Призови ме с твоето име

ЛГБТ филмите не са нещо ново, но ЛГБТ филмите, получаващи широко разпространение и внимание в мейнстрийм медиите, все още са сравнително редки. С напредъка, който куиър обществата на Запад постигнаха през последните години, дойде и доста по-различно възприемане на куиър изкуството и малко по малко правим стъпки към премахването на „жанровостта“ от етикета му. С това обаче идват и нови очаквания. Ако ЛГБТ хората ще бъдат мейнстрийм, то историите им не могат да бъдат единствено малцинствени. И това ни води до Призови ме с твоето име – филм, в който никой няма СПИН, никой не бива убит, ничие семейство не го отхвърля, и като цяло липсва почти каквато и да е сериозна хомофобия или социален коментар.

Призови ме с твоето име е базиран на романа със същото име на Андре Асиман от 2007 г. Историята ни отвежда в идиличната бохемска провинция на южна Италия в началото на 80-те, където професор по археология (Майкъл Щулбарг) и семейството му са домакини на американския студент Оливър (Арми Хамър), който ще прекара лятото с тях като част от докторантурата си. За сина на професора, Елио (Тимъти Шаламе), това е добре дошло разнообразие в лежерното лято, но малко по малко двамата оформят връзка, която стига далеч отвъд приятелството.

Призови ме с твоето име е третият филм от тематичната трилогия за Желанието на режисьора Лука Гуаданино, и в тази си роля фокусира поглед върху първоначално неосъзнатия копнеж на 17-годишното момче към по-възрастния (така де, 24-годишен) мъж. Всичко в лентата е подчинено на това да предаде този копнеж на зрителя. Шаламе визуално и сюжетно е класически идеал на европейския интелектуален младеж – той се самообразова в музикална теория, свири на няколко инструмента, постоянно чете книги и рядко носи нещо повече от къси шорти, докато се къпе в слънчевите лъчи на пасторалната италианска идилия. Арми Хамър пък е представител на американския идеал, такъв, какъвто го вижда западният европеец – висок, атлетичен, рус и синеок, интелигентен и добронамерен, но същевременно и леко невъзпитан, донякъде „опасен“, различен.

Връзката между Елио и Оливър започва като предпазливо любопитство, минава през раздразнение (инстинктивното желание на интелектуалния, но незрял тинейджър да осмисли начеващите си емоции в контекста на различията между него и американеца) и опит за дистанция, и кулминира в страст и в крайна сметка любов. Макар и гледната точка да е негова, не е трудно да проникнем през фасадата, която си поставя Оливър, за да видим, че процесът при него не е много по-различен, ако и една идея по-зрял и предпазлив.

Призови ме с твоето име е един от най-елегантните филми, които някога съм виждал. Действието е бавно и лежерно. Слънцето, озаряващо прасковените дървета и голямата провинциална къща, в която всички врати са отворени и в кухнята винаги се готви, те пренасят в идеализиран свят на съвършен интелектуален покой. Музиката на лентата е изключително подходяща и допринася неимоверно за атмосферния заряд. Това е любовна история без злодеи и конфликт, в която дори загубата не е истински повод за страдание, а за връзка с вътрешния ти емоционален свят.

Актьорската игра е зашеметяваща. Шаламе изнася повече от половината филм на крехките си плещи и демонстрира огромен диапазон, който човек трудно би могъл да очаква от толкова млад актьор (въпреки че вече видяхме малка част от таланта му в Лейди Бърд). Арми Хамър също е страхотен, което е меко казано добре за кариерата му, след близо десетилетие на кошмарни бокс офис провали.

Има две основни критики към филма, на които искам да обърна внимание. Първата е, че това е поредното мейнстрийм произведение, в което двама хетеро актьори играят куиър герои и вероятно ще оберат един куп награди. Трудно ми е да споря с това и мисля, че е важно да се обърне внимание на проблема, защото Холивуд все още е безобразно консервативна и хомофобска среда, в която на ЛГБТ актьорите се казва в прав текст да си траят, защото няма да бъдат наемани, ако са открити, и в която онези от тях, които СА аут, наистина не биват наемани за диапазона на роли, достъпни на хетеро колегите им. Нещо повече – представителите на куиър малцинствата израстват и живеят в тотално различна реалност спрямо средностатистическия човек, и тези преживявания оформят уникална гледна точка, която заслужава да бъде представена в изкуството от самите тях, а не от хора, които никога не са имали шанса да минат през подобни преживявания. Не изписах този абзац, за да плюя по Шаламе и Хамър, които са великолепни и благодарение на които Призови ме с твоето име е шедьовърът, който е. По-скоро искам да обърна внимание върху проблем, който е истински и е редно да не бъде игнориран.

Втората критика е към сюжета на филма. Авторът на оригиналния роман не е ЛГБТ и немалко критици го обвиняват в това, че вместо гей история е написал хетеро такава, с гей герои. С това обвинение ми е трудно да се съглася. Да, Призови ме… е напълно изолиран от социалните и политически проблеми, с които на практика всички куиър хора са се сблъсквали в този период (а и до ден днешен) и поставя героите си в почти нереалистично толерантна бохемска среда, където те имат шанса да преживеят романса си без никакво негативно влияние от външния свят. Но това ни води към началото на материала, където споменах, че ако искаме историите ни да се пренесат от „жанровото“ кино в мейнстрийм света, е редно да спрем да пишем единствено „жанрови“ истории. Трагедиите на ЛГБТ обществото са много и тепърва ще бъдат пренасяни в изкуството. Но е редно да си позволим от време на време да се радваме на нещо изцяло позитивно, лишено от грозните предразсъдъци на света около нас. Това не прави историята на Елио и Оливър „хетеро“, а просто ѝ дава шанса да разцъфти свободно.

Призови ме с твоето име е художествен, визуален, музикален и актьорски триумф. Романс, който резонира със зрителя на чисто човешко ниво без значение от ориентация и предпочитания, в който няма дори щипка захар. Вместо това той рисува картина на двама души, откриващи любовта в момент, в който нито един от тях не е напълно узрял, за да осмисли веднага случващото се, и преживяващи я по реалистичен и многопластов начин. Не знам колко точно суперлатива мога да изпиша, за да стане ясно колко задължителен за гледане е филмът, но се надявам оценката да го демонстрира.