Сноудън

„You may not feel it, Ed… but you are not alone“

Разкритията на Едуард Сноудън за повсеместното незаконно следене от страна на американските служби беше едно от най-големите събития на нашето време и разбира се беше прочетено по много различни начини. Официалните власти го обявиха за престъпник и предател – гледище, споделяно от мнозина по-консервативно настроени американци. За мнозина други той беше идеалист, който жертва живот, семейство и репутация, за да защити правото на хората да пазят личния си живот. Феновете на конспирациите пък го обявиха за руски агент или дори за американски агент, който дезинформира останалите държави.

Всъщност място за интерпретации тук просто не съществува.

Едуард Сноудън е един от изключително малкото истински герои на нашето време, точка. Историята му не е просто вдъхновение за всеки човек с истинско гражданско самосъзнание. Не, тя буквално трябва да бъде разказвана още в невръстна детска възраст и повтаряна отново и отново и отново като мрачен маяк, като постоянно напомняне, като въплъщение на основната идея, която вълнува политическата мисъл от Древна Гърция до наши дни – че обществото е длъжно да контролира своите управници. Тези, които не били достатъчно будни да го правят, атиняните наричали ἰδιώτης/идиоти – безотговорните, наивните, онези, които мислят само за себе си и за личния си живот, а не за доброто на обществото и за предизвикателствата пред всички ни. Много векове по-късно Оруел описва докъде закономерно достига това мислене. Овцете от неговата Ферма на животните са тези, които вярват сляпо в Големия брат от 1984. Тези, които губят контрола над обществото, съдбата и в крайна сметка живота си, защото не им е пукало достатъчно. Защото са си позволили да забравят историческите думи на големия Бенджамин Франклин: „Който жертва свободата си заради сигурност, не заслужава нито свобода, нито сигурност“. Човечеството е похарчило безброй векове и безброй животи, за да изстрада простата истина, че контролът над управляващите, отчетността на действията им и върховенството на закона за всички без изключение е единственият път към едно устойчиво общество, а се намират безумци, които вярват, че под претекст да се пазят същите тези безброй животи, тази изстрадана истина може да бъде жертвана. Ето затова историята на Едуард Сноудън трябва да бъде превърната в буквар на цивилизацията ни.

Ако прочетете ревюто на колегата Ордо или повечето коментари на критиците, вероятно ще останете с впечатлението, че Сноудън е слаб и безличен филм, който не предава тази важна идея достатъчно добре. Истината е съвсем друга, диаметрално противоположна. Няма никакво значение какъв филм е Сноудън. Той е просто инструмент, задължителен инструмент за едно общество, отчаяно нуждаещо се от вярно четене на факти в поле от дезинформация, която е очаквана, инхерентна, когато става дума за злоупотребите на властта. Разказът за делото на Едуард Сноудън не може, не бива да бъде явна пропаганда, той по замисъл трябва да бъде семпъл. Той трябва да бъде без авторово участие, без изкуствена ударност, защото трябва да е максимално близък до недоловимата заплаха от повсеместното следене в истинския живот. И защото не трябва да бъде обвиняван в прекалено пристрастие. Този разказ не може да се подчинява на законите на Холивуд и на съвременния ентъртейнмънт, той не може да бъде приравняван и категоризиран по стандартния начин, той не е просто журналистика, която трябва да бъде завладяваща, за да пленява сърцата на народа, или недай си боже емоционален екшън – не! Той трябва да се разглежда именно като средство за безапелационно и хирургически очевидно изобличаване на злоупотребата, за допълнителен и все така необходим exposure към правилното тълкуване на персоната на Сноудън.

Филмът на Оливър Стоун е точно това. Той е изключително тих и обран разказ за неизбежното – смелото решение на един истински добър човек и гражданин да даде истината на обществото. Нищо повече, нищо излишно. Добре, има малко излишно. Всъщност това не е идеалният филм именно защото в редки моменти се опитва да играе по холивудските правила: измъквания в последния момент, верни другари, поизлъскана любовна история – т.е. всички онези елементи, които внасят художественото в една история, която е стряскащо документална, и която – както Оскаровият шедьовър Гражданин четири, който всъщност се снима в хотелската стая в Сноудън, доказва – няма нужда от художественост.

Всеки, гледал някога интервюта на Ед Сноудън (да, трябва да кликнете на линка, дайте си тези доста важни десет минути от живота), веднага би оценил невероятното влизане в образ на Джоузеф Гордън-Левит, простиращо се и до най-незабележимите маниери и невероятната му игра с гласа. Не знам дали това е най-силната му роля дотук, но определено е в първата тройка, а при положение че това е един от най-харесваните и обещаващи млади актьори, можете да бъдете сигурни, че Сноудън не остава без солидно присъствие. Сред останалите на екрана споменаване заслужават Закари Куинто като напористия журналист от The Guardian, непримирим със злоупотребите с власт (и нещо като алтер-его на пишещия това ревю), Никълъс Кейдж с малко, но качествено камео на неуспешния Сноудън на своето поколение, както и Шайлийн Удли, която прави неочаквано симпатична роля като волевата приятелка на Ед. Ритъмът между всички тях можеше да бъде със сигурност по-гладък – най-много напрежение неочаквано внася всъщност рамката на историята в хотелската стая. Но това е малък проблем и дори не го регистрирах като такъв по време на гледането, защото прекарах повечето време да треперя от възмущение – не срещу ирелевантните слабости на филма, които Ордо е намерил, а разбира се срещу промитите мозъци на военните и срещу баналността (по Хана Арендт) на техния очевиден морален колапс. Което значи, че в крайна сметка похватите на режисьора, съзнателната липса на обрати, мекият, полудокументален тон, тихият глас на Гордън-Левит – всичко това работи точно както трябва. И камеото на самия Сноудън в края на лентата доказва неговото съгласие.

Това, което всъщност наистина липсва във филма, е малко по-добро извеждане на връзката между неподбиращото следене на хората и диктатурата. Изводите са оставени на зрителя и може би са очевидни за всекиго с малко по-добра обществена култура, познания по история или политическите разбирания на Оливър Стоун. Но за съжаление живеем в свят, в който повечето хора не отговарят на тези изисквания и би било добре по-строго да се обясни защо незаконното събиране на информация (между другото забранено в четвъртата поправка на американската Конституция) лесно води до злоупотреби, корупция, пленяване на държавата и в перспектива масовите убийства, които повишената сигурност уж трябва да адресира. Точно това е логическата верига, която липсва на голяма част от апатичното общество и е нужно поне нещо от ранга на великолепния В като Вендета, за да набие тези изстрадани истини за пореден път в главите на забравящото човечество.

Сноудън със сигурност не е най-важният филм на десетилетието. Но е филм за най-важното събитие на десетилетието. Дори не си помисляйте да го пропуснете. Гледането му е задължително, интернализирането – двойно повече.