Великият Бог Пан

В Британия [за да намери писатели, разглеждащи непознаваемостта на света и значението на това за нас] човек трябва да се обърне към авторите, които не влизат в никои от ясно ограничените жанрове, но въпреки това въплътяват разпознаваема литературна традиция, която може да се опише като херметично съмнение. С различните си стилове и възгледи, Артър Макън и Чарлз Уилямс споделят едно недоверие в здравината на всекидневните неща – но без да затвърдят някаква реалност, там под повърхността, която да е по-стабилна.*

Това пише философът Джон Грей в рецензията си за трилогията на един друг силно скептичен към лесноразбираемата, подредена реалност автор, М. Джон Харисън. Зад споменаването на толкова привидно различни автори като тези в едно изречение все пак има логика, която става ясна, когато човек прочете за репутацията на Макън и опита творбите му.

След небивалия, също така скандализиращ, успех на Великият Бог Пан през 1894-та година, Макън получава репутация на декандент и представител на английския естетизъм. Самият уелсец твърди, че просто прочел разказ на Оскар Уайлд, един от най-видните естети и бранители на идеята L’art pour l’art (Изкуство заради самото изкуство). Запитал се защо и той да не напише нещо също толкова добро, откъдето и се пръкнала повестта. Уайлд от своя страна бил достатъчно впечатлен от ранните разкази на Макън (особено The Double Return, заради който писателят губи работата си в „Сейнт Джеймс Газет“), за да се запознае с него и да го кани у тях. Тази близост и несдържаното възхищение на Уайлд към Великият Бог Пан обаче изиграват на Макън лоша шега, когато година по-късно избухва публичният процес срещу Оскар Уайлд по обвинение във “възмутително неприличие с мъже” (gross indecency). Една част от най-приближените на Уайлд естети и декаденти напускат страната. Макън обаче остава и творчеството му бива приравнено с това на Уайлд. Тази лоша репутация отива отвъд аурата на доходоносния скандал, заформила се около Пан, и започва да му пречи в намирането на издатели. Встрани от това, макар една от главните теми на Пан да е именно падението – дали морално, телесно или душевно, – естетическата категория, която вълнува Макън в тази творба и през голяма част от кариерата му, е the unutterable (неизразимото). Това прави Макън различен както от декадентите, така и от писателите на хорър: негови съвременници като Алджърнън Блекууд, но и множество повлияни от него писатели като Стивън Кинг и Лъвкрафт.

Тази разлика се изразява частично в силно съвременното усещане и сюжетна структура на Пан. В първа глава се запознаваме с типичния за подобен разказ арогантен учен, Реймънд Филипс, който заявява на главния герой Кларк, че ще направи малка мозъчна хирургична намеса на момичето Мери. Той някога е спасил Мери от улицата и е намекнато, че двамата са във връзка. Вследствие на операцията тя “ще види бог Пан, Кларк!” Бог Пан Филипс нарича някаква сила или есенция, същина на света изпод всичките му илюзии.

Ще ви кажа нещо обаче: всичко това – да, от онази звезда, която тъкмо изгря на небето, до твърдия под, по който стъпваме – представлява единствено илюзия и сенки: сенките, които скриват истинския свят от очите ни. А той съществува, но е зад тази измама, зад тази гледка, тези “шевици по гоблена, мечти в една кариера”, зад всички тях, сякаш е покрит с було.

Операцията е успешна, Мери е блажена за момент, когато вижда същината на света, след което изпада в пристъп на ужас и умът ѝ се разпада. В следващата глава отново срещаме Кларк в Лондон, докато чете записките си за окултни случки и мистерии. В по-следващата сме при нов персонаж, който научава за загадъчна серия самоубийства, и т.н. В един момент тези нишки се обединяват, но тази привидна сюжетна и хронологична разхвърляност е подчертано необичайна за периода, когато голяма част от писателите все още са залагали на всезнаещи разказвачи от трето лице, линейна структура и реалистично пресъздаване на реалността. Друга особеност на сюжета в Пан и съпътстващия го разказ Съкровена светлина е изключителната им подчиненост на (може би не толкова) щастливи съвпадения. Това може да се чете като фатализъм, както настоява в допълнителните материали преводачът Слави Ганев, може да се разглежда и като предшественик на чувството за параноя и повсеместна свързаност, често срещано в различни повествования днес. Възможно е да издразни немалко съвременни читатели, но пък може и да ви се стори леко смешно, съвсем не по лош начин. Освен това спомага придвижването на сюжета, без да е нужно героите да демонстрират шерлокски детективски способности.

Самите персонажи са набързо щрихирани посредством интересите им, много от които вълнуват и нас: хубаво вино и храна, неразгадани престъпления, градски легенди, романи. Лондон на Макън от друга страна е сравнително беден на детайли, когато книгата ни пренася в по-хубавите му части, и много по-богато описан, когато сме в затънтените улички на Сохо или източен Лондон. Това е показателно за декадентското у Макън, въпреки възраженията му. “Винаги съм харесвал да се разхождам в празни къщи. Има някакво очарование в изоставените, пусти стаи с пирони, стърчащи от стените и дебел прах по первазите на прозореца”, казва един от героите му. Иначе стилът на уелсеца е типът реалистично писане, което се среща из тогавашните списания. В него няма да откриете сериозна социална ангажираност, а неутралността му го поставя в контраст с по-лиричния език, придружаващ бурните видения, епифании и емоции, които героите преживяват при срещите си със споменатото неизразимо.

Хорърът тук, олицетворен от неизразимото – въпросния бог Пан, – е едновременно въплътен и абсолютно аморфен и неуловим. По това време спиритуалистките сеанси, друидизмът и нео-езичеството са силно популярни и това намира отражение в творбата, наред с мотивите за падението. Оттам идва фокусът върху римски и уелски руини, също имената Пан и Ноденс като взаимозаменяеми названия за ужасяващата невидима сила в сърцето на света; даже склонността на персонажите да си говорят често за необичайни случки, също като в джентълменски клуб. Най-интересното е как Макън често издърпва чергата изпод читателя точно когато уж ще опише наистина ужасяващото. Независимо дали нарочно или не, това може да се чете и като подигравка с нравите на времето. Все пак книгата е заклеймена като пълна със секс и насилие, а за съвременния читател е трудно да се постави в мислена рамка, в която беглите алюзии към проституция, извънбрачен секс и самообесване ще предизвикат чак такова вълнение.

Така че наистина важното за хоръра в тази повест е онова чувство на дезинформираност и неуловимост, подплатено с усещането за бездната на времето, в която хората не са нищо. Същото, което ни навяват описанията на руини и вековни гори или вметката, че дадена героиня сервира хилядолетно вино на банкетите си. Тогавашният страх от безчувствената, дяволска наука също играе роля, и то с право – Реймънд Филипс провежда експеримента си единствено защото иска и може да прекоси тази граница. По негови думи, той може да разполага с живота на Мери както намери за добре, след като я е спасил от бедност. Това може да се прочете и като критика на позитивизма и сляпа вяра в науката, сходна с тази във Франкенщайн. В края на повестта, както и на разказа Съкровена светлина, силно е наблегнато на аморфното и вездесъщото като източник на ужас; въпросните пасажи в Пан са вдъхновили Лъвкрафт да напише Кошмарът в Дънуич. Във всеки случай, не мога да кажа че Пан или Съкровена светлина ме изплашиха съвсем, но на места получих приятни тръпки от прозата на Макън, главно при срещата със странното и неизразимото.

Тук е мястото да обърна внимание на превода. Слави Ганев е превеждал и други готически творби за Deja Book. Спомените ми за превода на Монахът са добри, макар и с някои дребни уговорки. Преводът на Пан има своите добри моменти, особено при някои от по-вдъхновените пасажи на Макън, но има и немалко слабости. Дори при бегло сравнение с оргинала определени неща се набиват на очи. Например когато преводачът не е съобразил, че употребата на дадена дума използва по-старинен смисъл. Това води до моменти като превода на “Villiers prided himself as a practiced explorer of such obscure mazes and byways of London life, and in this unprofitable pursuit he displayed an assiduity which was worthy of more serious employment” към “Вилиърс се хвалеше като опитен изследовател на подобни мрачни лабиринти и странични улички в лондонския живот и в това нерентабилно занятие показваше усърдие, което заслужаваше възнаграждение” (стр. 37). Employment в случая означава „употреба, занятие“ и смисълът е, че въпросният персонаж хаби енергията и усърдието си в безцелно обикаляне, вместо да ги вложи в по-смислени дела. Встрани от това е уместна дребната забележка, че “хвалеше се” намеква някой, на когото Вилиърс се хвали, а той по-скоро се гордее и ласкае с опитността си в скитането из бедняшките райони.

Друго силно озадачаващо за мен изречение е: “Тази склонност [към тайнственото и езотеричното] беше надделяла, когато той прие поканата на Реймънд, понеже, макар неговата трезва преценка да бе винаги отхвърляна от теориите на доктора като най-налудничавата безсмислица…”  (стр. 26), като превод на: “The latter tendency had prevailed when he accepted Raymond’s invitation, for though his considered judgement had always repudiated the doctor’s theories as the wildest nonsense…” Тук смисълът е обърнат на 180 градуса, “his considered judgement had always repudiated the doctor’s theories” значи именно, че трезвата преценка на Кларк винаги е отписвала идеите на Филипс като глупости, не че неговата преценка е отхвърляна от теориите на Реймънд.

На други места има тонални и регистрови несъответствия в избора на думи като “реп” (стр. 128) за превод на bookstall (щанд за книги и вестници) или “пречукате” (стр. 130) като превод на ruin (съсипвам, погубвам), когато протагонистът в Съкровена светлина сплашва магазинер. Има и други дреболии, като Уодхем (стр. 36) вместо Уодъм (Wadham), и то предвид че по-късно в книгата Тотнъм Корт Роуд (стр. 51) е изписано правилно. Има и няколко печатни грешки, например “китайки кутии” (стр. 41), вместо китайски. На други места преводът звучи иначе добре и в тон с жанра и времето на написване, но разните малки и по-големи неточности развалят впечатлението. Също, не смятам, че е било нужно да се слагат бележки под линия за Омир, Дедал и други подобни. От читателя на подобна книга се предполага все пак някакво ниво на обща култура, макар да оценявам бележките под линия за феномени, специфични за 19-и век и Англия, някои от които не ми бяха познати. Не е редно също така преводачът да излага лична интерпретация на определени символи и сцени, като в бележка номер 8 (стр. 21). Нека читателите сами решат кое какво значи. Длъжен съм да спомена и фактологическата грешка в увода на Слави Ганев, в която на две места се твърди, че Артър Макън умира през 1899-а година в окаяно състояние, а една бърза справка с Уикипедия показва, че това е невярно. Макън умира през 1947-ма година в сравнително удобство, след като през 1943-та по случай осемдесетия му рожден ден Т. С. Елиът, Алджърнън Блекууд, Бърнард Шоу и други именити автори пишат литературен апел, в който го назовават като изключителен белетрист. След тази намеса книгите му започват да се разпродават отново и той се намира с достатъчно пари, за да живее добре до смъртта си. При първи досег на българската публика с такъв автор е некоректно да се правят подобни грешки. Иначе двете допълнителни бележки на преводача след произведенията дават много източници и полезени ключове към възможни интерпретации. Мястото им обаче е именно там, не в самия текст. Художественото оформление на Христо Чуков отново е чудесно, както и цялостното физическо тяло на книгата.

В крайна сметка, Великият Бог Пан и Съкровена светлина не са откровение, но са интересни, ъгловати произведения с приятни тръпки за почитателите на по-бавния и неочевиден хорър с уиърд привкус. Препоръчвам ги на феновете на жанра, макар и да не мога напълно чистосърдечно да препоръчам българския превод, поради споменатите слабости (макар и оплетени с добрите части, в които прозата на Макън звучи подобаващо на български). Аплодирам Deja Book за инициативността да издават такива автори, но се надявам и им пожелавам споменатите проблеми да не присъстват в следващото им издание на класика.