Кръгът
Режисьор: Джеймс Понсолдт
Сценарий: Джеймс Понсолдт, Дейв Егърс
В ролите: Ема Уотсън, Том Ханкс, Джон Бойега
Вижте, да се разберем от самото начало. Кръгът е изключително слаб филм, дори големите имена в него си дават точно нула зор, сценарият страда от големи недомислици и забележителна скука, а визията не е нищо особено. Освен ако сте отраснали с Хари Потър и държите олтар на Ема Уотсън по бельо вкъщи, по-скоро го пропуснете смело. Оттук нататък в настоящия текст ще го споменавам само бегло. Още по-малко ще пиша и за романа, на който е базиран филмът, тъй като според Wikipedia той предлага съвсем малко повече, от което следва, че в познатата безкрайна мацаница от кандидати за вниманието ви, Дейв Егърс няма да е човекът, дето ще спечели голямата награда.
По стечение на обстоятелствата обаче лентата се появява точно насред политическите ни седмици и тъй като доста прозрачно третира един от най-огромните социологически въпроси на съвремието, нагазвайки смело и в самата политика, това ми дава идеално оправдание да използвам изпразнената му от кино-достойнства рамка най-безцеремонно. Така че в този материал ще си говорим основно за проблема с личната неприкосновеност в света на технологии и социални мрежи, за това как той влияе на политическия дискурс и най-подир за това как не се прави политическа фантастика, за което Кръгът ни дава съвсем точни указания.
Във филма Мей Холанд (Ема Уотсън) е неориентирано девойче, което случайно успява да се сдобие с мечтана позиция в „The Circle“, технологична мега-корпорация, управляваща повсеместната социална мрежа на света и постепенно заграбваща и други части от дигиталното пространство като покупки, доставки, поща, и тем подобни. Трябва мнооооого да замижите, за да не видите имплицитното синьо в цялата работа. „The Circle“ има и свой собствен CEO гуру, който събира служителите на компанията на симпатични фирмени ивентчета, добродушно пиейки кафенце в брандирана чашка, докато им обяснява колко е прекрасно хората да се лишат от всичките си тайни и да бъдат прозрачни като дъжда напролет. Оумън Бейли (Том Ханкс) всъщност е сред малкото приемливи неща в лентата, успявайки да докара един по-малко hungry & foolish и повече бащински и мъдър Стийв Джобс и внасяйки приятен елемент на когнитивен дисонанс с ужасиите, които приказва, сякаш са най-естественото нещо на света.
И да, наистина за някаквите части от секундата, в които Кръгът не ти набива неуморно с чинелите колко лоши са големите технологични компании, в съзнанието на човек се загнездва от само себе си натежалият въпрос къде е хубавото и къде е грозното в прозрачността. В точно този кратък момент ще се вместя и аз и ще ви поговоря по-нашироко на тази тема. Ако си спомняте ревюто ми за Сноудън, в което също наблягах повече на политическите търсения, отколкото на качеството на лентата, може би сте усетили доста яростната ми позиция на тема злоупотреба с правото на лична неприкосновеност от страна на властта. Основната дихотомия, която лежи в дъното на целия този разговор, е изборът между неприкосновеност и сигурност, който мързеливото общество обикновено прави в посока на сигурността, или поне на това, което му е опаковано и поднесено като сигурност. На плещите на малко на брой активисти лежи задачата да обяснят защо нарушаването на личната неприкосновеност на информацията не е добра идея и защо „аз нямам какво да крия“ е изначално глупав аргумент, показващ радикално непознаване на човешката същност и в крайна сметка на собственото аз. Неочевидният път от отнемането на свободата на неприкосновеност до откровения фашизъм силно напомня бавното напредване на климатичните промени и, лишени от по-широка култура и по-дълбока визия, бомбардирани от масова информация, хората лесно се хлъзват по плоскостта на глупостта. Основната ми критика към Сноудън беше именно прекалено ефирното загатване на този феномен, изведен далеч по-въздействащо в дистопичната класика В като Вендета.
Моят собствен път на политическо осъзнаване е изначално свързан и силно повлиян от негодуванието срещу злоупотребата на силния със слабия, на онзи, дал заявка, че ще служи на обществото, със същото това общество, което му се е доверило. Но докато спорът между свобода и сигурност е стар като света, а въпросът Quis custodiet ipsos custodes?* е сред ключовите вечни въпроси на политологията (на които ще посветим отделна статия), то в Кръгът иде реч за друг тип набег върху неприкосновеността и върху личното и за друг тип дихотомия, далеч по-релевантна на нашето време – тази между неприкосновеността и удобството.
Социолозите и журналистите отдавна чоплят темата за склонността ни да споделяме прекалено голямо количество лична информация онлайн, а не едно и две произведения на изкуството дотук са се опитвали въздействащо да ни предупредят за опасностите, които това крие. Ние, разбира се, не спираме да го правим и оставяме приложенията да следят локацията ни, да парсват имейлите ни и да настройват рекламните си панели по нашите търсения, защото нали няма кой да се интересува точно от нас. Изследване след изследване демонстрират следния очевиден факт: хората не желаят правото им на лично пространство да бъде нарушавано, особено с комерсиална цел, но на практика не действат спрямо декларираното си нежелание. Тоест, когато седнат и се замислят и трябва да отговорят на въпрос, мнозинството не биха търгували информация за себе си за удобство или биха го правили, но с нежелание. Този начин на мислене обаче рязко нараства при конкретизиране на информацията, която се съгласяваш бизнесите да извличат за теб* – ако неконкретизирана „информация“ е нежелана за събиране при около 43% от хората, то конкретна информация, например за състава на семейството ти, се приема за допустима за извличане само от 27%, за финансовото ти положение – само от 21%. За любовните ти афери – помним случая с Ashley Madison. Още по-силна е реакцията срещу незаявено събиране на данни – едва 9% и то явно объркани люде са ОК с това компании да събират лични данни за тях без да го заявяват ясно. Т.е. трябва да е съзнателен избор… само че кой всъщност чете условията, когато се записва в сайтове или сваля приложения? Вземайки предвид, че The Internet of Things е вече на прага, че всички искаме умни градове и че камерите наистина скоро ще изглеждат като малките невидими брошки във филма, може би е добре да започнем да ги четем.
И така, дискурсът не е особено нов. Но прескачайки от делничното във фантастичното, съвсем малка крачка е необходима, за да си представим света след не повече от пет години, в който тенденцията безразсъдно и доброволно да споделяш детайли от личния си живот, е доведена до стряскащи дори за нас висоти. Едно от малкото неща, които филмът успява да подреди както трябва, е усещането за безкрайна технологична близост на наблюдаваното до наши дни, визията дори изглежда леко остаряла, т.е. ако някъде изобщо расте промяната, тя е по-скоро в манталитета и в нарасналата готовност на хората да споделят. „Secrets are lies“ казват заедно героите на Уотсън и Ханкс в една от ключовите за сюжета сцени, и докато Кръгът неумело се опитва да покаже колко смразяващо е всичко това, истинският въпрос тук за нас тук е много по-дебел.
Смразяващо ли е всичко това? Лоша ли е прозрачността всъщност? А лоша ли е, ако е за публичните длъжности и политиците? А ако е само за публичната им роля на служители на обществото? Филмът се плъзга по тези въпроси, предлагайки винаги една-единствена и обидно ясна интерпретация и между другото сравнително далеч от дълбоките води на темата пробягва и значително по-обмисленият Black Mirror, но истинската политфантастика всъщност е длъжна да зададе този въпрос най-откровено и изчистено от културни наслагвания. А какво ако всъщност не можехме да лъжем и да крием? Как изглежда такова общество? А какво ако се лишим от бремето на тайните. А имаме ли право на втори шанс и кога миналото ни е отвъд онази черта, която не ни позволява да започнем начисто? А струва ли си цената на сравнително безинтересния ни личен живот, ако всички можеха да бъдат наблюдавани, особено тези, от които зависим, тези с мръсните сделки, тези с търговията на влияние върху нашето щастие и живот? Това са неудобните въпроси, при които лесно става очевидно как популизмът може да вземе връх за милисекунди в някакъв момент и да преобърне хода на историята.
Да вземем за пример мен самия. Преди две години говорих на публичен семинар за технологиите като връзка и гарант за прозрачност между граждани и институции. В тази лекция цитирах българския мислител и политолог Иван Кръстев, който малко по-рано бе изразил любопитното твърдение, че „прозрачността е симптом на недоверие“. Социологическите и културните измерения на това са огромни. Но аз исках да избягам от тях и да посоча очевидното логическо противоречие, което ни спестява парадокса да искаме и да не искаме пълна прозрачност едновременно. Личната сфера трябва да остане неприкосновена. Но всичко в публичния интерес, с разход на публични средства, нека бъде прозрачно, казах тогава, защото това не е култура на страх и недоверие, а напротив – култура на готовност да правиш нещата по най-добрия начин. Цитирах технологичната сфера, където пълната история на софтуерния проект е видна по всяко време за разработчиците, и поемането на отговорност за допуснати грешки е такъв труизъм, че дори не се търси.
Но когато с (почти) същите аргументи в Кръгът един член на Конгреса се съгласява да бъде следена 24/7 и всички нейни разговори да се записват, коляното ти подскача да се запиташ къде всъщност е границата между личното и публичното за един политик или служител в администрацията. Да, аз защитавах единствено отвореност на данни и документи, където крайно трудно може да се мисли за съвпадение между двете сфери. Но след десет години, или двайсет, кой ще се занимава с масиви от данни и няма ли да изискваме вместо това записване на разговори, на спомени (отново по Black Mirror), защото нали най-големите престъпления с публична власт и средства стават „извън протокола“. И технологията ще го позволява. Какви аргументи ще имаме тогава? Как служител спира за малко записа, за да се чуе с детето си, и ние вярваме, че не се чува с корумпиран политик, даващ нареждания? Във филма, след като самата Мей приема да си сложи 24/7 камера, ѝ се оставят на разположение три (три!) минути, за да ползва тоалетна без нея.
Да, прав беше Иван Кръстев да предупреждава в тази посока. Впрочем, много култури в човешката история, не разбират личното пространство така както съвременният западен свят го разбира. И връщайки се обратно на въпроса защо Кръгът не е добра политическа фантастика, отговорът се крие именно в странната му склонност да слага тези доста дебели въпроси на масата и да дава крайно плоски и еднозначни отговори. Да, корпорациите са зли акули и стават по-силни от правителствата, знаем това (предполагам, че колкото и дясно да мислите, има примери, които и на вас ви изправят косите). Филмът „елегантно“ ни го напомня с провлачена сцена, в която като триумф на корпоратизма по света знамето на The Circle се развява една минута на вятъра като най-националния от националните флагове, а малко след това Мей предлага гражданите да не могат да гласуват инак освен през своя Circle акаунт, защото „така и така всички имат, а ние вече имаме инфраструктурата“. Но отново, всъщност ползването на частни услуги от институциите не е задължително лошо с нужната регулация, а електронното гласуване е крайно желана цел – елементи от дискусията, напълно отсъстващи в историята.
Същата ситуация е с въпросите (които никак не са прости) кой всъщност притежава твоите данни и кой трябва да ги притежава, как точно да бъде регулирано правото да бъдеш забравен, къде свършва стимулът за компаниите да развиват технологията и къде започва непресекаемата линия на разполагането с лична информация, и други, и други, и други. Тоест вместо да хване в дълбочина поне един от тези въпроси и да го представи убедително, Кръгът се опитва да бъде едновременно на политическия, социалния, личния и на entertainment фронта. Не му се получава и на йота. Финалът му е абсурден, а героят на Бойега – напълно пропилян. Той е създателят на социалната мрежа TrueYou, от която започва The Circle (изобилието на дебилни имена като TrueYou, SeeChange, SoulSearch и т.н. е сред редките хумористични достойнства на лентата), и го раздава нещо като инкогнито революционер в кампуса на компанията, но революция така и няма. Или има. Не става ясно.
Въпросът за личната информация отдавна е много сериозен. Този филм не му отдава нужното внимание, но и без неговото половинчато и поизтъркано предупреждение, си знаем и сами урока. Трябва да се мисли, и сериозно, дали осъзнаваме в какво превръщаме обществената структура на цената на удобството. Опитът обаче учи, че когато го измислим, вероятно ще е късно.
Оценка: 4/10
Пазители на галактиката 7/10… Направо ми се ще да запаля колата и да дойда просто да се запознаем, ей така от да видя що за хора сте… Филма е добър, кара те да се замислиш. Да видиш бъдещето което се задава. Прави аналогия с facebook, youtube, google… Не е гениален но има и смисъл и идея обаче не, 4/10.
Видиш ли олигофреничния Пазители на галактиката, за пубери с коефицент на интелигентност 0 има оценка 7/10. Там идея ли открихте, смисъл ли видяхте какво ли…
Здравейте 🙂 Много ще е радостно да се запознаем, от време на време организираме събития.
Вижте, няколко неща:
– различни автори пишат различните ни материали, така че не прехвърляйте автоматично оценките от един към друг
– всяка творба е редно да се оценява в плоскостта на това, което се стреми да бъде. Пазителите е комиксов блокбастър. Докато Кръгът претендира – както и вие посочвате – да дава някакви поуки. Не се получава.
– разбирам – и аз съм писал в текста – показва бъдещето, кара да се замислим… фейсбук, гугъл, добре. Обаче с ръка на сърцето кое точно, посочено във филма, не сте прочели вече хиляда пъти и не е било представено очевидно и плоско в него? Коя идея беше нова, къде предложи някакво интелектуално предизвикателство или съмнение за по-дълбоко тълкуване? За мен лично никъде. И като добавиш бавния пейсинг, сюжетните недомислици, слабата игра… Ами това е. Важното е по-скоро, че слага тема на масата, която съм се опитал да обсъдя в по-голям детайл. Ще е интересно по нея да си говорим, смятам.
Пазителите на галактиката беше повече от добър. Кръгът – не.Толкова повърхностно пропиляна тема, че няма смисъл да се коментира. I AM GROOT!
Това да имаш добра идея и да я изпълниш добре са две различни неща. На мен Кръгът като филм хич не ми хареса – нито като актьорска игра, нито като сценарий, нито като нищо. Имаше много странни и нелогични неща в него и цялостно ме уби от скука.
Не мога да коментирам филмът, защото ми се поизгуби желанието да го гледам след ревютата, които получи.
Обаче книгата задава доста правилни въпроси. Да, личното пространство и споделянето. Но при общество в което всичко публично, то действията ти започват силно да се влияят от публиката. Личното мнение също започва да се размива и изчезва за сметка на комформизма. Безкрайните анкети, чрез които уж избираш, всъщност задавайки „правилните“ въпроси те водят към „правилните“ отговори. Когато една черна кутия (дадена корпорация, примерно) контролира целят поток информация, в крайна сметка от нея излизат само „правилни“ корпоративни отговори/решения, без значение какво е влязло вътре като данни за обработка.
Да, ако говорим за ниво на литература, вероятно нивото е доста средняшно. Образите са поставени в изключително крайни позиции, да не вземе някой да се обърка нещо. Но пък, въпреки че не нагазва в технически термини, доста добре описва как се движат големите „технологични“ компании. Как човек (в случая едно момиченче) без никакви технически и етични норми е моделиран според политкоректният корпоративен калъп, който се налага върху обществото. Аз поне не съм срещал толкова добре пренесен на хартия Интернет в текущият му, а и един вероятен бъдещ вид.
Black Mirror (ако не се лъжа, първият епизод на 3-ти сезон) също засяга частично някои от тези въпроси и може би защото е доста по-фокусиран върху даден проблем, се е получило по-консистентно произведение и, разбира се, по-добро в художествено отношение.