Режисьор: Денис Вилньов

Сценарий: Ерик Хайсерер

В ролите: Ейми Адамс, Джеръми Ренър, Форест Уитакър

Материалът на: Intery Demandred

arrival3Миналата година, когато започна да се говори за Марсианецът, послушах съвета да прочета книгата, преди да гледам филма. Резултатът беше, че  вторият* най-известен и обичан научнофантастичен филм на годината ми беше откровено скучен и гледането му не ми достави никакво удоволствие, а и се дразнех на промяната в героинята на Джесика Частейн.

Тази година, когато започна да се говори за Първи контакт, взех решението да не чета новелата на Ted Chiang, Story of Your Life, преди да го гледам. Школата на ShadowDance повелява, че литературното произведение трябва да се разглежда отделно от филмовата му адаптация, но от този филм нататък ще бъда проповедник първо да се гледа филмът (напомням, че другият проповедник е чел новелата и можете да видите мнението му тук – бел. Ордо). Причината за това е, че кино медиумът разчита много повече на непосредствените впечатления и изненадата, така че ако знаеш какво всъщност ще се случи, филмът често няма какво толкова да предложи, докато книгите позволяват повече дълбочина и има какво да извлечеш от тях дори и да знаеш как завършват.

Тази теория със сигурност не е валидна за всички двойки филм–книга, но определено пасва на Първи контактStory of Your Life. Защото най-силните елементи от лентата на Денис Вилньов са изключително специфично аудио-визуални и силното им въздействие идва именно благодарение на незнанието ти как ще се развият нещата.

Сравнението с Марсианецът всъщност е неподходящо. Да, и двете ленти са големи, фантастични холивудски продукции, но Първи контакт по душа ми напомня много повече на Сектор 9, отколкото на Мат-Деймъновата драма. Част от приликите са очевидни – в крайна сметка и при двете става въпрос за новопристигнали извънземни и чуденето какво точно правят тук, но много по-голямото сходство идва от породата на фантастичното у тях. Най-върховното постижение на Първи контакт е този момент по средата му, в който вече знаеш доста от сюжета – не че Вилньов ти го дава лесно, напротив, началното действие се развива забележително бавно, – но потенциалът за вълнуващо развитие нататък е на практика неизчерпаем. Наборът от възможни развития на една завръзка в произволна драма е голям, но не може да стъпи и на малкия пръст на размаха, който предоставя научната фантастика. Малко филмови фантастични произведения успяват да предизвикат това чувство на неограничен хоризонт. Последният филм преди Първи контакт, който го предизвика у мен, беше именно Сектор 9.

arrival1Другият изключително силен елемент от филма е начинът, по който си играе със сетивността и с вътрешностите ти. Тропът за реакцията на инстинктивна погнуса или ужас, който хората биха изпитвали към извънземни с определен външен вид, е разглеждан многократно из всякакви произведения, но при Първи контакт е едно от най-сполучливите му изражения. Тукашните пришълци не са просто гадни страшни паяци, или влечугоидни фалоси, или насекомоподобни хуманоиди. Те са една величествена смес от елементи, някои от които повлияват върху зрителя на ниво вътрешности, а други – на ниво съзнателен страх или страхопочитание. Особени адмирации заслужава екипът, който се е занимавал с озвучаването и е подбрал нивата и тоналността на звуците, които съпровождат появата на извънземните, предразполагайки към преобръщания на корема и задушаване.

За съжаление, рано или късно онзи неограничен хоризонт от възможности се свива до една конкретна осъществена измислена реалност. Разочарованието от това свиване е неизбежно, но в зависимост от характеристиките на развръзката, накрая все пак можеш да останеш удовлетворен вместо обезсърчен. Развръзката на Първи контакт е изключително хитра и очарова с разбулването на нещата, които са били пред очите ти, но си забелязал твърде късно или изобщо. Имаше какво да се желае от конкретния начин, по който завършва историята, но това до голяма степен е вследствие от лични предпочитания за това какъв би следвало да е най-силният емоционален заряд в сценария.

arrival2Другите недостатъци на лентата са свързани най-вече с героите. Главната роля, лингвистът Луиз, има собствена индивидуалност и изразява множество емоции в хода на сюжета. С развитието на кариерата си Ейми Адамс получава все повече уважение и Първи контакт е поредният филм, с който тя печели обожанието на публиката чрез силното си присъствие и дълбочината, която придава на героините си.

Освен нея персонажи във филма на практика няма. Двата основни мъжки образа, изпълнявани от Форест Уитакър и Джеръми Ренър, са изпразнени от характер и често дори от действия. Тайно се надявам това да е някакъв тип критика на плиткостта, която често (но все по-рядко) спохожда някои женски персонажи. Има и други слаби моменти, най-вече в диалозите между Луиз и полковник Уебър, в които прозира изкуственост и ненужни опити филмът да звучи псевдософистицирано, но за щастие диалозите тук не са чак толкова много.

Първи контакт не е идеален филм, но идеята в сърцевината му и актьорската игра го правят поне много добро произведение. А за почитателите на фантастиката, той е един от не чак толкова честите примери в киното, които да напомнят кое е това, което ни привлича в жанра.

Оценка: 9/10

Материалът на: Intery Demandred