Валериан и градът на хилядите планети

Валериан и градът на хилядите планети е най-пъстрият, яркият и визуално разкошният фантастичен филм от последните години, който за съжаление страда от липса на амбициозен сюжет и от наличието на двама главни персонажи, които би трябвало да бъдат харизматични, а вместо това са забележително антипатични.

Филмът е адаптация на френски комикс, който започва да излиза пред 60-те и сигурно има своите фенове, в това число Люк Бесон, но лентата не ме подтикна към това да разбера повече за първообраза ѝ (впрочем, ако ви се чете сериозно ревю за сериозен филм, прехвърлете се на Дюнкерк; тук е несериозно лято). Действието се развива някакво количество векове в бъдещето, когато човечеството е установило дипломатически отношения с безброй разнообразни извънземни видове. Монтажът, в който на новостроящата се околоземна космическа станция човешки екипаж посреща все по-чудати пратеници от други планети, е сам по себе си много добър посланик за самия филм: от него струи приповдигната атмосфера с оптимизъм за бъдещото сътрудничество между голямото многообразие от нехуманоидни видове. С голямото нарастване на станцията тя се отделя от околоземната си орбита и започва да пътува из космоса като станция Алфа – въпросният „град на хилядите планети“, в който различните видове имат собствени модули, съобразени със средата им на живот във физическия и културния смисъл.

На тези сцени с високи технологии и метални палуби контрастира другата начална сцена, в която се запознаваме с едни други извънземни, от серията Красиви, Ефирни, Издължени Хуманоиди. Тяхната хармонична планета на плажове, пълно разбирателство между жителите, мир между видовете и сребристо-пастелна цветова гама я сполетява участта, на която би се надявал разказвачът в Боен клуб (а и ние покрай него): световен катаклизъм, причинен от катастрофиращи върху планетата космически кораби. Дузина от местните благородни жители се спасяват, останалите сякаш загиват.

‘I wanted to dump oil over all those French beaches I’d never see’

Едва след тези две позиционирания на сюжета се запознаваме с централните персонажи: Валериан (Дейн Дехаан) и Лорелин (Кара Делевин). Двамата се задяват насред плаж (аман от плажове в този филм) в диалог, лишен от каквито и да било интересни моменти. Тук зрителят бързо осъзнава няколко неща: първо, ще му се наложи в следващите два часа да гледа тези двама безинтересно надути, незабавно-игриво заяждащи се антипатични персонажи; второ, Люк Бесон не е напреднал много от Петият елемент насам в писането на „забавни“ (всъщност сгърчващи) диалози; и трето, развитието на едноименния герой ще бъде изчерпано с преминаването му от женкар (бройкач?) с фобия към обвързването до Зрял Мъж, който да се отдаде изцяло на Лорелин. А самата Лорелин, от своя страна, очевидно всъщност и сега, и занапред ще си обича Валериан, но ще се дърпа от този щастлив съюз по дълбоко клиширан начин, докато Валериан не заслужи сърцето ѝ.

Едно отклонение: Валериан и Лорелин изглеждат на около 15 и очаквах това да бъде някаква сюжетна нишка, тип как са възпитаници на някаква школа за свръхнадарени тийнейджъри, но не, те са си нормални пораснали супер елитни агенти на земното правителство из космоса. По-късно разбрах, че по време на снимките Делевин е на 24, а Дехаан е на 30. 30.

Така или иначе, майор Валериан и сержант Лорелин се отправят на уж стандартна мисия (с хаха-задяващи лафчета на уста), която обаче прераства в нещо по-опасно и зловещо. Агентите ще трябва да спасяват: Командира (Клайв Оуен); себе си; един друг; междупланетния мир. Това се случва в една поредица от приключенски, що-годе увлекателни сцени, чийто ред е осезаемо случаен – да, в този момент Валериан трябва да направи Х, за да спаси Лорелин, но тази логика прави впечатление по-скоро на бели конци, отколкото на кохерентен сюжет. Не че етюдната структура е нещо непременно лошо, но ако тези двамата персонажи са нещото, което трябва да я изнася, въвлечеността страда.

В началото Лорелин е по-скоро поддържащ персонаж около главния Валериан и вътрешно се подготвях да критикувам решението на този скучен герой да му се отдели повече внимание, отколкото на евентуално по-интересната Лорелин, но филмът услужливо в един момент я поставя повече в центъра, за да те убеди, че не, и тя не е образ, към който да можеш да се привържеш или който дава заявка за по-интригуващо развитие.

Приключенията на двамата герои, освен че се развиват из оригинални и цветни места, включват и разни, в по-голямата си част очарователни, епизодични герои. Риана е страхотна тук и изпълнението ѝ може да се гледа и отделно от целия филм (както всъщност повечето сцени, като се замисля). Итън Хоук изглежда сякаш много се забавлява в няколкото си минути екранно време. Алън Чабат изпълнява роля, която изглежда написана за Рон Пърлман. Подвизават се и едни три космически патици, които имат огромен потенциал да бъдат дразнещи недоразумения, но се справят изненадващо добре с комедийната си задача и са бая симпатични. Клайв Оуен, уви, не изглежда сякаш му е много забавно (като Еди Редмейн в Пътят на Юпитер няма втори), но пък зрителите могат да се забавляват доста с момента, в който лицето на персонажа е скрито и може би трябва да се чудиш кой е, но той проговаря с неповторимия глас на Оуен и целият опит за мистерия се изпарява. Не че загубата е особено фатална, предвид колко ужасно предсказуем е този обрат.

Въпросните космически патици, които си довършват взаимно изреченията.

Няколко думи и за 3D-то. Най-силната страна на Валериан определено е визуалният разкош и въображението, вложено в създаването на различните срещи и населяващите ги видове. Качествен CGI бълва от горе-долу всеки кадър и цветовете са достатъчно ярки, че 3D ефектът да бъде интегрална част от филмовото изживяване, а не нещо, добавено впоследствие, за да затъмни образа до негледаемост и да изскача натрапчиво пред горкия зрител в отделни сцени. Валериан, редом с Трон: Заветът, е от малкото филми, при които дори за този ревюиращ 3D е предимство, не недостатък.
Трудно ми е да препоръчам или да не препоръчам този филм. Струва ми се, че за тези, които търсят във фантастиката си оригинални сюжети (с послания малко по-радикални от „геноцидът е нещо лошо, любовта е нещо хубаво“) или държат на не-тъпи диалози, Валериан би бил по-скоро мъчително отегчение. Но ако сте склонни да простите слабите страни на сценария и оценявате високо новаторската визия и този специфичен тип цветна, натоварена естетика, Валериан и градът на хилядите планети е сред визуално най-разкошните ленти, които са излизали на кино тук през последните години.