън Андерсън), също е зашеметяващо флуидна, преминавайки от една поп икона в друга, обсебена именно от идеята за имиджа. Андерсън е прекрасна в ролята на аватар, прескачащ от извънземния Дейвид Боуи към предизвикателната Мерилин Монро.

There is a terror in knowing what Mr. World is about

На върха в тази хранителна верига е г-н Свят (Криспин Гловър) – истинска персонификация на глобализма и корпоративния свят. Криспин заслужава Оскар за интензивната си сценична лудост докато въвежда зрителя и шашардисания Шадоу в реалността на глобалния свят – човек не е нищо повече от серия от данни, която може да бъде контролирана. Моментът, когато новите богове предлагат брандиране на Один, съдържа есенцията на конфликта – очукан индивидуализъм срещу излъскан, но изкуствен масов продукт, вяра за продан 2.0 + душата. Могъщество, подплатено с огромна несигурност и параноя.

В лагера на „новите“ (май?) виждаме и един доста префасониран г-н Ууд. Присъствие, което вкарва приятен „хорър“ елемент в сериала – г-н Ууд е креативна препратка към анимизма, божество, което е трябвало да пожертва дърветата си, за да оцелее и да се превърне „в нещо друго“.

Една от най-свежите нови идеи е историята с Вулкан, който произвежда муниции за необятния оръжеен пазар. Позабравеният бог на огъня и металургията намира втори живот като мастит бизнесмен, брандирайки патрони с името си. „Мощта на огъня е огнева мощ“ – изстрел и малка молитва отлита по сметката на Вулкан, независимо че може да е опръскал с кръв препълнен киносалон. Всичко, от което имаш нужда, е правилният маркетинг.

Малко брандиране и огнева мощ и си готов за 21 век.

Странстванията на Один ни срещат с други магически създания, които хората са забравили, като например арабски джин, който трябва да се прехранва, въртейки волана на такси в недружелюбните американски мегаполиси.

Чернобог предпочита личния подход

Особено внимание заслужава Чернобог – повелител на смъртта от славянския фолклор. Интересен факт е, че първоначално ролята е била предложена на Макшейн, но в крайна сметка я взима Питър Стормеър, ненадминат като Луцифер от филма Константин. Чернобог е впечатляващ образ, някогашният бог е изпаднал до степен, че му отнемат единствената радост – да убива крави с чук в кланицата. Вместо това технологията отново е заменила индивидуалния подход с машина, която всеки дилетант може да ползва.

Сред маргинализираните са и Анубис и Тот – съдържатели на погребална агенция, далечен отклик от традиционната им роля в египетската митология. Тяхната история и конкретно хрониката на Тот „Пристигане в Америка“ тъче низ мънички симпатични разказчета, досущ като плетеница на г-н Нанси. Като противовес на голямата война, малките сюжетни линии са дълбоко персонални, човешки и трогателни – личният ми фаворит е за праисторическите заселници, които прекосяват земния мост от Евразия към Америка.

Срещаме и Билкис (Йетиде Бадаки) – митичната Саавска царица. Билкис е интересно божество, което де факто канибализира хора по време най-добрия секс в жалкия им животец. Обичана и почитана преди хилядолетия, през 21 век тя е на ръба да изпадне в тотално забвение, преди малко имиджмейкинг и мобилно приложение за срещи да я вкарат отново в играта.

Красивата богиня на обновлението и пролетта Естер (Кристин Ченоует) също заема особена територия. Притисната от модерните времена, Естер по принуда си поделя Великден с цяла плеяда Иисусовци. Богинята е в нестабилно партньорство с новите богове, които едновременно популяризират празника ѝ, но изопачават характера му.

Естер има проблем с медийния си образ

Има и тайнствени сили, които се опитват да кажат нещо на Шадоу чрез сънищата му – бизонът с горящите очи. Хилядолетия преди колонизацията Америка вече е имала далеч по-древни богове от дошлите с европейските заселници и тези родени от индустриалната революция. Най-вероятно те също имат много какво да кажат по въпроса с боричкането между „стари“ и „нови“ на изконно тяхна територия.

Важна част от сюжета е Лора Муун (Емили Браунинг, позната от Sucker Punch), мъртвата съпруга на Шадоу. Приживе, Лора е твърде заета със собственото си нещастие и неудовлетвореност, за да обича истински. Поради нелепа игра на съдбата тя се връща от отвъдното, парадоксално по-жизнена отвсякога и изпълнена с новооткрита любов към съпруга си. Неочаквано за самия мен, Лора ми допадна като един комплексен персонаж и наистина беше удоволствие да наблюдавам цялата буря от неизказани емоции между нея и Шадоу в хотелската стая – любов, желание, надежда, разочарование, отвращение, празнота – всичко е налице. В любимата ми сцена с нея тя ляга в горещата вана, за да вдигне телесната си температура, тъй щото Шадоу да не чувства, че ще целува труп на няколко дни.

Суини и Лора иначе са едни прекрасни хора

Нейното присъствие е допълнено от това на най-високия леприкон – Лудият Суини (Пабло Шрайбър, познат още като „Порномустака“ от Оранжевото е новото черно). Квинтесенцията на ирландски пияница и побойник, Суини отчаяно се опитва да си върне магическата монета, която дава втори живот на Лора. Спътници по неволя, леприкон и зомби-съпруга пътуват заедно по следите на Шадоу сред какви ли не перипетии и изблици на униние и черен хумор. Лора и Суини са от гаднярите, които предизвикват много симпатия с вечния си карък и усещането, че лошотията им е по-скоро ситуационна. Красив момент е епизодът, в който разбираме как Суини е дошъл в новия свят преди столетия, благодарение на момиче от британските острови на име Еси (Емили Браунинг). Въпреки началния скептицизъм, смятам че историята печели много от развитието на двойката.

От друга страна е учудващо, че Лора получава толкова екранно време – под една или друга форма тя има два цели епизода и значително присъствие във всички останали, за сметка на, кхъм, боговете… Дотук добре, но се надявам семейната драма на г-н и г-жа Муун да не стане гравитационен център в сериала.

Американски богове е изящен. Като се започне от безкрайната игра с небето, арките от кръв и вода, мине се през красиви подробности като кипнало кафе или запалена цигара. Визията има паралели с Ханибал, което не е учудващо предвид наличието на Брайън Фулър. Лицата в Американски богове говорят – това естествено се дължи на добрите актьори, но също така и на страхотна игра със светлината, ъгъл на заснемане и режисура. Макшейн е безапелационен шампион в това да изиграе сцена като просто те гледа особено. Образът на Шадоу също печели изключително много и героят успява да предаде много повече емоция и присъствие, отколкото по-безцветния (по мое мнение) негов еквивалент в книгата.

Нещо, което прави силно впечатление, е постоянната игра на камерата с фокус и кадър, отделни сцени от филма се чувстват буквално като оживели комикси, които впримчват вниманието върху момента и персонажа. Като цяло се получава страхотно, с уговорката, че сякаш дребните моменти са по-автентични и красиви от опитите за епичност. Сцени като викингското клане, костницата и кървавата баня около линчуването на Шадоу например имат някакъв особен cartoonish елемент. Малките неща като сармичките при Чернобог, играта на табла, надвисналите облаци, дори забавния момент, в който съкилийникът на Шадоу го предупреждава да „не се ебава с кучките“ по гишетата на летището… тях чувствам по-истински като изпълнение и по-близки до духа на книгата.

Личи си също, че сериалът се забавлява със себе си и тропите, с които борави. Случаите на дребни, често жестоки шегички са неизброими – като се почне от това как викинг е превърнат в жив (за кратко) игленик, г-н Нанси, който като паяче някак между другото изтопурква по масата, за да отвори белезниците на Уенсди, прегазването на малко стадо зайчета (с лека усмивка) от самия Уенсди…

Медия

Сериалът също така е откровено политически, като очевидни социални проблеми се третират наред с по-отвлечени философски въпроси. Основна тема е расизмът, нещо, което Шадоу изпитва на гърба си още в началото на сериала. Темата е представена и от г-н Нанси на кораба с роби. Разделението и „въоръжена Америка“ са сюжет и в епизода с Вулкан. Сцената, в която мъж стреля по невъоръжени мигранти, а на пушката му има изписани християнски цитати, те хваща за гърлото. Очевадна е и алюзията с нацизма – униформените обожатели на римския бог и техните червени лентички. С противоречията около Тръмп този аспект вероятно е имал силно влияние върху щатските зрители.

Явно е обърнато внимание на трънливия път на тези, които не са имали възможност да се родят УАСП*, а случайно или не новите богове, поне до този момент, попадат именно в категорията на привилегированите.

В сериала има и доста секс в разнообразни, включително и свръхестествени, форми. Ако случайно не сте запомнили какво точно е имала Лора в устата си, когато е загинала, ще ви го припомнят около десетина пъти. Що се отнася до историята с Билкис – аз лично не съм особено впечатлен, при все че в интервютата с Геймън и компания неортодоксалният „полет в космоса“ сякаш е централна тема.

Съблазнителката Билкис

Сексът като идентичност е важен елемент, разбира се, конкретно в историята със Салим и джина, особено като се има предвид, че това е разказ за маргинализираните и опитът им да намерят място под слънцето. Геймън и компания стъпват по тънък лед с образа на Салим, който е ревностен мюсюлманин и в същото време би бил строго осъден за сексуалната си ориентация по каноните на своята религия. Това е стъпка, която много други сценаристи биха избегнали в контекста на „Шарли Ебдо“ и все по-напрегнатия политически и религиозен климат. Създателите на Американски богове са или по-дръзки, или не знаят какво правят.

Важен аспект е самата земя, върху която се развива действието. Америка наднича зад всеки кадър, с образи и преплитащи се митологии и символи. Тази земя променя боговете. Там те не са тези, които сме свикнали да виждаме в традиционното им амплоа, също както англичани, холандци, ирландци, руснаци и т.н. не са същите хора, както „вкъщи“. Това е място, където всеки сякаш е малко изгубен. Място, където исторически легенди съжителстват с нереалните поп икони на Медия, които също стават легенди.

Геймън умело играе с идеята за многото Америки, наслоили се една върху друга – неонова Америка на крайпътните закусвални върху земята на индианските духове, гетата на различни етноси и култури, сгушени в сянката на лъскави небостъргачи и офиси, космополитните мегаполиси срещу консервативните малки градчета. Модерно, постмодерно, древно, предисторическо – всичко това вибрира нестабилно къде в открит конфликт, къде в симбиоза.

Изниква проблемът за връзката богове-хора. Очевидно е защо са им на боговете хора, но защо са им на хората богове и за кого всъщност трябва да викаме на мача „стари срещу нови“? Очарованието на митологията и усещането, че губим нещо под напора на прогреса – това е осезаемо човешко чувство, което е възпято още в зората на фентъзи жанра от Толкин. Тази емоция и естествената склонност да подкрепиш отритнатия инстинктивно могат да насочат мнозина в лагера на древните.

От друга страна, значителна част от въпросните древни де факто се хранят с човешка смърт – под формата на ритуална битка или жертвоприношение. Вечно жадната за обожание Билкис дарява кратко блаженство, отново с цената на жертва. Не е ясно какво дарява Чернобог, освен удар с чук… Дори когато боговете не искат ръка и крак, те могат да са непостоянни, както показва историята на Суини и Еси. Имаме, разбира се, и добрия пример с г-жа Фадил, която Анубис грижовно преведе в света отвъд – цената за добротата е просто доброта. Разбира се, имаме и праисторически бог, който тотално обръща парадигмата, жертвайки себе си за хората.

Можем да говорим какво си искаме за Техничарчето, Медия и г-н Свят, но те поне не пръскат кръв до небето (поне все още), при все че те зарибяват да зяпаш в проклетия телефон и телевизор 24/7 и да им купуваш стоката. Просто малко храна за размисъл. И салца.

В заключение, първи сезон на Американски богове е едно интересно и красиво зрелище, а под привлекателната външност откриваме и значителна дълбочина. Ако Геймън, Фулър и Грийн не се издънят много ужасно, сериалът има потенциал да се превърне в едно от най-добрите неща, излизали на малък екран през последното десетилетие.