The Drowning Girl: A Memoir

В първите страници на The Drowning Girl главната героиня, Имп, те предупреждава да не вярваш на написаното от нея, тъй като е луда. Първоначално не обръщаш внимание на предупреждението, защото е трудно да вземеш насериозно кохерентна декларация за умопомрачение, но с напредването на сюжета постепенно осъзнаваш, че четеш едно от най-добрите изпълнения на тропа за ненадеждния разказвач.

Имп – за кратко от Индия Морган Фелпс (Phelps) – е на 20 и няколко години и живее сама в малкия си апартамент в Провидънс, Роуд Айлънд, където често рисува и понякога пише разкази, а се издържа с работа в магазин за художнически материали. Майка ѝ се е самоубила, гълтайки езика си, докато е лежала завързана за леглото в болница „Бътлър“ (която е престанала да се води „за душевноболни“), а пралеля ѝ е държала мъртви птици и насекоми в затворени буркани, надписани с пасажи от Библията. Сега Имп посещава психиатър, взима лекарства за диагнозата си на шизофрения от дезорганизиран тип и води горе-долу обикновен живот, освен че понякога не знае дали едни четири загърнати в черно фигури, разхождащи се в парка на смрачаване, са монахини, гарвани, преструващи се на човешки монахини, или анахронистични чумни лекари с характерните им маски.

Имп има склонност да прибира у дома си случайни непознати жени, изпаднали в беда. Първата такава е Абалин, с която Имп се запознава, докато рови из вещите ѝ, наскоро озовали се на тротоара, след като вече бившата приятелка на Абалин я е изхвърлила от апартамента им. По стечение на обстоятелствата Абалин се нанася у Имп и скоро двете започват връзка, чието развитие се проследява през по-голямата част от книгата.

Втората непозната жена нахлува в живота на главната героиня през една нощ, в която Имп я намира подгизнала и гола, стояща до безлюдно шосе. И някъде оттук преразказът на книгата става невъзможен, защото тя е не толкова мемоар за живота на едно момиче или разказ за една връзка, колкото история за обладаване от призраци. Такива, които загнездват в главата ти натрапчиви фрази, появяват се отново и отново под различни форми и не ти дават да мислиш за нищо друго, освен за тях.

Но сюжетът като такъв често не е централното в The Drowning Girl. Нерядко той играе ролята просто на спойка между пастиш от страшни истории, майсторски вплетени в повествованието. Като удавницата, намерена в Сена в края на XIX-ти век, чието лице било толкова красиво, че извършващият аутопсията патолог му направил отливка. Впоследствие тази отливка станала шаблон за лицата на манекени, върху които се тренира изкуствено дишане. Или неразрешеното убийството на Елизабет Шорт в Лос Анджелис, която става известна под името Черната Далия, но преди това название да се наложи, за убийството ѝ се говори като за „Върколашкото убийство“, заради пълното хоризонтално разполовяване на трупа ѝ.

Тези истории никога не са случайно разказани, те се завръщат отново и отново, натрупвайки наситен пласт от собствена митология и допринасяйки за плътната и обгръщаща атмосфера на романа. Повечето от тях могат да бъдат съотнесени към една от два категории: жени около вода (или удавници) и същества, заседнали по средата между вълчото и човешкото. Едно от най-големите удоволствия в романа е да търсиш повтарящите се елементи в тези толкова различни истории и да се чудиш кои от тях на кое ниво на истината се намират – дали със сигурност са се случили в света извън романа; дали съществуват като легенди извън него; дали са измислени от авторката или са измислени от героинята.

Атмосферата на The Drowning Girl не се изчерпва само с призрачните истории. Голяма заслуга за плътността ѝ имат и описанията на ежедневието на героинята разказвач. Тя си прави чай, хапва бисквити, намазани с фъстъчено масло, стои в яркожълтата си кухня сутринта, рисува в синята-стая-с-много-книги, чете Джейн Остин, прибира се пеша от работа и гледа безоблачното синьо небе, излиза и шофира сама през нощта с широко отворени прозорци. Всичко това предоставя добре дошли ведрина и спокойствие, които закотвят текста, докато героите и събитията се разпадат.

А текстът е друг много силен елемент на The Drowning Girl. Написан е под формата на мемоар (ту от първо, ту от трето лице) по начин, който разгръща характера на Имп. Тя пише описания на писането си, самообвинява се за туткането си, чуди се писмено откъде ѝ е дошъл този или друг цитат, прави изрични препратки към предишни страници. В един момент се пита какъв е смисълът да разделя написаното на глави – дали е за читателя, който да знае на кое място да си легне или да си вземе храна, или е конструкт за автора, който да му даде чувство за някаква завършена цялост. В друг момент се захласва по числото 7 и започва да го търси във всичко, или си пее (пише) откъси от песен от Алиса в страната на чудесата.

Формата на текста също е много раздвижена – има включени разкази, написани от героинята, в които хем можеш да намериш нещо от нея, хем да чуеш много различен неин глас спрямо този в мемоара ѝ. Изобилстват и картини (една от които дава името на книгата) и инсталации, чиито вербални описания са толкова подробни и интересни, че създаваха у мен по-запленяващи и трайни мисловни образи, отколкото ако ги възприемах визуално.

Плюсове:

+ Майсторски написан ненадежден разказвач;

+ Плътна атмосфера, понякога зловеща, понякога успокояваща, но винаги поглъщаща;

+ Пълнокръвни герои – съвсем малко на брой, но много добре характеризирани и различни от обичайните калъпи за герои, със страхотна динамика помежду си. Имп счита всичко по-технологично от пишеща машина и старинен грамофон за малко плашещо и отчуждаващо, а Абалин играе Fallout и слуша shoegaze на айпада си. Абалин е впрочем един от по-ранните примери за транс героиня, написана от транс авторка.

+ Увлекателна завръзка, която прави потапянето в книгата изключително лесно.

Минуси:

– За мен от един момент нататък романът губи инерция и развръзката е чувствително по-малко завладяваща. Особено към края си е сякаш по-дълъг от нужното.

– Битовите описания може да досадят на някои, макар че за мен бяха великолепни.

– Реакциите на Имп към заниманията на Абалин понякога звучат фалшиво и преувеличено, с твърде много случайно посипани термини, като например MMORPG, сякаш за шашкане на героинята, която никога не е имала компютър.