Война на дронове

Война на дронове е британски военен трилър, който попада сред по-интересните премиери в България през последните седмици, благодарение на динамичната си режисура, звездния си актьорски състав и сериозния си сценарий, дело на досега непознатия ми Гай Хиберт. Сценаристът е успял едновременно да избегне доста от глупавите клишета, често съпътстващи западни филми за военни операции на африканския континент, и да загатне някои етически дилеми при използването на безпилотни самолети за бойни цели, с което спечели вниманието ми, макар че в крайна сметка намерих подхода му за твърде повърхностен и еднозначен.

Оригиналното заглавие на филма е Eye in the Sky. Не мога да не си представям как българските му разпространители са седнали, пообмислили са как да го преведат и в крайна сметка са решили, че буквалното „Око в небето“ може би не звучи особено добре на родния език – заключение, с което мога да се съглася. След това обаче на някого му е хрумнала гениалната маркетингова идея да направят заглавието Война на дронове, което звучи доста по-грабващо, връзва се идеално с една друга премиера в същата седмица и напълно закопава финеса и интелектуалността, към които иначе се стреми лентата.

Все пак заглавието не е абсолютно подвеждащо, доколкото в сюжета му наистина са включени военни дронове, ако и да е само един. Безпилотни самолети се използват за военни цели още от 70-те години, но по-широкото им разгръщане започва едва след 2001 г. с „Войната срещу тероризма“ на САЩ. Обществените дебати за етичността им се изострят по време на администрацията на Барак Обама, когато общият брой на убитите след бомбардировки от дронове надвишава няколко хиляди, най-вече в Пакистан. Броят на цивилните жертви остава неясен, защото администрацията счита за бойци „всички мъже в повинна възраст [military-age] в зоната на попадението“, освен ако няма доказателства за противното.  Война на дронове разглежда особеностите на този тип съвременни военни действия и има амбициите да постави етическите въпроси около тях по недидактичен начин – задача, с която в някаква степен се справя, но на места откровено се проваля.

Най-силната страна на трилъра е постепенното разгръщане на сюжета и персонажите в него. Действащите лица са немалко на брой, имат много различни роли и се намират в разнообразни точки на Земното кълбо. Повод за събирането им е военна операция в кенийско селище, където според британското разузнаване в един и същи ден на едно и също място ще се срещнат трима от най-издирваните терористи в Източна Африка. Сценарият тръгва от предположението, че голяма част от публиката му надали е силно запозната със случващото се в Кения и Сомалия през последните години, и изключително сполучливо измисля начини да я снабди с този контекст, без да прибягва до герои, обясняващи си един на друг известни им неща. В първите сцени на филма например на заден план звучи репортаж, който назовава групировката, поела отговорност за масовата стрелба в кенийски мол през 2013 г., и така ориентира зрителя в последващия опит за залавяне на трима от членовете ѝ. Положението се усложнява рязко, когато малко местно момиче се оказва в близост до къщата, където са се събрали издирваните. Именно чрез това хуманизиране сценарият ще проблематизира въздушните удари от дронове.

Филмът може да се похвали със забележително количество известни актьори. Хелън Мирън е в ролята на полковник Катрин Пауъл, която ръководи международната мисия от военна база в Лондон. Мирън е както винаги възхитителна, но очаквах повече от изпълнението ѝ. За съжаление основното нещо, което героинята ѝ прави през огромна част от екранното си време, е да крачи нервно из подземния щаб, да притиска подчинените си и да се взира драматично в огромните екрани с информация, отново и отново. В продължение на шест години полковник Пауъл се е опитвала да открие една от целите в тази операция (британска гражданка, присъединила се към терористичната организация като тийнейджър) и не иска да я остави да ѝ се изплъзне още веднъж, независимо от цената. Пауъл е в агресивния полюс на действащите лица.

Най-близкият ѝ съюзник е генерал Франк Бенсън (Алън Рикман), чиято роля е да бъде свързващото звено между военните, изпълняващи операцията, и политиците, които имат законната власт да взимат решенията за нея. Генералът изглежда отегчен през по-голямата част от повествованието, докато около него политици си прехвърлят топката, само и само за да не поемат отговорност. Това не би била от по-запомнящите се роли на Рикман, ако не беше един от последните ни шансове да чуем гласа му от високоговорители в кино-салон.

Освен полк. Пауъл и ген. Бенсън в операцията са включени и няколко американски военни. Стийв Уотс управлява дрона от база в Невада и е убедително изигран от Арън Пол, който успешно е оставил зад себе си ролята си като Джеси Пинкман в Breaking Bad. Снимките от камерите на дрона се обработват от анализатор на изображения на служба в Пърл Харбър, който е в сюжета колкото да затвърди впечатлението от операцията като разпределена между множество географски райони.
От кенийска страна, в близост до самите терористи има екип под прикритие, в който участва герой, изигран от Баркхад Абди. Неговото изпълнение е най-силното във филма – цялото му лице се преобразява за части от секундата, когато прикритието му го изисква. Това е първата роля на Абди в пълнометражен филм след дебютното му изпълнение в Капитан Филипс, за което беше номиниран за Оскар в категорията за поддържаща мъжка роля. Дано вбъдеще кариерата му се развива още по-добре и без финансови затруднения.

На другия полюс спрямо полковника и генерала стои Анджела Нортмън (Моника Долън), либерал с кървящо сърце, който е най-зле написаният персонаж във Война на дронове. Нортмън не е нищо повече от сламено плашило с наивна етическа система, чиято функция е да представи аргументите против военните безпилотни самолети като просто късогледство спрямо Истинските Залози. Така филмът напълно пропуска възможността да постави множество други проблеми с въздушните удари от дронове, например най-малкото този за законността им, когато съзнателно се прилагат срещу граждани на САЩ и Великобритания, чиято вина се счита за неподлежаща на съмнение, въпреки липсата на съдебен процес. В Мостът на шпионите героите говореха за американската идентичност като основана върху закона и изконното „невинен до доказване на противното“. Във Война на дронове американските политици, на които се пада да взимат решения, имат реплики като „Той се е отказал от американското си гражданство в момента, в който е решил да се присъедини към терористична организация,“ и това се представя като правилната, доблестна позиция, в контраст с британските политици, които нямат смелостта да вземат решение, а само кършат пръсти и се чудят на кого да прехвърлят отговорността. Ясно е, че няма как един филм да обхване убедително всички съществуващи критики към определена практика, но с опростенческия си подход Война на дронове пропилява потенциала си да разшири кръгозора на публиката си.

Въпреки разочарованието ми от някои негови аспекти, определено препоръчвам Война на дронове. Филмът работи достатъчно добре дори и само като напрегнат трилър с участието на Хелън Мирън, Алън Рикман и Баркхад Абди. А ако той стане повод повече хора да се заинтересуват от последствията на военни операции с безпилотни самолети, още по-добре.