Режисьор: Джеймс Понсолдт

Сценарий: Джеймс Понсолдт, Дейв Егърс

В ролите: Ема Уотсън, Том Ханкс, Джон Бойега

Вижте, да се разберем от самото начало. Кръгът е изключително слаб филм, дори големите имена в него си дават точно нула зор, сценарият страда от големи недомислици и забележителна скука, а визията не е нищо особено. Освен ако сте отраснали с Хари Потър и държите олтар на Ема Уотсън по бельо вкъщи, по-скоро го пропуснете смело. Оттук нататък в настоящия текст ще го споменавам само бегло. Още по-малко ще пиша и за романа, на който е базиран филмът, тъй като според Wikipedia той предлага съвсем малко повече, от което следва, че в познатата безкрайна мацаница от кандидати за вниманието ви, Дейв Егърс няма да е човекът, дето ще спечели голямата награда.

По стечение на обстоятелствата обаче лентата се появява точно насред политическите ни седмици и тъй като доста прозрачно третира един от най-огромните социологически въпроси на съвремието, нагазвайки смело и в самата политика, това ми дава идеално оправдание да използвам изпразнената му от кино-достойнства рамка най-безцеремонно. Така че в този материал ще си говорим основно за проблема с личната неприкосновеност в света на технологии и социални мрежи, за това как той влияе на политическия дискурс и най-подир за това как не се прави политическа фантастика, за което Кръгът ни дава съвсем точни указания.

Във филма Мей Холанд (Ема Уотсън) е неориентирано девойче, което случайно успява да се сдобие с мечтана позиция в „The Circle“, технологична мега-корпорация, управляваща повсеместната социална мрежа на света и постепенно заграбваща и други части от дигиталното пространство като покупки, доставки, поща, и тем подобни. Трябва мнооооого да замижите, за да не видите имплицитното синьо в цялата работа. „The Circle“ има и свой собствен CEO гуру, който събира служителите на компанията на симпатични фирмени ивентчета, добродушно пиейки кафенце в брандирана чашка, докато им обяснява колко е прекрасно хората да се лишат от всичките си тайни и да бъдат прозрачни като дъжда напролет. Оумън Бейли (Том Ханкс) всъщност е сред малкото приемливи неща в лентата, успявайки да докара един по-малко hungry & foolish и повече бащински и мъдър Стийв Джобс и внасяйки приятен елемент на когнитивен дисонанс с ужасиите, които приказва, сякаш са най-естественото нещо на света.

И да, наистина за някаквите части от секундата, в които Кръгът не ти набива неуморно с чинелите колко лоши са големите технологични компании, в съзнанието на човек се загнездва от само себе си натежалият въпрос къде е хубавото и къде е грозното в прозрачността. В точно този кратък момент ще се вместя и аз и ще ви поговоря по-нашироко на тази тема. Ако си спомняте ревюто ми за Сноудън, в което също наблягах повече на политическите търсения, отколкото на качеството на лентата, може би сте усетили доста яростната ми позиция на тема злоупотреба с правото на лична неприкосновеност от страна на властта. Основната дихотомия, която лежи в дъното на целия този разговор, е изборът между неприкосновеност и сигурност, който мързеливото общество обикновено прави в посока на сигурността, или поне на това, което му е опаковано и поднесено като сигурност. На плещите на малко на брой активисти лежи задачата да обяснят защо нарушаването на личната неприкосновеност на информацията не е добра идея и защо „аз нямам какво да крия“ е изначално глупав аргумент, показващ радикално непознаване на човешката същност и в крайна сметка на собственото аз. Неочевидният път от отнемането на свободата на неприкосновеност до откровения фашизъм силно напомня бавното напредване на климатичните промени и, лишени от по-широка култура и по-дълбока визия, бомбардирани от масова информация, хората лесно се хлъзват по плоскостта на глупостта. Основната ми критика към Сноудън беше именно прекалено ефирното загатване на този феномен, изведен далеч по-въздействащо в дистопичната класика В като Вендета.

Моят собствен път на политическо осъзнаване е изначално свързан и силно повлиян от негодуванието срещу злоупотребата на силния със слабия, на онзи, дал заявка, че ще служи на обществото, със същото това общество, което му се е доверило. Но докато спорът между свобода и сигурност е стар като света, а въпросът Quis custodiet ipsos custodes?* е сред ключовите вечни въпроси на политологията (на които ще посветим отделна статия), то в Кръгът иде реч за друг тип набег върху неприкосновеността и върху личното и за друг тип дихотомия, далеч по-релевантна на нашето време – тази между неприкосновеността и удобството.

Социолозите и журналистите отдавна чоплят темата за склонността ни да споделяме прекалено голямо количество лична информация онлайн, а не едно и две произведения на изкуството дотук са се опитвали въздействащо да ни предупредят за опасностите, които това крие. Ние, разбира се, не спираме да го правим и оставяме приложенията да следят локацията ни, да парсват имейлите ни и да настройват рекламните си панели по нашите търсения, защото нали няма кой да се интересува точно от нас. Изследване след изследване демонстрират следния очевиден факт: хората не желаят правото им на лично пространство да бъде нарушавано, особено с комерсиална цел, но на практика не действат спрямо декларираното си нежелание. Тоест, когато седнат и се замислят и трябва да отговорят на въпрос, мнозинството не биха търгували информация за себе си за удобство или биха го правили, но с нежелание. Този начин на мислене обаче рязко нараства при конкретизиране на информацията, която се съгласяваш бизнесите да извличат за теб* – ако неконкретизирана „информация“ е нежелана за събиране при около 43% от хората, то конкретна информация, например за състава на семейството ти, се приема за допустима за извличане само от 27%, за финансовото ти положение – само от 21%. За любовните ти афери – помним случая с Ashley Madison. Още по-силна е реакцията срещу незаявено събиране на данни – едва 9% и то явно объркани люде са ОК с това компании да събират лични данни за тях без да го заявяват ясно. Т.е. трябва да е съзнателен избор… само че кой всъщност чете условията, когато се записва в сайтове или сваля приложения? Вземайки предвид, че The Internet of Things е вече на прага, че всички искаме умни градове и че камерите наистина скоро ще изглеждат като малките невидими брошки във филма, може би е добре да започнем да ги четем.

И така, дискурсът не е особено нов. Но прескачайки от делничното във фантастичното, съвсем малка крачка е необходима, за да си представим света след не повече от пет години, в който тенденцията безразсъдно и доброволно да споделяш детайли от личния си живот, е доведена до стряскащи дори за нас висоти. Едно от малкото неща, които филмът успява да подреди както трябва, е усещането за безкрайна технологична близост на наблюдаваното до наши дни, визията дори изглежда леко остаряла, т.е. ако някъде изобщо расте промяната, тя е по-скоро в манталитета и в нарасналата готовност на хората да споделят. „Secrets are lies“ казват заедно героите на Уотсън и Ханкс в една от ключовите за сюжета сцени, и докато Кръгът неумело се опитва да покаже колко смразяващо е всичко това, истинският въпрос тук за нас тук е много по-дебел.

Смразяващо ли е всичко това? Лоша ли е прозрачността всъщност? А лоша ли е, ако е за публичните длъжности и политиците? А ако е само за публичната им роля на служители на обществото? Филмът се плъзга по тези въпроси, предлагайки винаги една-единствена и обидно ясна интерпретация и между другото сравнително далеч от дълбоките води на темата пробягва и значително по-обмисленият Black Mirror, но истинската политфантастика всъщност е длъжна да зададе този въпрос най-откровено и изчистено от културни наслагвания. А какво ако всъщност не можехме да лъжем и да крием? Как изглежда такова общество? А какво ако се лишим от бремето на тайните. А имаме ли право на втори шанс и кога миналото ни е отвъд онази черта, която не ни позволява да започнем начисто? А струва ли си цената на сравнително безинтересния ни личен живот, ако всички можеха да бъдат наблюдавани, особено тези, от които зависим, тези с мръсните сделки, тези с търговията на влияние върху нашето щастие и живот? Това са неудобните въпроси, при които лесно става очевидно как популизмът може да вземе връх за милисекунди в някакъв момент и да преобърне хода на историята.

Да вземем за пример мен самия. Преди две години говорих на публичен семинар за технологиите като връзка и гарант за прозрачност между граждани и институции. В тази лекция цитирах българския мислител и политолог Иван Кръстев, който малко по-рано бе изразил любопитното твърдение, че „прозрачността е симптом на недоверие“. Социологическите и културните измерения на това са огромни. Но аз исках да избягам от тях и да посоча очевидното логическо противоречие, което ни спестява парадокса да искаме и да не искаме пълна прозрачност едновременно. Личната сфера трябва да остане неприкосновена. Но всичко в публичния интерес, с разход на публични средства, нека бъде прозрачно, казах тогава, защото това не е култура на страх и недоверие, а напротив – култура на готовност да правиш нещата по най-добрия начин. Цитирах технологичната сфера, където пълната история на софтуерния проект е видна по всяко време за разработчиците, и поемането на отговорност за допуснати грешки е такъв труизъм, че дори не се търси.

Но когато с (почти) същите аргументи в Кръгът един член на Конгреса се съгласява да бъде следена 24/7 и всички нейни разговори да се записват, коляното ти подскача да се запиташ къде всъщност е границата между личното и публичното за един политик или служител в администрацията. Да, аз защитавах единствено отвореност на данни и документи, където крайно трудно може да се мисли за съвпадение между двете сфери. Но след десет години, или двайсет, кой ще се занимава с масиви от данни и няма ли да изискваме вместо това записване на разговори, на спомени (отново по Black Mirror), защото нали най-големите престъпления с публична власт и средства стават „извън протокола“. И технологията ще го позволява. Какви аргументи ще имаме тогава? Как служител спира за малко записа, за да се чуе с детето си, и ние вярваме, че не се чува с корумпиран политик, даващ нареждания? Във филма, след като самата Мей приема да си сложи 24/7 камера, ѝ се оставят на разположение три (три!) минути, за да ползва тоалетна без нея.

Да, прав беше Иван Кръстев да предупреждава в тази посока. Впрочем, много култури в човешката история, не разбират личното пространство така както съвременният западен свят го разбира. И връщайки се обратно на въпроса защо Кръгът не е добра политическа фантастика, отговорът се крие именно в странната му склонност да слага тези доста дебели въпроси на масата и да дава крайно плоски и еднозначни отговори. Да, корпорациите са зли акули и стават по-силни от правителствата, знаем това (предполагам, че колкото и дясно да мислите, има примери, които и на вас ви изправят косите). Филмът „елегантно“ ни го напомня с провлачена сцена, в която като триумф на корпоратизма по света знамето на The Circle се развява една минута на вятъра като най-националния от националните флагове, а малко след това Мей предлага гражданите да не могат да гласуват инак освен през своя Circle акаунт, защото „така и така всички имат, а ние вече имаме инфраструктурата“. Но отново, всъщност ползването на частни услуги от институциите не е задължително лошо с нужната регулация, а електронното гласуване е крайно желана цел – елементи от дискусията, напълно отсъстващи в историята.

Същата ситуация е с въпросите (които никак не са прости) кой всъщност притежава твоите данни и кой трябва да ги притежава, как точно да бъде регулирано правото да бъдеш забравен, къде свършва стимулът за компаниите да развиват технологията и къде започва непресекаемата линия на разполагането с лична информация, и други, и други, и други. Тоест вместо да хване в дълбочина поне един от тези въпроси и да го представи убедително, Кръгът се опитва да бъде едновременно на политическия, социалния, личния и на entertainment фронта. Не му се получава и на йота. Финалът му е абсурден, а героят на Бойега – напълно пропилян. Той е създателят на социалната мрежа TrueYou, от която започва The Circle (изобилието на дебилни имена като TrueYou, SeeChange, SoulSearch и т.н. е сред редките хумористични достойнства на лентата), и го раздава нещо като инкогнито революционер в кампуса на компанията, но революция така и няма. Или има. Не става ясно.

Въпросът за личната информация отдавна е много сериозен. Този филм не му отдава нужното внимание, но и без неговото половинчато и поизтъркано предупреждение, си знаем и сами урока. Трябва да се мисли, и сериозно, дали осъзнаваме в какво превръщаме обществената структура на цената на удобството. Опитът обаче учи, че когато го измислим, вероятно ще е късно.

Оценка: 4/10