Режисьор: Деймиън Шазел

Сценарий: Джош Сингър

В ролите: Райън Гослинг, Клеър Фой, Шей Уигам, Киъран Хайндс, Кори Стол и др.

Vivian

От фестивалната си премиера насам Първият човек започна да набира донякъде амбивалентна репутация. За една част от хората представлява визуално съвършенство с достатъчно силен актьорски заряд, за друга – хладна, безучастна екранизация, твърде депресираща и празна, за да е интересна в рамките на дългото си времетраене. Вероятно истината е по средата, но за мен лично се оказа кино-изненадата на годината дотук и съм напълно убедена, че заглавието ще остане в персоналния ми топ 5 за 2018. Голяма рядкост напоследък е да бъде създаден силно емоционален филм, който същевременно извънредно щателно избягва блудкавата сантименталност.

Въпреки безкрайните ми адмирации към La La Land, Първият човек е по-добрият филм на Деймиън Шазел, който изглежда е твърдо решен да направи шеметна и интересна филмография доста бързо. Докато La La Land беше леко, феерично преживяване, Последният човек е маркирано тежък, силно елиптичен, на моменти по-подобен на авторски независим филм, отколкото на грандиозна продукция. Ако очаквате филм за Америка и голямото ѝ постижение, то това абсолютно не е той.

За разлика от очакванията, Първият човек е необичайно лична, интернализирана история за човек и пътуването му към катарзис. В сърцевината си, Първият човек съдържа някои сходства с Гравитация. Подобно на героинята на Сандра Бълок, Нийл Армстронг наскоро е загубил дете и пак подобно на нея пътуването му в космоса е свързано с желанието да избяга и забрави за мъката си, да я остави някъде там, на Земята. За разлика от Гравитация обаче, където въпросният катарзис беше драматично бомбастичен в самия финал, катарзисът в Първият човек е тих, скромен, пристъпващ на пръсти и по този начин оставящ усещане за по-голяма доза реализъм. Помислете за собствените си моменти на катарзис – не са ли обикновено смълчани и едва доловими? Това е едно от централните достойнства на продукцията – желанието на Шазел да деконструира мита за Армстронг до такава степен, че той да остави впечатление за съвсем обикновен човек. За теб, за мен, за съседа от долния етаж, и така да превърне легендата в нещо общочовешко.

Този подход ми напомни много на Спасяването на редник Райън на Спилбърг, който избра да разкаже събитие, значимо за цялото човечество, през призмата на съвсем лична история, доколкото жанрът позволяваше. Шазел избира да покаже един от най-популярните моменти в телевиозионната история като кулминация на борбата на човек със страданието му, като добре заслуженото и изстрадано вътрешно пречистване след години на терзание. Първият човек задава още в самото начало трагедията, която чертае траекторията на развитие за образа на Армстронг. Малката му дъщеря Карън умира от мозъчен тумор, въпреки всичките усилия на Армстронг да намери решение и изход от ситуацията. Прекарал целия си живот, опирайки се на здрав прагматизъм и внимателна методика, той се старае да пребори болестта по същия начин, по който е свикнал да води живота си.

Болестите не подлежат на математически уравнения, той претърпява поражение. Поражение, което посажда у него толкова грандиозна болка, че за да избяга от нея, той се записва в проекта „Джемини“, което е и стъпка първа от дългата одисея на човечеството към Луната. Стъпването на земния спътник придобива сюрреалистично духовен смисъл за Армстронг. След погребението на Карън той си позволява един-единствен момент на срив – момент, в който емоциите му взимат надмощие за кратко. Оттам-насетне той държи всичко под тотален контрол, скрито зад идеална маска на хладнокръвие и уравновесеност. Доста хора бяха недоволни от липсата на кадъра с американския флаг в Първият човек. Според нечии мнения това говорело за анти-американизъм, но подобно твърдение не може да е по-далеч от истината. В рамките на продукцията героят на Армстронг е архетипният каубой – мълчалив, издръжлив, хладнокръвен, неподвластен на емоциите си, но и надежден, лоялен и смел. Истински герой. Американски герой. Така Първият човек индиректно засяга и идеята за т.нар. “американски ексепционализъм”.

За да превъзмогне загубата и за да продължи с живота си, Армстронг има нужда да конфронтира емоциите си още веднъж. Това се случва на Луната, където за втори път той си позволява маската да падне, а Шазел показва на зрителите няколко магични минути кино-съвършенство. Разбира се, моментът не би бил същият с калпаво мъжко изпълнение. Райън Гослинг е играл мълчаливи герои и друг път (шофьорът в Drive е личният ми фаворит), но за първи път изпълнението му е така леко поднесено, сякаш наблюдавате действителен човек. В рамките на над 2 часа той изглежда на моменти неадекватно неемоционален, но ако се съсредоточите върху погледа му, можете да прочетете количество неизказани думи. Именно тази недоизказаност и привидна липса на чувства, запазена за дълго, допринася за абсолютната ефективност на момента, в който Гослинг най-сетне демонстрира емоция.

Освен в дълбокия душевен свят на главния си герой заглавието успява в още една насока, а именно техническата. От вълшебната операторска работа на Линус Сандгрен, през майсторството на звуковия екип, който кара всяко зловещо проскърцване на гайка при излитането на „Аполо 11“ да се усети в пълната му мощ, до неописуемо страхотната музика на Джъстин Хъруиц – Първият човек може да се похвали с картина и звук, достойни за завистта на всяка една продукция. Нещо повече, тук техническият аспект не е самоцелно страхотен, той обогатява емоционалността на филма. Изгражда клаустрофобичното усещане на борда на „Аполо“, почудата при гледката на лунния пейзаж, интимността между Армстронг и съпругата му след завръщането на Земята. Тук е моментът да спомена, че Клеър Фой прави разкошна роля от много малко сценарен материал и съм убедена, че изпълнението ѝ няма да бъде подминато при раздаването на доста филмови награди.

Първият човек е грандиозно интересен филм. По-скоро творба занимаваща се с вътрешния свят на главния си герой, отколкото с космически спектакъл, продукцията не се оказа такава, каквато бе рекламирана от студията зад гърба ѝ. Това на свой ред доведе до силно незадоволителен бокс-офис и спорадични изблици на недоволство от страна на критиците и публиката. Но в крайна сметка, филм за тъгата и загубата е доста мъчен продукт за продаване и не особено лесен за смилане от публика, очакваща забавление. Ако търсите заглавие, което да ви подари няколко часа разтуха, бих посъветвала да се спрете на нещо друго. В случай че желаете да се докоснете до нещо истинско, дълбоко и необикновено, Първият човек няма да ви разочарова и вероятно ще се озове и във вашия личен топ 5 за 2018.

Оценка: 9/10


Random

Първият човек се справя с на пръв поглед непосилна задача. Не просто да разкаже една буквално митологизирана история по нов начин, без да се увлича в патриотизъм и патос. Пречупването на разказа почти изцяло през гледната точка на Нийл Армстронг вдъхва този нов живот на историческите събития, довели до първото кацане на Луната – мисиите „Джемини“ и „Аполо“. Армстронг на Гослинг е контрапункт на идеологизирания прочит на историята, запечатан отлично на лентата в разнообразните ситуации от личния и професионалния му живот, които оформят дългия път към двадесети юли, 1969 г. По-впечатляващото постижение на филма е как успява да оркестрира минималния си набор от централни символи, така че в продължение на 141 минути зрителят да бъде изцяло погълнат от една обединяваща метафора. Възловият мотив за границата между живота и смъртта, отразен в образа на Луната и нейното взаимоотношение със Земята, е дотолкова всепроникнал, че на места се превръща във фон за всичко случващо се на предния план. Майсторската направа позволява на Първият човек да надскочи дидактиката и сантименталността; туптящото сърце на филма изпълва с автентичност както героя на Гослинг, така и усещането, че зад „Джемини“ и „Аполо“ стои и нещо повече от чисто прагматични и идеологически фактори.

Символизмът в творбата на Шазел сработва за зрителя – на пръв поглед парадоксално, – защото режисьорът не работи със символите както е традиционно да се схващат в изкуството – като знаци-входове към интелектуално или емоционално познание, към идеи. Символното в Първият човек е изцяло във формата: най-вече в езика на киното, но и в чисто човешкото преживяване на реалността. Темата е въведена още с първата сцена, с която сме запратени на ръба на земната атмосфера, буквално на ръба между живота и смъртта. В тази и всички следващи сцени, били те във вътрешностите на метална машина или в нечия светла къща, камерата винаги говори. Обикаля, трепти, бори се с фокуса, опитва се да намери стабилна точка, никога не успява съвсем, никога не се отказва. Това съответствие няма как да остане незабелязано, не и в точно този филм. Камерата, и по нейно продължение режисьорският и зрителският поглед, се превръщат в ехо на астронавтите и борбата им да намерят орбита – около Земята, около космическите кораби, около Луната, а в метафоричен план и около близките си.

Животът на Нийл Армстронг по време на двата големи проекта на НАСА е белязан най-вече от смъртта на двегодишната му дъщеря Карън, починала заради злокачествен мозъчен тумор. Присъствието на Карън е мимолетно, но ключово. Сцената, в която бащата е прегърнал дъщеря си и се върти заедно с нея, докато ѝ пее песен за Луната, сдвоява от самото начало тези две тела, орбитиращи около своите по-големи отражения. Скоро след това ковчегът с тялото на Карън е положен в дупка в земята, в плен на гравитацията. Филмът недвусмислено показва в края си, че Луната е сродена с Карън, в това не може да има съмнение след финалните надписи. Смисловото родство обаче не е естетическа глазура, чиято функция е да придаде пост-фактум дълбочина на сюжета. Хармонията между образите се разгръща от първия до последния кадър, уловена в суперпозиция между психологическото преживяване на Армстронг и режисьорското око, което се опитва да ни даде вход към съзнанието на изключително обрания в емоционален план герой. Така в края на лентата може би сме се сдобили с автентична, макар и художествена, представа за Армстронг на Шазел и Гослинг – въпреки че той почти не се разкрива директно. По същата заобиколна логика като че ли можем да усетим защо стремежът към Луната е бил толкова важен – далеч не само заради очевидните причини, а и заради нещо много по-трудно изразимо.

Формите, изразяващи вариации на един и същ мотив, се натрупват с всяка сцена. Камера, сценография, музика: всичко затвърждава зрителското кръгово движение около недостижимата ядка смисъл. Тези нестихващи заходи са, също като самата мисия до Луната, опит за установяване на път между два отделни обекта. Филмът впряга всичките си налични инструменти в изразяването на този танц. Именно във фигурата на танца е съсредоточена немалко екранна енергия – първото успешно скачване на два космически апарата в орбита е съпроводено от валсова музика. Всякакви ежедневни обекти и ситуации се изпълват с този отразен и неизразим смисъл: люлките, в маховите си движения и в застиналостта си; придвижването на героите по коридорите на дома им; погледите, които се избягват или срещат; отраженията.

Всички тези елементи постигат кохерентност и кохезия именно защото не са използвани, за да облекат филма в смисъл. Напротив, заложени са така майсторски и дълбоко, че често са незабележителни. Но резултатът от цялостната им, комбинирана дейност е да зададат организация на зрителското преживяване, която надхвърля с много суровия материал, заложен в него: сюжета, историческата и политическата натовареност, свиващите гърлото с красотата си сцени в атмосферата и космоса, музиката сама по себе си, научнофантастичния заряд на мисиите, човешката драма и трагедия. Първият човек те хваща в плен в орбитата си и не те изпуска нито за миг. До голяма степен това се дължи на вече споменатия суров материал, всяка частица от който е изпълнена образцово. Несъмнено обаче огромна роля играе хармонизирането на филмовия материал на всички нива: от образното и формалното до психологическото и символното. Към края на филма Луната за зрителя е далеч повече от физически обект, натоварен с романтика и идеология. Луната е смърт – на Карън и на множеството загинали американски пилоти, – но и живот; обект, който ни предизвиква да се пресегнем отвъд себе си и да срещнем собствения си поглед, отразен в чуждия.

Оценка: 9/10