Създател: Дейвид Милч

Сезони: 3

Формат: 36 епизода по 50 минути

В ролите: Йън Макшейн, Тимъти Олифант, Моли Паркър, Джон Хоукс, Паула Малкълсъм, Дейтън Кали, Уилям Сандерсън, Джим Бийвър и др.

Deadwood_1Някой ден може би ще се престраша да напиша материал, или няколко, за най-любимите ми сериали. Онези, които с непонятна лекота са ме оставяли в състояние на крайна интелектуална и емоционална уязвимост, които са ми се стрували по-истински от истинското и които продължавам да гледам отново и така и не мога да изчерпя. От едната страна на този личен канон са някои от творбите на Джос Уидън, в които фантастичното прави коментар на реализма и обратно, а добре обмисленият и целенасочен наивизъм смело изследва коридори на човешкото съществуване, иначе труднодостъпни за скептичния артист-критик. Отсреща пък ги гледа триада от гиганти, излезли от една-единствена телевизия, която от край време се е доказала и продължава да се доказва като най-качествения източник на този тип изкуство.

Става дума за HBO, разбира се, а въпросната триада се състои от Six Feet Under, The Sopranos и The Wire, изгледани от мен в същия ред. Причината да не съм написал материал за нито един от тях е, че в такъв материал трябва да се каже прекомерно много. Включително твърде много на брой неочевидни неща, които започват да оставят отпечатъка си върху мозъчната кора едва след внимателно гледане и мислене, даже след повторно гледане и премисляне.

Една от причините сериалите на Уидън да са големи е, че изкарват на преден план истини за нещата от живота и ги представят по начин, който е интуитивен и лесно обозрим. Гореспоменатите три продукции са от друг калибър, те правят именно обратното – не позволяват в собствените им модели на света да се прокрадне опростяване, дори когато е в името на качествения аргумент. Напротив, заравят символите си във все по-усложняващи се пясъци от смисъл, не просто поставят трудна задача на зрителите, а до самия си край не спират да замаскират самото условие на задачата. Защото и в живота е така – не хората създават символите, а символите създават и осъзнават хората, както беше казал някой по-умен от мен, чието име така и не успях да си прDeadwood_2ипомня.

Защо ми трябваше това встъпление, за да заговоря за Deadwood ли? Със сигурност не просто за да мога да кажа, че и той е излязъл от HBO и носи същия отпечатък на върхово качество, макар и не дотам отчетлив. Вярно, но не твърде интересно твърдение. По-важното за Deadwood e, че той се намира някъде по средата на този спектър, отразяващ това доколко директно и как точно сериалите боравят със символите, залегнали в основата им.

В Тhe Sopranos, например, цялата шестсезонна одисея на героите ги превежда по почти безкрайна спирала около сърцевинните за историята смислови центрове. Най-често изобличавани обиколно, чрез сънища и недомлъвки, сюблимни внушения, стереотипи, евфемизми и метонимии, тези символи така и не биват осъзнати изцяло от хората, които ги захранват с живот и които се захранват с живот от тях. В това неосъзнаване и постоянно псевдокръгообразно движение се състои и голямата трагедия на тези герои, трагедията на модерния свят може би.

Deadwood e история за генезиса на тези символи, за полагането им в основите на цивилизацията. Ако се поровите из мрежата, вероятно бързо ще попаднете на информацията, че Дейвид Милч на няколко пъти е описвал оригиналната идея за сериала като нещо доста различно от крайния продукт. Вместо в Дедууд, златотърсаческо селище извън пределите на закона, телевизионната драма е трябвало да се развива в древен Рим, в периода на зараждане на християнството. Тематичният сблъсък с друго сериозно заглавие на телевизията – Рим – обаче е принудил Милч да префасонира първоначалната си идея.

Седемдестте години на деветнадесети век. Докато по нашите ширини и дължини се води борба за свобода, миньорското селище Дедууд с нетърпение очаква присъединяването си към територията на САЩ. Истински закон не съществува, няма кой да го налага, а налагането му би било възприето от съседните щати като нагла претенция за суверенитет. Убийствата са всекидневие, както в резултат на пиянски свади, така и предизвикани от човешка алчност, завист и злоба. Труповете са по-скоро рядкост, следите от насилие изчезват бързо и ефективно в търбусите на грамадни всеядни шопари в китайския квартал. Заселниците консумират без угризения месото на същите тези животни, оформяйки нескончаем кръговрат, в който да се измери животът, човешки и животински, е напълно решима, макар и понякога не тривиална задача.

Deadwood_3В центъра на лагера – във физически, икономически, политически, дори  психологически смисъл – е салонът „Джем“, собственост на Ал Суеринджън, един от първите заселници в Дедууд. В първи сезон на сериала Суеринджън лесно би могъл да бъде възприет като типичен злодей. Манипулативен, властолюбив, на пръв поглед безскрупулен, вечно псуващ – зрителят е подготвян многократно да категоризира подобни персонажи без много да се замисля. За това допълнително спомага противопоставянето на Суеринджън с архетипно „добрия“ герой Сет Бълок (Тимъти Олифант, в момента водещ актьор в Justified) – бивш шериф от щата Монтана, дошъл в Дедууд, за да започне бизнес с приятеля си Сол Стар (в ролята доста нашумелият напоследък Джон Хоукс).

С напредването на епизодите обаче бързо става ясно, че нещата далеч не са толкова едностранчиви, а от зрителите се очаква доста по-задълбочен анализ на социално-личностната динамика в Дедууд. Предполагаемо добрите герои често се оказват хора със сериозни проблеми, като например Дивия Бил Хикок (Кийт Карадайн, също толкова, ако не и по-достолепен от брат си Дейвид Карадайн), изваден от историята на американския запад и показан като изключотелно противоречива фигура. Идеализмът на Бълок пък често предизвиква неприятни последствия както за него, така и за близките му хора. Малко по малко става ясно, че Deadwood отказва да следва стандартния набор от жанрови схеми и че определението „уестърн“ ни най-малко не му подхожда.

Както вече споменах, творбата на Милч е изследване на корените на цивилизацията и като такова можеше да се развива на всяко едно място, където някога е покълвала такава. Централната идея, че обществото е построено около символи, става ослепително ясна, ако човек си позволи да изключи зрителския предпроцесор и да потърси смисловите основи на предаването. Също като в Шекспирова пиеса, последните ще ги разпознаете най-лесно, ако просто си дадете труда да проследите езика.

Златото със сигурност е основният символ, около който зараждащото се общество на Дедууд коагулира, изменDeadwood_4яйки формата си, физически, политически, човешки, за да обслужва интересите му. Да, именно интересите на златото, до такава степен е преобърната причинно-следствената връзка между субект и обект, че в трети сезон това преобръщане става съвсем буквално. Границата между алегория и реализъм става изключително тънка и в същото време реализмът не бива компрометиран дори за миг. Именно това спояване на символите с реалността прави сериала изключителен – събитията и героите придобиват отчетливо безвременен характер, сцената на прашния миньорския лагер би могла да символизира всяка друга.

Златото обаче не е единственият символ, под чийто диктат се разгръща историята. Може би не толкова могъщи, но много по-гъвкави и всепроникващи са символите на сексуалността, расовата принадлежност, алкохола и дори наркотиците. Не случайно във всеки епизод псувните на сексуална основа ги има със стотици, а „Cocksucker!“ сигурно е най-ключовата реплика за сериала, минала през устите на кой ли не от героите. Не случайно, защото именно проституцията се явява един от ключовете към властта в Дедууд. Курвите са основният източник на приходи и влияние за Ал Суеринджън, а също и за основния му враг Сай Толивър (Пауърс Буут). Повечето жени в сериала (но съвсем не всички, изключително важно е да се отбележи) са третирани като подвижна стока, като безименни коксъкъри, чиято основна функция е да разтварят крака и да развързват кесиите на миньорите и златотърсачите. Мъжкият атрибут, макар и обиколно, е издигнат като друг от основните символи на властта в сериала, а жените, дори борбените героини, са маргинализирани и принудени да се борят за оцеляване в свят, доминиран от мъжки символи, протичащ по мъжки правила, обговорим чрез мъжки език. Изтикани по-надолу от жените са единствено расово различните.

За изграждането на символиDeadwoodзма в сериала огромна работа върши не само езикът. Организацията на пространството е на такова високо ниво, че самите декори се изпълват със смисъл, а разположението на героите спрямо тях често резонира с действията им и ги усилва дотолкова, че намеците престават да бъдат намеци. Няма как да не отбележа, че Deadwood е изключително театров сериал. Всичко в него като че ли е мислено и в рамката на театъра. Почти няма ситуации, които не биха могли да се получат добре на сцена. В същото време качеството на диалозите и особено на монолозите е достойно за Шекспирова продукция. Ако замените всяка трета дума с псувня, разбира се.

Идеята за реалността като продукт на човека, на езика и обществото му, пронизала Шекспир от А до Я, тук е изведена почти до самата повърхност. Героите се опитват всячески да наложат ред върху първичния хаос, към който са така склонни да залитнат във всеки един миг, но редът не е еднозначно явление или понятие, и различните му инкарнации ту се боричкат като озверели псета, ту дебнат плячката си като пепелянки, оставяйки следа от кръв и пречупени характери. А в редки ситуации цялата относителност на нещата сякаш спира да има значение и застива, когато универсалните константи на доброто и злото прозират изпод всичката човешка суетня. Отново човешки творения, всъщност псевдоконстанти, видяни като абсолютни стойности през дефектния човешки поглед, но рафинирани до такава степен, че не оставят съмнение за значимостта си.

В крайна сметка Deadwood е сериал за истински хора, които се опитват да оцелеят. Не просто да запазят физическата си цялост, а да опазят и самоличността си, да не се пречупят пред суровата вселена. В едно интервю Дейвид Милч цитира Уилям Джеймс, предварително се извинявам за нескопосания превод: „Ако този живот не е наистина една борба, тогава той е просто частно театрално забавление, от което всеки може да се оттегли по своя воля. Въпреки това, той сякаш е истинска битка – сякаш има нещо неконтролируемо в тази вселена, което ние всички, обременени с идеалите и вярванията си, сме призовани да изкупим.“ Такова усещане оставя и Deadwood. Сякаш нейде дълбоко под всичко преходно и човешко се крият сили, които движат вселената и оформят човешките пионки по непонятни за тях начини. Истинският повдиг се състои в това да се противопоставиш на тези безименни сили, да ги впрегнеш или отклониш в името на един по-човешки свят, дори когато не проумяваш самото им съществуване и тихото робството, на което са те обрекли.

Както се полага на една продукция, опитваща се да подражава успешно на английския Бард, актьорските изпълнения са наDeadwood_6 изключително ниво. В случая са толкова добри, че не оставят зрителя да се замисли как биха изглеждали тези герои по друг начин. Ал Суеринджън (в ролята огромният Йън Макшейн), невестулкоподобният хотелиер И. Б. Фарнъм (Уилям Сандерсън), магнатът Джордж Хърст (Джералд Макрейни), Джоуни, бивша проститутка и настояща мадам (Ким Дикенс, която в момента се подвизава в Treme, нюорлийнската сага на Дейвид Саймън)… все брилянтни образи каквито рядко се срещат дори и по единично в повечето други сериали. Но нали все пак целта е зрителят да повярва, че тези хора ги е имало (много от тях всъщност наистина са исторически за града фигури), при това на много места и в много епохи.

Deadwood може да се гледа и просто за забавление, без да се разчепкват скритите му подтекстове. Политическите и междуличностните борби в микрокосмоса на зараждащия се град са безкрайно реалистични и интересни сами по себе си, а героите са така майсторски замислени, написани и изиграни, че често ще ви оставят емоционално изстискани след въртележката от напрежение, драма и смях, през която са ви прекарали. Сериалът комбинира в себе си всички драматични форми – от най-ниска комедия до висока трагедия – и именно това синтезиращо качество го прави толкова автентичен. Универсалният характер на събитията, разказани от Милч и компания, обаче е върховото постижение на Deadwood. Така трябва да се прави телевизия, и всякакво изкуство изобщо.

Оценка: 9/10