През очите на чудовището
Легендарни чудовища
Hulk (от комиксите на издателство Marvel Comics)
Невероятният Хълк е може би най-популярният „чудовищен” супергерой в съвременните западни комикси. Създаден от Стан Лий и Джак Кърби още през 1962 г., Хълк десетилетия наред се радва на обичта на феновете и се превръща в един от най-разпознаваемите образи в попкултурата. Участвал е в буквално хиляди комиксови истории и освен това е бил адаптиран в множество анимации, игри и игрални филми, като само през последните петнайсет години е игран от актьори като Ерик Бана, Едуард Нортън и Марк Ръфало.
Образът на Хълк представлява комиксов еквивалент на доктор Джекил и мистър Хайд. В него живеят две противоположни идентичности: доктор Брус Банър – изключително интелигентен, физически слаб, стеснителен млад учен, и Хълк – огромен хуманоиден зелен гигант, притежаващ невероятна физическа сила. Всеки от двамата ненавижда съществуването на другия.
Хълк се появява на бял свят в резултат на инцидент, при който доктор Банър по погрешка е облъчен от гама радиация, докато американската армия изпробва нова експериментална бомба. Когато е подложен на силен емоционален стрес, доктор Банър се превръща в Хълк, което най-често води до опустошителни разрушения и създава редица неприятности в личния живот на Банър.
Интересното в образа на Банър/Хълк е това, че историите никога не се поддават на изкушението да представят едната самоличност като добра, а другата като зла. Хълк не е някакъв зъл демон, който обладава тялото на добрия Банър – напротив, той е друга самоличност и притежава други сили. Банър/Хълк често е търсен за помощ от Отмъстителите, които в зависимост от ситуацията се нуждаят както интелекта на Банър, така и от силата на Хълк. Хълк никога не е бил злонамерен персонаж – Стан Лий специално изтъква, че е искал да вложи в него и нещо от чудовището на Франкенщайн.
Хълк просто иска да живее, да намери спокойствие, но редовно се сблъсква с омразата и агресията на хората. Хълк често е представян като потисната страна на личността – като дивото и първичното, което е задушавано и ограничавано. Анг Лий, режисьорът на филма Хълк от 2003 г., и Джеф Янг – американски журналист от азиатски произход, коментират, че Хълк е изключително популярен сред американските азиатци, защото отразява нещо, с което те се сблъскват често – потиснатия гняв срещу затварянето в рамки. Двамата посочват, че като азиатци в САЩ редовно им е било повтаряно да не се занимават с артистични или творчески дейности, а с „нещо полезно” като точни науки.
В културно отношение образът на Хълк често е разглеждан като персонификация на страха от войната и в частност на страха от ядрените оръжия. Самият създател на персонажа, Джак Кърби, споделя: „Докато експериментираме с радиоактивност, няма как да знаем какво ще се случи или какво може да ни струва научният прогрес.” Изследователите на комикси често разглеждат Хълк като реакция на страховете от времето на Студената и Виетнамската война, а Анг Лий казва, че войната в Ирак определено е повлияла на работата му по филма.
Интересен факт е, че Хълк по замисъл не е бил оцветен в зелено. Стан Лий е искал Хълк да бъде сив, защото е смятал, че този цвят съответства повече на настроението на комикса и на Хълк като образ. След излизането на първи брой обаче се е видяло, че по някаква причина печатните машини на издателството имат проблем със сивия цвят и не се справят добре с него, затова в следващите броеве цветът е бил сменен с популярното зелено.
Grendel (John Gardner)
Романът на Джон Гарднър, Грендел, по никакъв начин не е просто описание на „животинския живот на миризливата твар от онази поема“ – с все прилежащите към това, поне в немалко съвременно фентъзи, сантиментални клишета и (често добронамерено) престараване в това да покажем Другия като Различен™, до степен да му накичим пластмасовите пера и мъниста и да го пратим да посреща туристи на летището. А не е, защото ангажираната в диалог с постмодерността от 60-те и 70-те години философска творба на Гарднър просто не се родее с опитите на повечето чели-недочели автори да работят само през конвенциите на една често бедна на философия литература като фентъзито. (Не е задължително речено, че фентъзито не го може, но продажбите не го изискват, тъй че…)
Ако четем романа като фентъзи, настойчивото подводно течение на жанра, което ромоли „Това не е възможно,“ прави борбата на Грендел трагическа. Непрестанният му въпрос е, в крайна сметка, именно „Как съм възможен аз?“ Впрочем, романът лесно-лесно се чете като фентъзи, защото вниманието на Гарднър към детайла – и умението му с него, – са много по-истински и запомнящи се от карикатурните щрихи, в които невъзможни светове се пишат във фентъзито.
Но начинът, по който романът е писан, е като разходка през философската несигурност на модерния свят, и затова Грендел не може да бъде част от „раса“ и не му е позволено да покаже каквато и да било „културна“ принадлежност (дори дегизирана), той е вън буквално от всичко край себе си.
Добре знаем защо е вън от „човешкото“, всеки поне донякъде е запознат със „сюжета“ на поемата-оригинал.
Той обаче е вън и от животинското, още в началото един овен гледа Грендел в „тъп триумф“, не-разумното над него. В края пък Беоулф пристига като ангел на възмездието, като извънземен от брегове не просто оттатък морето, но и оттатък небето, сравнен със змия, акула, кон. Усмихва се по детски, но и с ирония, гласът му – тих, но сякаш може да троши скали: над-разумното над Грендел, конвенционалното „чудовище“ срещу същинския сартриански Друг.
И собственият му род, от който той е първият и навярно единствен с глас, с разум, докато другите се спотайват по пещерите си и мучат. Хората пък се спотайват в Хеорот и слушат Ваятеля (северните бардове, сколдовете), който лъжовно и примамливо ги оплита в дългото, невъзможно за описване, освен от самото себе си, повествование на самомитологизиращата се цивилизация (и който оплита и Грендел, докато не изкъртва вратата и пада на колене, за да поиска прошка от воините – а те пък го нападат); и накрая Дракона, сам, самодостатъчен. („Драконите не се месим в мижавата ви свободна воля.“ Кои „ние“, питаме. Сам си. Това и отвръща Грендел и от него.)
Може би това е един от истинските, философски и емоционално валидни начини да пишеш чудовище, не когато като нещо страховито и може би необяснимо трябва да нахлуе в света и да го разпилее, а отвътре – какво значи да си чудовище. Трябва да му дадеш непривична мисъл, език, който никой не споделя, и въпроси, които сам него го ужасяват и не спират да се трупат, и една вечна недопринадлежност към иначе уж обикновения свят, уж познат, уж разбираем, но във всяка своя врата открехнат тъкмо толкова, колкото с малко да не успееш да влезеш. Което, от гледната точка на нашето време, всъщност значи и да си човек.
