Ако има едно нещо, което настоящата тематична седмица вече е демонстрирала, то е, че за много хора дори самата мисъл за куиър сегментите на обществото все още е източник основно на страх, погнуса и ненавист. При все изначално широкия диапазон на тематиката, който положихме немалко усилие да опишем както в Редакционното, така и във Въведението на колегата Рандъм, за множество читатели (съдейки по коментари на Фейсбук страницата ни) самата дума „куиър“ (и най-вече „гей“) се оказа тригър, който ги накара да игнорират всичко друго и да се фокусират върху алтернативната сексуалност и полова идентификация на ЛГБТК обществото. Този тип реакции са очаквани и представителни за един от множество проблеми, с които куиър културата се сблъсква в мейнстрийм комуникацията.

В този ред на мисли, реших да хвърля поглед на някои от тези проблеми, с които репрезентацията на куиър малцинствата и темите трябва да се бори в попкултурата. Не претендирам нито за изчерпателност, нито за прекомерна дълбочина. Целта ми е да споделя с вас някои примери, с които може би не всички са запознати, но които при все това влияят на начина, по който възприемаме тази все още доста противоречива тематика.

Стереотипи

Може би най-очевидният и безспорно най-стар проблем на куиър обществото е стереотипизацията в попкултурата. Откак съществуват киното и телевизията, в тях са показвани мъже с женствено поведение, обикновено в традиционно „женски“ професии, и жени с мъжкарско поведение и облекло, зад волана на камиони или в гараж, омазани с машинно масло. Също както до недостатъчно отдавна имахме черния приятел, който умира пръв във филма на ужасите, осемдесетте и деветдесетте години са пълни с фризьори, дизайнери и други „недостойни“ професии, които съществуват, често с цел да служат за контраст на главния герой. Например Харви Файърстийн играе фризьора в Мисис Даутфайър, който помага на „истинския“ мъж да се превърне в жена (защото какво би могъл един „истински“ мъж да разбира от женственост?).

Нещо повече, тези персонажи, дори в по-осъвременените си и себеосъзнати проявления, рядко се разминават с една купчина клишета – вместо стабилни връзки, те търсят безразборен еднократен секс, обожават Шер и Мадона, обсебени са от мода и пазаруване, и прочее, и прочее. Лошото в случая не са самите стереотипи. Културни и социални фактори обособяват определени тенденции и много членове на дадено малцинство се вписват в една или друга степен в тези тенденции. Стереотипите съществуват, защото са базирани на някаква реалност. Но когато изолираш единствено най-големите клишета, типични за дадена група, и ги превърнеш в ядрото на персонаж, произлизащ от тази група, той се превръща в карикатура и ефектът рядко е положителен.

Десексуализация

До ден-днешен, при все големите крачки, които куиър обществото е постигнало през последните десетилетия, един от най-базовите проблеми, с които то се сблъсква, е колкото прост, толкова и често непреодолим – хората, които не споделят сексуалната ти ориентация, понякога се гнусят от нея. Сексуалността е сложно нещо, и дори когато споделят общи интереси, двама души рядко харесват напълно идентични работи. Какво се случва, когато привличането е тотално противоположно? Случва се цензура. Но в епоха, в която попкултурата е изпълнена с куиър индивиди, творящи и консумиращи във всички посоки, как можеш да цензурираш куиър персонажи? Отговорът е прост – като ги ампутираш от сексуалност. Този проблем е в голяма степен обвързан с предходния, защото при липсата на видима сексуалност, именно клишетата демонстрират ориентацията на героя. Целта е ясна: едновременно предлагаш на куиър публиката герои, с които тя да се идентифицира, но и не травмираш прекомерно хетеронормативните си консуматори.

Като се почне от преждеспоменатите фризьори, всички до един напълно асексуални и на практика безполови, и стигнем до персонажи като Камерън (Ерик Стоунстрийт) и Мичъл (Джеси Тайлър Фъргюсън) от Modern Family, които за деветдесет и осем сезона на практика никога не са проявявали и най-бегъл физически интерес един към друг, въпреки че се предполага да са дълбоко влюбени и да отглеждат дете заедно. Дори целувките помежду им се броят на едната ми ръка за петдесет и седем хиляди епизода, и нито една от тях не продължава повече от половин секунда. Разбира се, тази двойка има легион други проблеми, но фактът си остава, че на ниво сексуалност, те са тотални евнуси. И въпреки че това не е особено сексуално зареден сериал, Кам и Мич контрастират с другите две семейни двойки в него – немалка част от шегите около Клеър (Джули Бауел) и Фил (Тай Бурел) са свързани с интимния им живот, а Глория (София Вергара) дори забременява от възрастния си съпруг Джей (Ед О’Нийл). Тук, разбира се, не става въпрос за секс на екран, а за интимна динамика между персонажите и проявите на тази интимност. Фил и Клеър се целуват постоянно, езикът на телата им във всяка сцена, в която са заедно, дава ясно да се разбере, че те са романтична двойка. Кам и Мич спокойно биха могли да бъдат просто съквартиранти и ако махнем осиновеното им дете, динамиката не би се променила въобще.

Прикритият куиър злодей

Един от по-опасните стереотипи в попкултурата, който заслужава собствен параграф, е понякога малко спорен, но върху него е изписана достатъчно критика, за да подлежи на съмнение – множество злодеи в детски филми или екшъни са представени завоалирано като куиър. Какво е образът на злия гений в пародиите на шпионски екшъни, ако не гей мъж на средна възраст, сам с котката си, който иска да си го върне на света, който го е малтретирал?

А ако отворим врата към филмите на Дисни, примерите започват да валят. Урсула от Малката русалка е официално инспирирана от легендарната драг кралица Дивайн. И ако този образ е демонстративно водевилен и по-скоро промотира драг културата, отколкото да вреди някому, армията от прикрито хомосексуални злодеи от множество други филми на студиото създава у децата (без да го казва директно) много неприятното усещане, че алтернативната сексуалност е „грешна“ и „зла“, изначално морално пропаднала и недостойна. Скар от Цар Лъв, Капитан Хук от Питър Пан, Джафар от Аладин, Губернатор Ратклиф от Покахонтас, Хадес от Херкулес, Шир Хан от Книга за джунглата… Аристократичният, женствен, префърцунен мъж е бил символ на злодея от десетилетия, и макар и не всеки злодей в детски филм да се вписва в тази роля, огромно количество го правят. В концепцията, че ЛГБТ персонаж може да бъде зъл, няма нищо лошо. Напротив, ако искаме един ден да имаме реална и пълнокръвна репрезентация на куиър малцинствата в попкултурата, те трябва да покриват целия спектър на героизма. Но тези филмови злодеи, за които говоря, не са куиър, не и официално. Вместо това те символизират антимъжествени стереотипи, които създават много силна и интернализирана „истина“ в съзнанията на младите зрители, че тези качества – които съвсем „случайно“ са типични за едни определени малцинства – са признак на морален упадък и зли намерения. И макар и повечето от тези примери да са от 90-те и от началото на 21-ви век, повечето се класират сред най-големите детски класики и се консумират с пълна сила до ден днешен.

Проблемите на Марвел

Тук навлизам в по-конкретна сфера. Вероятно е възможно да се говори за проблеми, присъщи на цялата комиксова индустрия, но тъй като ми липсва познанието да ги дефинирам, реших да се фокусирам върху най-известния и мейнстрийм издател на комикси в света – Marvel Comics.

Допреди няколко години Marvel бяха първопроходници и шампиони на куиър репрезентацията. Те могат да се похвалят с първия популярен черен супергерой (Black Panther, 1966 г., едва две години след официалното премахване на сегрегацията в САЩ), първия азиатски мейнстрийм супергерой (Шанг-Чи, 1973 г.), първия герой от латино произход (White Tiger, 1975 г.), и разбира се първия известен супергерой, който официално се разкрива като гей – канадският мутант Northstar в далечната 1992 г., когато подобни персонажи се харесваха единствено на читателите, които тайно или открито споделяха чувствата им. Двадесет години по-късно, през 2012 г., Marvel ни дадоха първия гей брак на корицата на супергеройски комикс (макар и не първия в историята на супергеройските комикси – тази чест се пада на Миднайтър и Аполо, чиято сватба се състои през 2002 г.), а година по-късно – през 2013 г. – видяхме и първата героиня с мюсюлманска религия и произход със собствена поредица – Камала Кан, новата Ms. Marvel.

Но някъде по пътя на безкрайните рестарти на поредиците на Marvel нещо се обърка. С някои малки изключения, куиър персонажите на издателя бяха забатачени в треторазредни поредици или изцяло извадени от обращение. Последният брой на Young Avengers излезе през 2014 г. и оттогава насам Били и Теди са набутани в трета глуха, където служат за бездушен пълнеж. Нортстар го няма никакъв, Мистик забрави, че е бисексуална, Шатърстар и Риктор също са в относителна неизвестност.

Tова само по себе си не е непременно признак за проблем. Комиксовите персонажи често биват временно архивирани, докато някой автор не ги извади от склада, не издуха праха и не ги вкара отново в обращение. А и не е като да нямаме куиър герои и в момента – Мис Марвел е един от най-обичаните нови персонажи на Marvel, Черната пантера е шампион по продажби, а настоящият Капитан Америка и носител на щита е чернокожият Сам Уилсън. Куиър героинята Америка от Young Avengers има своя собствена поредица, Айсмен се разкри като гей и получи собствен комикс… За съжаление обаче това, че тези герои са маркирани като представители на някакво куиър малцинство, не е достатъчно, за да бъдат обрисувани и представени адекватно, защото в общия случай самите автори, които пишат поредиците им, не са куиър. Например, когато Браян Майкъл Бендис кара Майлс Моралес (Spider-Man) да се ядосва на фен, който споменава черния му произход, или Ник Спенсър има наглостта да описва как Сам Уилсън се извинява на Стийв Роджърс за активисткия си гняв, това излиза напълно неадекватно както от гледна точка на самите герои, така и на социалните настроения в страната, където тези автори пишат и за чиято публика са основно насочени комиксите им. Да не говорим за гротескно пародийните злодеи в гореспоменатия комикс Captain America, които са порнографска версия на американските „social justice warriors“ и използват клиширани фрази в битката си с чернокожия герой.

И това е преди с ужас да си спомним за SHIELD #8 от 2015 г., написан от Марк Уейд, в който брой чернокожа жена вижда трупа на младия си син и отбелязва без капка горчива ирония: „Той не беше ангел“ – фразата, използвана в Америка година по-рано, за да оправдае безсмисленото убийство на чернокожия тийнейджър Майкъл Браун във Фъргюсън, Мисури. Щатите в момента са разтърсвани от вълна на негодувание от черното общество, малтретирано и систематично изтребвано от полицията. Не минава ден, в който да не излиза заснето с телефон или полицейска камера видео, в което невъоръжени черни шофьори биват разстрелвани от паникьосано ченге, което си мисли, че като им поиска книжката, те се пресягат за оръжие, или черни тийнейджъри, хванати в опит за обир, които биват свалени с куршум, вместо с предупреждение. Такъв беше и случаят с Майкъл Браун, който, въпреки че не носеше оръжие и се беше предал, бе застрелян дванадесет пъти от упор. И когато супергеройски комикс, писан от бял автор, повтаря грозните оправдания на расистката криминална система, която защитава убийците на тези жертви, и то не с цел критика, а привидно в знак на съпричастност с тях, това е огромна стъпка назад за индустрия, която винаги е разчитала в немалка степен на читатели от малцинствата.

За съжаление, вместо да анализират комплексните проблеми на куиър персонажите си, големите шефове в Marvel избраха линията на най-слабото съпротивление и тази година родиха следната гениална мисъл – че читателите не искат да четат за малцинствени герои. Според проучване, което Дейвид Гейбриъл (вицепрезидент, отговорен за продажбите) цитира, комиксите с жени, цветнокожи и ЛГБТ персонажи не се продавали достатъчно добре. Продажбите на Marvel вървят надолу от години и изглежда, че най-лесното решение за издателя е да обвини куиър героите. След което няколко сайта за комикси демонстрираха нагледно какъв абсурд е подобно твърдение. The Mighty Thor – поредица с жена в главната роля като богинята на гръмотевиците – беше второто най-продавано заглавие тази година. Invincible Iron Man, в който в желязната броня се крие черна тийнейджърка, също беше в топ 10. А през 2016 г. чернокожият автор Та-Нахаси Коутс можеше да се похвали с това, че неговият Black Panther беше най-продаваният комикс на годината, не просто на Marvel, а въобще.

Куиър репрезентацията и малцинствата не смъкват продажби, а ги вдигат. Много други фактори са отговорни за слабите продажби, като например постоянното поробване на поредици от нон-стоп излизащите ивенти, които принуждават авторите да спрат собствената си история, за да свържат героите си с какъвто там голям ивент в момента се случва, и които изискват от читателя да влага огромни суми пари в серии, които не го интересуват, само за да види цялата история. Или гореупоменатия факт, че истории за куиър персонажи не се пишат от куиър автори, което ги кара да звучат кухо на хората, към които са насочени. Но статистически погледнато, всеки път, когато Marvel дадат юздите на история за жена, герой от не-бяла раса или куиър герой на автори, който е – сещате се – жена, от не-бяла раса или куиър, поредицата става успешна, включително сред читателите, които не спадат към тези малцинства. Може би е време издателите да забележат това и да реагират подобаващо.

Куиърбейтинг

Искам да завърша този материал с един от доста масовите по-нови феномени на последното десетилетие, особено в телевизията и попмузиката – т.нар. „queerbaiting“ (от англ. „bait“ – стръв, примамка). Това е явлението, при което произведения вкарват в сюжетите си хомоеротично напрежение между персонажи от един и същи пол, което няма реален потенциал за развитие в нещо истинско, но е достатъчно, за да разпали въображението на ЛГБТК феновете; или актьори и изпълнители, които са хетеросексуални, но базират публичното си поведение и външност на целта да примамват куиър публика (като например Ник Джонас, който подозирам буквално ще се стопи в етера, ако гей феновете му го изоставят). Примерите в телевизията са много – от Дийн Уинчестър (Дженсен Акълс) и Кастиел (Миша Колинс) в Supernatural, през Стайлс Стилински (Дилан О’браян) и Дерек Хейл (Тайлър Хойлин) в Teen Wolf, та дори до Бети Купър (Лили Райнхарт) и Вероника Лодж (Камила Мендез) в Riverdale. Също както в десексуализирането на куиър персонажи, целта е да се седне на два стола едновременно – хем да се радват ЛГБТК феновете, хем на останалите да не им е твърде драматично да гледат куиър романси. Мисля, че сами се сещате какво се случва традиционно, когато се опиташ да седнеш на два стола.

Вместо финал

Изброените проблеми не покриват дори върха на айсберга. Както при всяка проблемна и противоречива тематика, малцинствата по света рядко са третирани по начина, по който заслужават, и са жертва на постоянни бартери, компромиси, жертване с цел да се зарадва мнозинството, и т.н. Мога да говоря за бясната хомофобия във видеогейминга и трагично реализираните опити да се избяга от нея в игри като Mass Effect или Dragon Age (във втората от които дори имахме сериозен куиърбейтинг), или за кошмарните начини, по които хетеронормативните творци осакатяват куиър образи, или безкрайните и често изключително тънки начини, по които продуцентската цензура ампутира множество сериозни опити за изграждането на силен куиър глас в киното и телевизията. Но както казах и в началото, целта тук е по-скоро списък, отколкото изчерпателност, а и хора доста по-добре информирани от мен са говорили по въпроса много и интернет е пълен с мислите им.

Мога да си представя, че за много хора тези проблеми се струват дреболии и мрънкане за глупости, но когато човек е роден и живее в тази реалност, когато куиър е не просто дума в интернет, а собствената ти същност, нещата изглеждат много по-различни. Когато виждаш представянето си в попкултурата изкривено и стереотипизирано до степен на дехуманизация, рано или късно това започва да влияе на начина, по който възприемаш сам себе си. Когато виждаш как куиър образите в произведения, които иначе харесваш, са сложени там с чисто комерсиална цел или по-лошо – са използвани неправомерно и единствено вредят, защото са контролирани от творци, които нямат личен опит с преживяванията им, – това те кара да се чувстваш сам и изолиран. За хората, които не са представители на малцинства, понякога е трудно да си представят свят, в който те израстват без примери за героизъм и висши идеали, базирани на тях. Но за чернокожия тийнейджър, живеещ в гето, където шансовете за просперитет са толкова по-малки, отколкото за други хора около него, от които го дели единствено цветът на кожата, Черната пантера е нещо повече от супергерой – той е символ, че хората като това дете също могат да постигнат величие, също могат да бъдат добри, благородни и достойни, също са способни да станат нещо повече от произхода си. Колегата Dr. Horrible спомена това в материала си за Young Avengers – как Били и Теди са пример за подражание на гей тийнейджъри, които дотогава не са имали подобен символ. За контраст, младежите, които не принадлежат към малцинства, винаги са имали своите герои. Което е чудесно. И всички го заслужаваме.