Първи контакт
Режисьор: Денис Вилньов
Сценарий: Ерик Хайсерер
В ролите: Ейми Адамс, Джеръми Ренър, Форест Уитакър
Материалът на: Intery Demandred
Миналата година, когато започна да се говори за Марсианецът, послушах съвета да прочета книгата, преди да гледам филма. Резултатът беше, че вторият* най-известен и обичан научнофантастичен филм на годината ми беше откровено скучен и гледането му не ми достави никакво удоволствие, а и се дразнех на промяната в героинята на Джесика Частейн.
Тази година, когато започна да се говори за Първи контакт, взех решението да не чета новелата на Ted Chiang, Story of Your Life, преди да го гледам. Школата на ShadowDance повелява, че литературното произведение трябва да се разглежда отделно от филмовата му адаптация, но от този филм нататък ще бъда проповедник първо да се гледа филмът (напомням, че другият проповедник е чел новелата и можете да видите мнението му тук – бел. Ордо). Причината за това е, че кино медиумът разчита много повече на непосредствените впечатления и изненадата, така че ако знаеш какво всъщност ще се случи, филмът често няма какво толкова да предложи, докато книгите позволяват повече дълбочина и има какво да извлечеш от тях дори и да знаеш как завършват.
Тази теория със сигурност не е валидна за всички двойки филм–книга, но определено пасва на Първи контакт–Story of Your Life. Защото най-силните елементи от лентата на Денис Вилньов са изключително специфично аудио-визуални и силното им въздействие идва именно благодарение на незнанието ти как ще се развият нещата.
Сравнението с Марсианецът всъщност е неподходящо. Да, и двете ленти са големи, фантастични холивудски продукции, но Първи контакт по душа ми напомня много повече на Сектор 9, отколкото на Мат-Деймъновата драма. Част от приликите са очевидни – в крайна сметка и при двете става въпрос за новопристигнали извънземни и чуденето какво точно правят тук, но много по-голямото сходство идва от породата на фантастичното у тях. Най-върховното постижение на Първи контакт е този момент по средата му, в който вече знаеш доста от сюжета – не че Вилньов ти го дава лесно, напротив, началното действие се развива забележително бавно, – но потенциалът за вълнуващо развитие нататък е на практика неизчерпаем. Наборът от възможни развития на една завръзка в произволна драма е голям, но не може да стъпи и на малкия пръст на размаха, който предоставя научната фантастика. Малко филмови фантастични произведения успяват да предизвикат това чувство на неограничен хоризонт. Последният филм преди Първи контакт, който го предизвика у мен, беше именно Сектор 9.
Другият изключително силен елемент от филма е начинът, по който си играе със сетивността и с вътрешностите ти. Тропът за реакцията на инстинктивна погнуса или ужас, който хората биха изпитвали към извънземни с определен външен вид, е разглеждан многократно из всякакви произведения, но при Първи контакт е едно от най-сполучливите му изражения. Тукашните пришълци не са просто гадни страшни паяци, или влечугоидни фалоси, или насекомоподобни хуманоиди. Те са една величествена смес от елементи, някои от които повлияват върху зрителя на ниво вътрешности, а други – на ниво съзнателен страх или страхопочитание. Особени адмирации заслужава екипът, който се е занимавал с озвучаването и е подбрал нивата и тоналността на звуците, които съпровождат появата на извънземните, предразполагайки към преобръщания на корема и задушаване.
За съжаление, рано или късно онзи неограничен хоризонт от възможности се свива до една конкретна осъществена измислена реалност. Разочарованието от това свиване е неизбежно, но в зависимост от характеристиките на развръзката, накрая все пак можеш да останеш удовлетворен вместо обезсърчен. Развръзката на Първи контакт е изключително хитра и очарова с разбулването на нещата, които са били пред очите ти, но си забелязал твърде късно или изобщо. Имаше какво да се желае от конкретния начин, по който завършва историята, но това до голяма степен е вследствие от лични предпочитания за това какъв би следвало да е най-силният емоционален заряд в сценария.
Другите недостатъци на лентата са свързани най-вече с героите. Главната роля, лингвистът Луиз, има собствена индивидуалност и изразява множество емоции в хода на сюжета. С развитието на кариерата си Ейми Адамс получава все повече уважение и Първи контакт е поредният филм, с който тя печели обожанието на публиката чрез силното си присъствие и дълбочината, която придава на героините си.
Освен нея персонажи във филма на практика няма. Двата основни мъжки образа, изпълнявани от Форест Уитакър и Джеръми Ренър, са изпразнени от характер и често дори от действия. Тайно се надявам това да е някакъв тип критика на плиткостта, която често (но все по-рядко) спохожда някои женски персонажи. Има и други слаби моменти, най-вече в диалозите между Луиз и полковник Уебър, в които прозира изкуственост и ненужни опити филмът да звучи псевдософистицирано, но за щастие диалозите тук не са чак толкова много.
Първи контакт не е идеален филм, но идеята в сърцевината му и актьорската игра го правят поне много добро произведение. А за почитателите на фантастиката, той е един от не чак толкова честите примери в киното, които да напомнят кое е това, което ни привлича в жанра.
Оценка: 9/10
Материалът на: Intery Demandred
Много хубави ревюто за филм, към който, по някаква причина, изпитвам тотално нулев интерес 😀
Отвсякъде се говори колко велик и важен бил, но на ниво трейлър ми се стори ужасно скучен. Сравнението със „Сектор 9“ също не ме кара да тичам към киното, защото той ми беше толкова тъп, че едвам го издържах. Ейми Адамс ми е много симпатична и според мен е невероятно талантлива актриса. Но, знам ли, малко ми е омръзнала вече. В толкова много неща съм я гледал, че съм й се понаситил и няма да ида да гледам филм само заради нея. Ако е нещо като „Американска схема“ където си личи, че нарочно са подбрали популярни актьори, за да направят нещо весело и готино, с две думи – да си направят кефа, тогава може. Но за уж нетрадиционен филм, бягащ от клишетата в жанра, ми се струва по-удачно да вземат по-неизвестно лице, което действително да придаде индивидуалност…
Иначе на Intery разсъжденията за това дали трябва да се чете първо книгата, или да се гледа първо филма, са много интересни…
А на Demandred шегата за Монтана ме уби от смях :DDD
Сега заради вас изгледах трейлъра за първи път и той е напълно отвратителен :Д. В него са засилени всичките негативи, които е изброил Demandred, тоест показва само по-слабата му холивудска страна, докато напълно пропуска силната му научнофантастична страна, че даже и прецаква предварително зрителите, като им отнема възможността да се чудят накъде би могъл да се развие сюжетът.
Въобще, мисля, че е крайно време редакцията на това списание да се обяви против трейлърите във формата, в който се произвеждат в днешно време.
Мда, доста хора не успяват изобщо да харесат „Сектор 9“. „Първи контакт“ ми напомни за него именно с това, че и в двете ми беше страшно интересно защо са дошли извънземните – нещо, което би трябвало да е лесно за постигане, но малко филми го могат.
Позволете ми да отбележа, че учтивата форма на личното местоимение се изписва с главна буква (т.е. „Вас“). Иначе филмът е доста приличен, ще ми е интересно да разбера дали е успял да Ви развали удоволствието от разказа „Story of Your Life“ (ако го прочетете), което според напълно субективната ми оценка би било по-жалко от обратния причинно-следствен ефект.
Закачката ни с Доктор Хорибъл се простира само до псевдоучтиви форми, не чак до пълната дистанция на главните букви 🙂
Ще кажа като прочета разказа!
Аз поне не видях никаква прилика със „Сектор 9“ освен базовия сюжет „Извънземни посещават Земята“. Но е възможно и да съм позабравил „Сектор 9“, който хич не ме впечатли навремето.
Anyway, новелата на Чианг определено разчита много по-малко на изненадващ финал отколкото филма по нея, основното разкритие е ясно още към средата, затова мисля, че стратегията на Intery е правилната в случая.
Не знам какво му харесвате, филма е уникална боза, абсолютно нелогичен и несвързън, грубо нахвърлян и разпилян. Извънземните са страхотни но дотам. Има толкова дупки в сценария, че не си заслужава да се коментира. Тотална загуба беше че ходих да го гледам.
п.с. Марсианецът е супер, гледал съм го 3 пъти, това се вписва напълно в разбирането ми за научна фантастика.
А беше ли чел книгата, по която е Марсианецът? 🙂
Ревюто набляга повече на научно фантастичните моменти, а всъщност филма е повече за личната драма на героинята. На там трябва да се насочат размислите по филма. Не случайно и книгата се казва „Story of Your Life“.
Можеш ли да разшириш този коментар? На много места прочетох мнения, че филмът е „човешки“, „човешка история“, „личен“ и така нататък, но аз не видях това във филма (освен ако под „човешки“ не се има предвид „човечество“). Героинята на практика нямаше особено дълбоки отношения с никого. Връзката ѝ с детето ѝ беше поредица от идеализирани етюди, почти изпразнени от съдържание. В началото филмът те кара да мислиш, че става въпрос за ретроспекция към минало с изгубено дете, което може би да обясни апатичността на героинята нататък. Дори след разкритието за хронологията това не се променя – изборът ѝ относно това дете остава философски въпрос, за който да мислиш след финалните надписи, и почти не е проучен в самата лента.
Какви са твоите размисли по личната драма на героинята?
Час и четиресет минути клишета и прекрасни 15 минути на финала.
Контактът беше, меко казано, странен. На Земята идват извънземни, които искат да влязат в контакт, но очакват хората да им свършат работата. Корабите им са огромни и увисват над Земята (както винаги). После – прииждат стада човекоподобни (както винаги), летят хеликоптери, забързани американски военни и президенти (както винаги), земен шовинизъм (както винаги). Абсолютен хит бяха сцените с канарчето и хората в скафандри. Те ме довършиха.
Да, ако имаше нещо хубаво, това наистина беше финалът и той беше човечен и личен. Защото ставаше дума за избор, който правиш, въпреки че са ти известни трагичните последствия от този избор (но го правиш в името на мимолетно и в същото време безценно щастие). Заиграването с времето беше сполучливо, особено в тази част, както и паралелът с извънземните и намекът, че те също правят свой избор.
(П.п. никога не съм харесвал Ейми Адамс; вероятно и никога няма да я харесам. Тя винаги си играе една и съща роля, с едни и същи мимики и жестове. Това, разбира се, е само лично мнение. Вкусове всякакви. В Холивуд вече я смятат за велика.)
Втори основен плюс на филма – накара ме да изровя разказа на Тед Чианг.