Смелата Ваяна
Режисьор: Рон Клемънтс и Джон Мъскър
Сценарий: Джаред Буш
В ролите: Аули'и Кравайо/Михаела Маринова, Дуейн Джонсън-Скалата/Момчил Степанов, Алан Тъдик
Искаше ми се Смелата Ваяна да ми хареса повече. Полинезийската култура ми е съвсем непозната и интересна, а и все пак филмът е рожба на Клемънтс и Мъскър, режисирали едни от най-любимите ми анимации (Малката русалка, Аладин, Херкулес). Но въпреки нестандартния сетинг и красиво изпипаната до най-дребния детайл визия, Ваяна често ми доскучаваше. Сякаш хората зад проекта са си написали домашното и са хвърлили всички сили върху отделните елементи, но щом е дошло време да ги споят в история, са се оказали изчерпани откъм енергия и вдъхновение.
Може би това не е толкова изненадващо, ако имаме предвид, че едва насред продукцията отговорните лица са преценили, че лентата има доста сюжетни проблеми и на помощ са извикани други двама режисьори, Хол и Уилямс (Big Hero 6), които да спасят положението. Между другото, перипетиите на филма не свършват с това и той трябва да се справи с още няколко бури преди да тръгне по големия екран. От една страна, полинезийците и специалистите по митология недоволстват, че един от главните герои – полубогът Мауи – е с наднормено тегло, а затлъстяването действително е проблем в региона. Освен това Дисни пускат в продажба хелоуински костюм Мауи: кафяво трико с татуировки, и съвсем предвидимо следват незабавни протести под наслов „Нашата кожа не е костюм“. От друга страна е, разбира се, и смяната на името на главната героиня, което внася допълнителни обърквания – в американската версия тя е Моана (океан), но в Европа много от страните решават да изберат името Ваяна (вода в пещера) заради съвпадение с търговска марка в част от страните (и съвпадение с името на порноактриса в Италия!)
След това леко негативно начало, веднага ви признавам, че Смелата Ваяна все пак има много с какво да впечатли – на първо място с достоверното и задълбочено представяне на народите и обичаите на тихоокеанските острови. Филмът ни въвежда в историята с помощта на баба Тала, която разказва оживено на група деца древна полинезийска легенда. Полубогът Мауи откраднал „сърцето“ на богинята-остров Те Фити, но огромното лавено чудовище Те Каа също искало безценния зелен камък и нападнало крадеца. При огнената атака обаче сърцето на богинята и вълшебната кука на Мауи, с която той се трансформира в най-различни животни, се изгубили сред морските дълбини. Докато сърцето не бъде върнато на Те Фити, бъдещето на полинезийските острови (а може би и на света) е обречено.
Така започва голямото приключение в живота на малката Ваяна (Аули’и Кравайо), дъщеря на вожда на острова Мотунуи. Въпреки че прадедите ѝ са били смели мореплаватели, от няколко поколения насам народът ѝ се е закотвил на острова и не мръдва извън рифа*. Ваяна обича страшните истории на баба си Тала и изпитва влечение към океана още от съвсем малка.
Ваяна на първа среща с океана
Океанът също я обича и всякак се опитва да я примами да поеме руля и да върне сърцето на богинята. Родителите на малката мореплавателка обаче са твърдо против нейните мечти за необятната водна шир и с годините тя се примирява с идеята за живот на сушата. Едва когато проклятието на сломената Те Фити достига живота на острова и рибата започва да изчезва, а дърветата да гният, Ваяна си дава сметка, че единственият начин да помогне на народа си е да се опълчи на родителите си. Тя решава да се вслуша в легендите на баба си и в това, което диктува сърцето ѝ, и тръгва на опасно пътешествие. Ще успее ли обаче:
1. да открие себе си?
2. да открие полубога Мауи?
3. да помогне на Мауи да открие изгубената си кука?
4. двамата да върнат сърцето на Те Фити и да спасят света?
(да, успява, но не сте го чули от мен…)
Ваяна и Мауи
Ако това описание ви е се е сторило дълго, трябва да ви предупредя, че и за гледане не е кратко – минава поне половин час от лентата, докато стигнем до отплаването на Ваяна. От една страна това забавяне дава нужното време за изграждане на пълнокръвна атмосфера, най-вече благодарение на внимателното представяне на местните култури. Също така измежду песните се обръща подобаващо внимание на образа на Ваяна и на изграждане отношенията ѝ с родителите и баба ѝ. Но от друга, началото се проточва твърде много и спъва плавното развитие на самата история. В един момент се усетих как изнервено се питам кога ли все пак ще започне пустият му филм.
За съжаление българският дублаж никак не помага по въпроса с песните и тяхната роля да раздвижат началото. През цялото време ми се струваше, че слушам класическите „мюзикълски“ изпълнения с безлични мелодии. Едва вкъщи си пуснах оригиналния саундтрак и разликата е колосална! Песните са всъщност много приятни, атмосферични и запомнящи се – макар и твърде начесто, както се шегува и Мауи с репликата си към Ваяна: „Ако запееш, ще повърна“. Музиката е колаборация между известни изпълнители от Океания, ветерана Марк Марсина („Грами“ за Тарзан) и главния „виновник“ за нашумелия мюзикъл Хамилтън, Лин-Мануел Миранда. Не е изненадващо, че резултатът е повече от чудесен, жалко, че на български трудно можем да му се насладим.
Глупавкият Хейхей, изкудкудякан умело от Алан Тъдик (това му е 5-и пореден филм за студиото)
Дисни от доста години вече се опитват уж да се разделят с някои стереотипи. Този път е буквално, с известна доза самоирония: полубогът Мауи нарича Ваяна „принцеса“, тъй като най-важните фактори са налице – носи рокля и е придружавана от смешен домашен любимец. Тя не е съгласна с това определение и разпалено спори с него, че всъщност е дъщеря на вожд. А колко по-лесно щеше да е, ако не беше ничия дъщеря, а обикновено момиче от острова? Дисни отдавна създават силни и независими героини от различни части на света, които проправят сами пътя си в живота, и наистина изглежда, че това демонстративно и не особено фино скъсване с „принцеския“ имидж не е особено уместно през 2016 г.
Всъщност Ваяна изглежда просто като събирателен образ на Дисни героиня в полинезийска опаковка: като поведение и комедийни елементи напомня Рапунцел; връзката с океана, желанието да се опълчи на баща си и да намери своя път в живота е на Ариел; борбеността, търсенето на истинското аз и фактът, че сама е готова да се изправи срещу много по-голяма сила, е на Мулан. Да, в сюжета няма заложена любовна история, но дори това не е нещо ново – така стояха нещата и с Храбро сърце и Мерида, а Замръзналото кралство вече веднъж ни впечатли с изместването на фокуса към сестринската обич. В крайна сметка гимнастиките на студиото изглеждат излишни. За мен Ваяна си е именно принцеса от новото поколение и в това няма нищо лошо.
Всъщност въпросът „какво се опитват да постигнат Дисни“ стои с пълна сила за целия филм. Сюжетът е прекалено предвидим и уморен дори за детска анимация и лентата не предлага нито особено завладяващи обрати или история, нито особено кадърно изведени поуки по подобие на прекрасния Зоотрополис. Съпътстващите герои са слаби преработки на вече познати такива от други творения на студиото, а динамиката между Ваяна и Мауи се разрешава и успокоява твърде бързо и прекалено безпроблемно, на фона на безкрайно протяжното начало.
Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че сред редиците на кокосовите пирати Какамора се крие един сладък Баймакс от Big Hero 6. За повече препратки, тук
Ако филмът има наистина силна страна извън натрапчиво прекрасния саундтрак, то това е визията. Смелата Ваяна е истинска наслада – особено някои конкретни сцени, като например битката срещу Какамора (която се оказва готин реверанс към Mad Max: Fury Road) или срещата на Моана и Мауи с гигантския рак Таматоа. Анимацията е почти изцяло компютърна, донякъде с цел да бъде достойно представен един от най-важните за сюжета герои, а именно океанът. Той е игрив, бушуващ, спокоен, дълбок и съзнателен, но най-често влиза в ролята на придружаващ своята принцеса забавен домашен любимец (едва ли точно това си е представял покойният Лем, когато е описвал своя извънземен океан!)
На ръка са рисувани единствено татуировките на Мауи, които разказват историята и подвизите му и буквално оживяват на екран. При създаването им са спазени местните обичаи при татуирането – всички дизайни са одобрени от полинезийски специалист. Наличието на изцяло татуиран главен герой, както и на много други татуирани герои, включително баба Тала, е смела първа крачка за студиото, но, явно не са чак толкова смели, че да татуират и Ваяна.
Мауи е озвучен от Дуейн Джонсън-Скалата, който също е почел полинезийското си потекло с традиционни татуировки.
Няколко думи и за Мауи, който е основният извор на хумор в продукцията извън доста бързо омръзващия петел. Неговият образ е може би малко по-интересен от Ваяна, най-вече с противоречията си. Той е едновременно изключително самоуверен и нахакан, смята хората за свои длъжници, но от друга страна избягва да признава, че е объркал работите с кражбата на сърцето. Безскрупулен използвач, надувка и в плен на своите вътрешни демони, той аха-аха да стане реален пълнокръвен герой, но сюжетът не му дава чак толкова много свобода, а и хуморът му остава плах и между другото.
Изобщо, след безкрайното си начало Смелата Ваяна доста бързо преджапва през истинските препятствия в историята и малко нескопосано смотолява екологичното си послание, до степен никак да не очаквам то да бъде възприето от детската си публика. И това в крайна сметка ми се струва криво – личи си, че за филма са положени много усилия и колкото повече четях впоследствие, толкова по-интересна ми ставаше и полинезийската история, и перипетиите около него, но няма как да скрия, че си излязох от салона разочарована. Да се надяваме, че следващият път магическата формула на Дисни ще сработи по-добре.
Останете след финалните надписи за втора поява на Таматоа и шегата му с един друг известен Дисни рак
Оценка: 6.5/10
Българската версия на заглавието ми напомни за детството „Мииишел Вааая-а-а-а-н…о-о-о“.
Значи да пишем и този филм към проклятието, че със Скалата не може да има хубав филм?
Какво да ти кажа, аз не го харесах особено, но пък засега има главно положителни ревюта и от критици, и от зрители, и съответно в бокс-офиса се справя отлично, така че със сигурност Скалата ще да си го е сложил в графа „Голям Успех“. Дори само като видиш ютюб коментарите – полинезийците, a и не само те, са страшно впечатлени и филмът ги е докарал масово до сълзи и разнежване… Което означава, че добре си е свършил работа по представяне на културата им и е знаел кои струни да натисне 🙂 На мен обаче ми беше скучничък и туйто.
Но пак да се има предвид, че аз си причиних дублираната версия, която страшно губи откъм песните, със сигурност щеше да ми хареса повече, ако го бях гледала в оригинал. Така че дори само заради визия (сцената с рака е разкош), музика и наличието на по-нестандартна митология и култура, си струва да се види. Особено за феновете на Дисни! За теб не съм сигурна, че спадаш към тази категория обаче… 😀
„не съм сигурна, че спадаш“
Зависи какво се нарича фен.
Не им харесвам абсолютно всичко, но мисля да ме кефят достатъчно техни неща – голяма част от старите 2D-та (A Goofy Movie anyone? С оригиналния дублаж и песни естествено.), а от по-новите Tangled, Zootopia, Big Hero 6 и дори омразното на всички Frozen.
Виж на Pixar не съм особено голям фен, макар че The Incredibles, Ratatouille и първото за Немо са ми от любимите.
Moana-та ще я гледам със сигурност, най-малкото заради шантавия арт и герои.
ПП
Това океан-остров-сърце-камък-кукла-гигански рак (е, в моя случай е гигантски краб) ми звучи доста дежа вю от една от страничните истории в Wakfu (френската анимация от 2008-2010, третият сезон се очаква по Netflix през 2017).
Интересно дали и неговите създатели са се вдъхновили от полинезийски легенди.
Тук да отбележа, че е в английския си превод и дублаж Wakfu звучи също доста дебилно, та за n-ти път става ясно, че човек трябва да си кара с оригинален дублаж и превод със субтитри.
И аз си обичам Frozen, сигурна съм, че ако нямаше такъв хайп по него, щеше да е и много по-малко и хейтът. Всички, които си ги споменал на Дисни, са ми любими (без Гуфи, не съм го гледала, щото от малка страдам от тежка непоносимост към всичко, свързано с Мики Маус и още не съм я преборила).
Таматоа е всъщност гигантски по размер coconut crab (тематично), но не знам как се превежда на български тоз хубостник, затова го писах просто рак: https://en.wikipedia.org/wiki/Coconut_crab А сцената с него и тя е доста напушена, диско-крейзи, и си пасва отлично с песета (но пък не мисля, че пасва особено на останалото от филма, според мен си е яка сама за себе си, но е малко като кръпка към останалото).
Относно коментара преди малко за българската версия на заглавието – мен доста ме дразни, че са го вкарали това „смелата“, някакво супер случайно ми се струва, като от генератор за заглавия. Какво им пречеше да е просто „Ваяна“? А за Мишел Ваян ми стана особено смешно, защото Вайан (vaillant) на френски всъщност значи „смел“, така че резултатът би бил „Смелата Смела“ 😀 И малко по сериозно – действително се получава тавтология при смяната на името от Моана на Ваяна. Фамилията на Моана/Ваяна е Waialiki, означава Water Chief и съдържа същия корен за вода, който е и във Vaiana – Wai/Vai. Не че и оригиналното име Moana със значение „Ocean“, комбинирано с фамилия „Water Chief“, е кой знае колко по-различно, но поне не е буквално повторение Вода Вода.
И още малко размисли и страсти по темата, че нямаше как да си включа всичко, дето ми е на душата, в едно ревю, без да стане нечетивно дълго 😀 Направи ми впечатление, че често се коментира по разните ревюта колко било хубаво, че Ваяна била нестандартна некльощава принцеса. Но сигурно наистина не им е много яко на тихоокеанците, след като баш техните хора са представени по-пухкави, и това не е за първи път (припомням „Лило и Стич“ и сестрата на Лило, Нани, която е всичко друго, но не и кльощава, макар да не е „принцеса“). Няма лошо де, ако Ваяна даде начало на някаква нова тенденция, но просто е малко кофти, че има ли тихоокеански героини, трябва да са по-едри. И бтв пак не бих казала, че Ваяна е уникална, Мерида също има едни прекрасни бузки, да я щипкаш <3 и никак не оставя усещане за слаботелесна.
И последно, не ги разбирам тия хвалби от рода на: She is different than the other princesses because she is her own hero. Хубаво е, че е силен женски образ etc, но просто ме дразни как го правят да звучи все едно е чудо невиждано и нито една Дисни принцеса не пасва на това описание.
„Всички, които си ги споменал“ – е аз съкратих списъка, защото ще е досадно дълъг, там първата Книга за джунглата, първите Далматинци, Аристокотките, The Emperor’s New Groove и пр.
Може би ще е по-лесно да изброявам, какво не обичам – Херкулес, Гърбавия от Нотр Дам, Алиса (анимацията, за игралните не знам), Мечо Пух (всичко по темата, за мен е някаква грешна интерпретация на книгите) всъщност пак ще се получи дълго…
„от малка страдам от тежка непоносимост към всичко, свързано с Мики Маус“ – сигурно е въпрос на поколения. За нас децата от соц. ерата Мики Маус беше символ на това, какви хубави неща предлага капитализма ;))). Бегъл поглед към шарения и весел живот, който водят хората отвъд Стената.
За по-новите поколения предполагам той е символ на точно обратното – колко гнусно експлоатационен е всъщност, а логото със силуета на главата на Мики се родее с нацистката свастика. ;)))
Обективно погледнато най-старите кратки анимации с Мики, Доналд, Гуфи, Плуто и компания са пример за революцията в анимационните и озвучителните техники от онова време и сигурно е добре да се гледат извън контекста.
Въпросният A Goofy Movie от 1995 е от ерата когато 2D техниките бяха на върха си и 3D-то таман навлизаше, но още беше доста примитивно.
Не бих казал, че самият той демонстрира, кой знае колко велики техники, по-скоро е камерен и не че няма абсолютно страхотно анимирани сцени, но не се опитва да блесне.
В духа на първите Дисни анимации е, все пак е филм за Гуфи.
Някак след него всичко почна да ме дразни – Покахонтас, Мулан, Херкулес, Гърбавия от Нотър Дам и въобще всичко чааак до Fantasia 2000 и The Emperor’s New Groove.
„доста ме дразни, че са го вкарали това смелата“
Мисля, че ми е ясно, защо са го сложили.
1. Уточняват, че става дума да име на момиче иначе можеше да е всичко.
2. Загатват, че с нея се случват интересни и динамични неща.
Така хем казват на момичетата „Вижте, протагонистка!“, а на момчетата „Ма тя не е някаква лигла, а смела! Раздава крошета!“. Последното може да не е вряно, но е важното да се загатне. ;)))
С други думи абсолютно разчитат, че публиката мисли за момичетата (и за момчетата) със стереотипи. ;)))
Сигурно точно това те дразни, защото опираме до консерватизма на разпространители, както и на родителите, които дават парите за кино…и как между другото го предават на децата си.
Относно неадекватността на заглавията, аз още преди десетилетия съм се отказал да обръщам внимание на българските – прекалено много идиотизъм на едно място.
„Направи ми впечатление, че често се коментира по разните ревюта колко било хубаво, че Ваяна била нестандартна некльощава принцеса. Но сигурно наистина не им е много яко на тихоокеанците, след като баш техните хора са представени по-пухкави, и това не е за първи път“
1. Наистина, лошо няма да се показват истории с по-пухкави народ. Ако не величаене на човешкото разнообразие, поне е прекъсване на монотонността и досадното налагането на холивудските стандарти за красота.
2. Всъщност за „фиктивните“ стандарти на филма Моана не е пухкава.
3. Външния изглед на хората зависи от начина им на живот. На някой богат на ресурси остров местните жители сигурно ще са по-едри, а на някой по-беден хърбави.
Е, сега вече имаме международни здравни стандарти, физкултура, диети и пр., но все пак говорим за древна легенда.
4. Гледал съм бонусите към Лило и Стич. Там в училището за танци, откъдето аниматорите взимат референциите за танцовите движения имаше доста закръглени танцьорки, та да не ми са правят толкова…
Все едно да се преструваш, че традиционните кючекчийки не са били доста мазни. Просто такава е била модата (и начина им на живот, ако танцуваха балет нямаше да могат да натрупат такива тлъстини).
5. Дисни почти във всеки техен филм ни заливат с расови карикатури. Това наистина трябва да спре.
Темата е противоречива и народът не трябва да и се пали толкова.
„She is different than the other princesses because she is her own hero.“ – за съжаление това е, като онези похвали, които не можеш да ги отречеш.
В случая е трябвало да отбележат, че този плюс се неутрализира от факта, че авторите не са успели да изиграят тази силна карта по най-добрия начин.
Е, поне ти го отбелязваш.
Относно заглавието Ваяна
– това за показването от раз, че е героиня, не е много логично. Неслучайно на английски и на много от другите езици не са си направили труда да пояснят, щото то „Ваяна“ си звучи достатъчно… ъъъ… като женско име? Какво друго да е? 😀 Виж, ако беше Те Фити, може би да, но с Ваяна/Моана първата асоциация си е „женско име“. Другото обяснение, за което споменаваш, вече ми се струва по-възможно, да.
Но явно преводачите навремето са им имали повече вяра на децата, че някак ще схванат, че Мулан е хем жена, хем дейна и бойна такава и нямаме изцепка като „Храбрата Мулан“. А на случайния българин Мулан със сигурност му звучи далеч по-малко женско от Ваяна.
Иначе аз като го чух това „Смелата Ваяна“, първото за което се сетих, не беше Мишел Ваян, а собственият ми дебют в писането на приказки, с дръзкото заглавие „Смелият ковач“.
– Относно Дисни като цяло, тихооокеанците, Лило и Стич и т.н.
Мисля, че ще е най-смислено са се продължи във форума. Направо ще отворя Дисни тема там малко по-късно, че тук е адски неудобно!
И, АлШу, каква е тази запетайка вместо име? 😀 Знак за повторение някакъв?
„..като женско име? Какво друго да е?“
Ми може да не е човешко име, а географска локация, що ли…
„Но явно преводачите навремето са им имали повече вяра на децата“
Ми да, сега има някаква тенденция да се приемат априори за дебилчета.
Не само преводачите, но и на обществено ниво ;))).
Та усмихвам се, но не ми е много смешно.
Има го и този момент, че навремето филмите на Дисни нямаха нужда от допълнителна реклама…то само такива детски имаше.
„каква е тази запетайка“
Някакъв бъг предполагам, не е опит за остроумие (за жалост).
Досега първото въведено име се зареждаше по подразбиране, затова и не съм го поглеждал от доста дълго време. Не ми е ясно как се е намазало. Мисля не съм го пипал.