Името на вятъра беше от онези книги, заради които човек се влюбва в жанра на героичното фентъзи. Не толкова незабравима заради невероятни идеи и неповторим свят, колкото абсолютно пристрастяваща заради впримчващия разказвачески глас и не по-малко близката до читателя гледна точка на главния герой. Квоте е един от онези главни герои, които хем са достатъчно невероятни и интересни, че да искаме да четем за тях, хем учудващо си приличат с читателя. Ротфус го балансира идеално между гениалността и обикновеността, между съдбовната участ и проблемите, с които всеки се е сблъсквал някога. Накратко, Квоте е идеалната амалгама от супергерой и леко смотан тийнейджър. И тъй като всеки иска да е супергерой и всеки е бил тийнейджър (ерго, поне малко смотан), това е просто перфектният начин да хванеш вниманието на читателите си, ако пишеш във въпросния жанр и още няколко сродни около него. Приликите между Квоте и Хари Потър са неслучайни, струва ми се. Името на вятъра пък беше достатъчно консистентна и обоснована, че да не изпада в ескейпизъм, но и пълна с премного фантастични приключения, така че читателят да не може да се отлепи от историята. В комбинация с прекрасния ненатрапчив стил на писане на Ротфус и усета му към разказвачеството всичко това превърна романа в големия успех, който той заслужаваше да бъде.

Страхът на мъдреца хем запазва много от добрите страни на първата част, хем е доста различна книга, което вероятно няма да допадне на доста читатели. На първо място, това се дължи на факта, че втората част от поредицата трудно може да се нарече роман. Това са по-скоро поне два романа, обединени в огромна тухла (две тухли в случая с българското издание), която нарежда Ротфус в пантеона на майстор тухларите редом с Джордан, Мартин и Ериксън. Първата половина от книгата следва именно формулата от Името на вятъра – харипотърска история за малко по-възрастни читатели в един малко по-хардкор Хогуортс. Сюжетът е все така завързан, а усилията на Квоте да жонглира всичките си проблеми и цели все така напомнят на адски завъртян куест или книга игра. Именно усещането, че човек е в главата на младия магьосник и споделя проблемите и радостите му, прави книгите толкова плашещо четивни. На лице са всички стари другари и врагове от първата книга. Изобщо, ако Страхът на мъдреца беше приключила някъде около средата си, между нея и предшестващата я книга нямаше да има кой знае каква разлика.

Втората половина обаче е коренно различна. Квоте се озовава далеч от Университета, където се забърква във всевъзможни каши в желанието си да узнае повече за Чандрианите. Дворцови интриги, преследване на горски разбойници, посещение в царството на феите, престой сред народа на излязлите от кунг-фу филм адеми и още куп приключения. С две думи, втората част е пълна с какво ли не. Ако продължа да сравнявам книгата с компютърна игра, то тази половина напомня на безкрайно куестене по картата, по време на което Квоте събира точки опит и слава. Повечето критики към книгата се основават именно на тази развлаченост – в продължение на стотици страници основната линия не се придвижва ни на йота, а историята далеч не е толкова увличаща като преживелиците в частите с Университета, където по-дребните сюжетни нишки се преплитат нагъсто и постоянно преливат една в друга. Втората половина е до известна степен твърде праволинейна за модерния читател, свикнал с постоянен съспенс, особено след като летвата беше вдигната толкова високо в първата книга.

Моето мнение е някъде по средата. Ще си призная веднага, доста дълго време се надявах действието да се върне в Университета и да поеме по познатата формула. Е, не стана така, в продължение на около 500 страници. Но пък, честно казано, за мен втората половина от книгата, макар и по-слаба, беше достатъчно приятно четиво. Ако човек свикне с идеята, че чете нещо доста по-близко до пикаресков роман за пътя, пътуването с Квоте всъщност си струва. Героят се развива немалко откъм характер и умения, а междувременно Ротфус разкрива много подробности за света си. На края на историята Квоте не знае много повече за Чандрианите, отколкото в началото на книгата, но пък хилядата страници се четат достатъчно бързо, че това да не е твърде голямо разочарование.

Плюсове:

+ Прозата на Ротфус се чете с огромно удоволствие и лекота. Най-вече заради усета му към добрия разказ и заради самия Квоте.
+ Показани са интересни неща от света извън Университета. Частта с Фелуриан, най-вече.
+ Все така го има елементът на нетърпеливо очакване как Квоте ще разреши милионите си проблеми.
+ Хуморът е на ниво като за жанра.
+ Магическата система е идеално зарибяваща за средностатистическия гийк – хем семпла и с почти научно обоснована механика, хем разнообразна като приложение в художествения свят.

Минуси:

– Колкото и леко да се чете, все пак можеше да е по-къса. От друга страна, почти всички моменти допринасят за развитието на Квоте по някакъв начин.
– На моменти подвизите на Квоте са твърде нереалистични, дори за него.
– Главната сюжетна линия почти не помръдва.
– Цената. Книгата наистина е колосална като размери и разделянето й може би е оправдано, но все пак от Прозорец трябваше да се съобразят малко повече с джоба на потребителя.

Страхът на мъдреца определено е по-слаба от Името на вятъра, а втората й половина далеч не се чете чак толкова бързо. И все пак, книгата е идеална като за по-леко четиво. Да се надяваме, че на Ротфус няма да му отнемат дълги години да завърши поредицата и в последната част ще видим повече стегнатост и развитие.