The Unholy Consult The Aspect-Emperor #4

Моридин: Увлечението ни към поредицата за Втория апокалипсис на Скот Бакър започна преди много време и в началото обхващаше голяма част от книжния ни екип. Много за това можете да прочетете както в текстовете ни за първите няколко книги, така и в класацията ни за фентъзи поредици, форумната тема и всички останали места, където сме го величали. Години наред канадецът изглеждаше като апотеоз на философското мрачно фентъзи, а книгите му – като правилната рецепта за това, което Малазанa се опитваше (и проваляше) да бъде. Вярно, с времето феновете му в екипа окапваха все повече, отчасти поради неравното качество на последните книги, отчасти поради забавянето. Но аз и Роланд, последните останали мохикани в Бакъровата църква, таяхме надежда, че финалът няма как да не оправдае пропуските и затлачванията на историята. В крайна сметка за този финал се говореше от самото начало на поредицата и след десетгодишно чакане, време беше да разберем веднъж за винаги ще се нареди ли Вторият апокалипсис сред модерните класики, или няма.

И така, в чест на цялата тази мъждукаща фенщина през дългите години и за да почетем края на тази епоха, с Роланд решихме да ви представим един по-интересен формат, който не сме опитвали досега. Ще напишем този материал като разговор, в който да излеем чувства, драма и епика, в опит да осмислим какво се случи с поредицата. Разбира се, ще е пълно със спойлери, но ще се постараем да избегнем или маркираме най-големите.

Та без повече предисловия, директно да започваме в дълбокото – струваше ли си чакането?

Роланд: Колкото и да ми е неприятно, не мога да кажа, че си струваше. The Aspect-Emperor поредицата така и не достигна равномерното качество на първата трилогия и разцепването на последната част на две книги изобщо не ми вдъхна доверие. Но при все това се надявах, че при цял том, отделен само на финала, въпросният ще има място да се развие качествено. Вместо това The Unholy Consult ни достави 60% ненужен канибализъм, содомия и кървища (или както братята американци казват, torture porn), 35% неразбираема логорея, която на моменти буквално пречи да разбереш дали случващото се е реално или е в нечия терзаеща се глава, както и какво изобщо се случва… и последните 5% са оставени на сюжета, който така и не носи нужния епичен финал, за който се надявахме. Сигурен съм, че ще задълбаем по-подробно в това след малко. Въпросът е, за теб струваше ли си чакането?

Моридин: Боя се, че просто няма как някой да отговори положително, въпреки че го правят. Със сигурност Бакър винаги е бил противоречив автор и поне толкова критикуван, колкото харесван. Но съм убеден, че дори най-запалените му фенове, които написаха силно хвалебствени ревюта за книгата, дълбоко в себе си не са особено доволни. Отчасти заради казуса с издаването: когато извадиш основната развръзка от финала си и я отделиш в нова книга, както казваш, очакванията този финал да е супер-епичен са оправдани. Особено когато ги примесиш със спомени от първата поредица, чийто финал е за пример в жанра. Да, развръзката там също отнема не повече от две-три глави, но това тежи точно на мястото си в контекста на тамошната история. Тук и залозите са по-големи, и чакането е по-дълго. Книгата се казва The Unholy Consult, а в нея има максимум трийсет страници Консулт, за Бога! Мисля, че ако нещо особено дразни тук, това е най-вече неизпълненото имплицитно обещание за разкрития покрай тях. Такива има, но минават безкрайно близо до отбиване на номера.

След всичко това обаче, държа да кажа, че туистовете в края ми харесаха, въпросите, които слагат на масата за случилото се дотук, също ми харесаха, и макар и малък като обем, баш финалът върна малко от ритъма и по-чистото писане на ранния Бакър. Не знам дали това в крайна сметка пасва на твоите впечатления.

Роланд: В някаква минимална степен. Но истината е, че всички добри моменти в книгата – основно финалните разкрития, за които говориш, и няколко сцени с магически битки – изглеждат като откъси от друга книга. Моменти на брилянтност, сякаш извадени от по-добър контекст. От история, която връзва смисъл и която не свършва в нищото. Книгата е напълно лишена от ритъм. И не по начина, по който някои “0,5” части, тоест вторите половини на разцепени на две книги, го правят. Това не е разтеглен финал, а пълна пародия на сюжетостроене. Разпокъсани линии, които се движат в тотална аритмия, повечето от които свършват в нищото. И това е преди да отворим дума за персонажите…

Моридин: Добре, така и така сме тръгнали с лошото, да минем и през персонажите. Единственият, за когото мога да кажа, че получи нещо като смислена арка, е може би Наюр – което е очаквано, тъй като Бакър признава, че финалните сцени с него са били в основата на визията му от самото начало. Всички останали герои изглеждат или недоизползвани, или провалени от сюжетното развитие. И отново, не очакваш това от автор, който наистина беше еталон в изграждането на герои. Погледнато цялостно от тази книга назад във времето, изглежда сякаш някакви базови разказвачески максими са се претопили в Големия план®. Персонажи, които по дизайн са крайно благодатни за развитие като Есменет, тъпчат четири книги на едно място. Нейните действия на края на поредицата са абсолютно същите, както в началото ѝ. Майчинството оправдава всичко и толкоз. В контраст на това, Серва вдига безкрайно много нива в рамките на една-единствена книга, без изобщо арката ѝ да е подготвена и подплатена в предишните части. А можеше да ѝ се дадат далеч повече гледна точка и ретроспекции. Да не говорим за Сорвийл, който е истинско упражнение по безсмислие. Невероятно е, че четири книги подред този персонаж прекарва стотици страници да се люшка между драматични избори, един от малкото герои, които видимо порастват и търпят развитие, и накрая всичко това е просто затрито, без дори грам нагнетяване на напрежението и на цената на малко анален секс (който очевидно играе ролята на game changer в тая поредица).

Роланд: Е, той аналният секс си е game changer…

Моридин: За Акеймиън и Мимара ситуацията е още по-объркана. Тяхното събиране с Анасуримборови е някаква амалгама от нищо-неслучване и емо-диалози. Кирри се изтърка преди два тома, а ако Бакър си мисли, че е открил топлата вода с това, че Мимара така и не успява да погледне Келхус с Отсъждащото око , то може би някой трябва да го пусне най-сетне да завърши гимназия. Единствената ми надежда е тези герои да бъдат по някакъв начин оправдани в следващата поредица. Но за това след малко.

За самия Келхус съм раздвоен. Неговото развитие е всъщност доста добре издържано, но ако трябва да сме честни, вързва смисъл само след изчитането на авторовите обяснения пост-фактум, дотогава изглежда като просто безумно. Одобрявам идеята да се провали по този начин, но не одобрявам отворените три милиона въпроси каква част от досегашните му действия са негови всъщност и доколко изобщо можем да говорим за истински персонаж тук. Колко голямо е влиянието на Аджокли? Само заради съюза между тях ли Ятвер нападаше Келхус? Защо беше цялата врътка с Наюр? И също, наистина ли това е цялото обяснение за фигурата под звездите във виденията на Келхус?

Роланд: Това е немалък проблем всъщност – фактът, че половината развитие на персонажи и сюжетни развръзки са базирани не на написаното в книгата, а на някакъв FAQ на Бакър. “Защото авторът така казва” не е добра причина, ако не е подплатена в самия текст. А за развитието на Келхус е безкрайно трудно да се говори по начало, защото той още от The Thousandfold Thought насам не е “персонаж”, а сюжетен двигател. Това е герой, чиято гледна точка умишлено не ни е дадена в нито един момент от тази поредица.

Моридин: Има я в няколко сцени от The Great Ordeal всъщност, но те само още повече объркват представата ни за това какво се случва с него, особено пък в светлината на тази книга.

Роланд: Да, дори и с тези сцени, резултатът е постоянно гадаене не само какво мисли, но и дали, когато се обяснява, това е истина, или не. И съм убеден, че Бакър счита този подход за поддържане на напрежение и аурата на мистична сила на Келхус, но ефектът е основно недоумение. Както каза едно друго ревю, което четох, “нямам търпение да дойде следващата книга, че да видя в рикапа какво всъщност се случи в тази”… За Сорвийл също съм необратимо съгласен. След двестате страници асансьор в миналата книга, от него очаквах едва ли не да реши целия финал на поредицата. Фактът, че линията му просто… спря… беше гавра с писателския занаят като такъв.

Моридин: Тъй, очевидно сме съгласни, че и откъм герои, и откъм сюжет, Бакър издъни работата и че при все готините туистове, финалът е незадоволителен. Въпросът е защо по дяволите се стигна дотук? Първата трилогия от всевъзможни гледни точки продължава да бъде образцова за строене и на свят, и на сюжет, и на герои. А въпреки деривативното начало на втората поредица, The White-Luck Warrior беше сред най-добрите неща на Бакър.

Опитвам се да дефинирам какво счупи схемата така, че точно книгите, върху които прекара най-много време в работа, да се окажат най-разочароващите. И колкото повече го мисля, толкова повече го отдавам на месианския му комплекс и на обръщането на цялата поредица от „литература, която интерпретира философски въпроси“, във „философия, която трябва да пази претенцията за художественост, за да се продава“. Бакър изглежда да смята, че тези безсмислени арки на герои, които биват смазани от обстоятелствата, са някаква илюстрация на неговите тези за смъртта на смисъла. Което би било прекрасно, стига да работеше литературно. Когато стигнеш дотам да извиняваш всички потурчени наративни очаквания с “играя си с вашите навици за възприемане на история”, нещата очевидно са сдали багажа. Всеки автор, който намира за нужно да обяснява в прав текст колко умно е завъртял сюжета, най-вероятно не е постмодерният гуру, за който се мисли.

На този фон имаме The False Sun, един от двата разказа, които са включени в изданието на книгата. Който е отлична демонстрация на истинския, литературния Бакър, с адекватен сюжет, с бесни разкрития за митоса, с поглед към величави герои и с класическата му хорър-еротична нишка. Този разказ слага такива грандиозни очаквания към Консулта, че неглижирането на тяхната фракция в книгата става абсурдно болезнено. Сякаш двама различни писатели са създали тези два текста. Необяснимо е.

Сцена от „The False Sun“

Роланд: Ами не, не е необяснимо, щото ти си го обяснил. Бакър е толкова самовлюбен (както си личи по блога и изказванията му) и толкова убеден в качеството на писането си (и как да не е, при нивото на фанатизъм на все по-малкото му фенове), че тотално е забатачил всякакви стандарти на сюжетостроене. Когато смяташ, че дълбокомислените ти философски разсъждения – които нека не се лъжем, някога бяха наистина страхотен двигател на историята – са единствената причина да имаш читатели, и че до едно следва да бъдат споделени, фокусът тотално се размива. Достатъчно е да сравним битките от “птичи поглед” в The Warrior Prophet и тези в The Unholy Consult. В първата трилогия тези епични описания на бойни полета бяха двигател на действие, ускоряване на сюжета и катализатор на нови събития. Тук имаме късен Малазан: всяка сцена на масовки е пълна с имена на нови и ненужни персонажи – войници, благородници, генерали, – които се терзаят, геройстват и т.н., но за които на нас ни е биологически непосилно да ни пука, защото те буквално съществуват само в тази една сцена. Вместо двигател на сюжета, те се превръщат в досаден пълнеж и допълнителен микромениджмънт на блатото от интроспективни терзания, в което и основните персонажи се давят.

Моридин: Принципно си прав, но в интерес на истината доста повече ме изнервяха безкрайните повторения на:

Рогата! Рогата бяха там! Краят на света! Наковалнята на човечеството! Рогата стигат до края на погледа! Голготерат! Голготерат!

Между другото съм твърдо на мнение, че трябва да има специален ад само за разюзданата употреба на курсив в този конкретно текст. Изобщо, сякаш всичко най-лошо от Бакър кулминира в The Unholy Consult, което е тъпо, не само защото е последната част от поредицата, но и защото реално сюжетът не е чак такъв провал сам по себе си. Но полят със самоцелната некрофилия и с ужасната нечленоразделна проза в интроспекциите, губи каквито и привлекателни качества да би имал.

Роланд: Това, което мен ме притеснява повече от очевидната раздяла на Бакър с реалността, е твърдението му, че бозата, която получихме, е била изначално замисленият финал и че всичките му планове спират дотук. Т.е. предстоящите книги не са “завършек” на това, което сме чели до момента, а продължение. Новоизмислена история, която – дори и да доведе до задоволителен край на Втория апокалипсис – не е била планирана като част от поредицата.

Моридин: Сега, ако трябва да сме честни, аз поне вероятно ще захвана и следващата поредица, защото историята има потенциал и оттук-нататък. Развитието и финалът малко или много бяха предвиждани по форумите, макар и не в конкретните детайли. Поредицата все пак се казва Вторият апокалипсис. Дразнещото реално е как се стигна до този финал и какво не се случи преди него (а трябваше). Прекрасна трета поредица може да се получи дори с наличния материал – поредица, която не само да развие конфликта между хора, богове и извънземни, но и да разкрие много повече плът около Зеум, Еанна, историята на нехората и природата на Бог и на магията. Само че… мисълта, че днешният Бакър ще съсипе целия този потенциал, завещан от предния Бакър, е фрустрираща. Щом дори при планиран от години финал той не измисли как да запълни празнините в сценария задоволително, прав си, че няма на какво да се надяваме за текст, който ще измисля в движение. Но пак казвам, аз вероятно поне ще го започна. Ако разбира се някога излезе, което предвид продажбите на Бакър не е в никакъв случай сигурно.

Роланд: Ами да, то това е най-ясната мярка в крайна сметка. Книгите на Бакър не се четат. The Unholy Consult се продаде толкова зле, че по форумите феновете му го ръчкат да прави crowd funding кампания за следващите. Но вместо това да му действа отрезвително, той само е станал по-арогантен в последните години. Знам, че на читателите на ShadowDance им е втръснало да четат навсякъде из материалите ни за Брандън Сандерсън, но контрастът не може да е по-интензивен. Това е автор, който упорито работи върху стилистичните си недостатъци и видимо се подобрява с всяка следваща книга, и който въпреки идиотски огромния си комерсиален успех, е един от най-свестните и скромни индивиди, с които сме си имали вземане-даване. Междувременно, Доктор Скот Бакър нерядко отговаря на фенски въпроси със саркастични контра-въпроси, надменни RAFO-та и дори дребнаво заяждане за качеството на коментарите и видимо не му прави впечатление, че книгите му се продават все по-зле и по-зле. Колкото и хората да казват, че трябва да отделяме твореца от творчеството му, аз никога не съм бил фен на тази идея. Ако се държиш като ръб, не виждам причина да ти подкрепям книгите.

Моридин: Еми, остава ни да се надяваме, че следващият канадец в жанра най-сетне ще постигне заветната цел – сериозна фентъзи поредица, с помитащо светостроене, интензивни герои и силен край. И че след това няма да ѝ напише продължение. Понеже, ето какво се получава.

Роланд: Да, получава се мазало. Честно казано, започвам да си мисля, че проблемът не е в оригиналността на идеите, а в неопитността на авторите и неспособността им да пазят връзка с реалността, когато се сблъскат с първия си комерсиален успех. Тъжно е, че фентъзи, което години наред считах за личния си фаворит в жанра, се превърна в нечетивна гаргара, но в крайна сметка това само за пореден път доказва максимата на многотомните тухли – финалът е единственото, което дефинира колко добра е поредицата ти. А ние, уви, ще си останем с прекрасните спомени от епичния край на The Thousandfold Thought и наивните надежди, които имахме след него.