През очите на чудовището

Чудовища кръвопийци

Moridin

Legacy of Cain (Ейми Хениг)

Усещането да си различен, но да се опитваш да си част от кръга на близките си, е един от дефиниращите аспекти на куиър реалността. Толкова по-интересни в контекста на тази статия следователно са именно чудовищата, които не се заявяват като антагонисти на човечеството (или поне не директно, или пък не веднага), а които биха могли да бъдат хора. Които природа, съдба, магия или друг външен фактор е сторил различни, и които са обречени на дълго лутане между нуждата от приемане и омразата от отхвърляне.

Вампирите са един от класическите образи на разкъсвани от противоречия чудовища. Обикновено неразличими от останалите хора, много подобни персонажи минават през фаза на „веган“ вампирство, опит за живот в човешкото общество, потискане на кръвожадния си глад и завързване на топли отношения с хората. Но като в хиперболизирано огледало на истинската реалност на куиър хората, разкриването на тяхната чудовищна същност моментално ги прави грозни, опасни, зли и в крайна сметка други в очите на човешкия род, независимо колко добри дела и истински приятелства сюжетът им е наредил до този момент. Точно тази тънка червена линия е зоната, където „чудовищното“ избухва и всъщност помита комплексността на куиър характера.

Кейн, вампирът бог от неповторимата едноименна гейм сага, обаче успява да преизгради сложното си и уникално взаимодействие с човешкия род и това го прави един от най-ярките чудовищни образи във фантастичния свят. Както повечето вампири, той започва пътя си, проклинайки силите, които са му отнели покоя на смъртта и са го превърнали в кръвожаден зависим. Поредица от сблъсъци с Пазителите, всемогъщите магьосници в света на Носгот, постепенно разкрива пред очите му все по-големия мащаб на това колко подигравателно съдбата се е отнесла с него. Роден за спасител, той е превърнат в гротеска.

Опитът за вписване на Кейн, ако не в обществото, то поне в морала му, е дълбочинен. Рицарският инстинкт да опази разплитащия се свят от лудост го тласка дълго време към ползване на силите му за „добро“. Докато нагласен инцидент в миналото обръща цялото човечество срещу вампирския род и предизвиква Кейн да обрече Носгот на развала и унищожение, в което единствено неговото потомство от чудовища има силата и правото да владее.

„Once I embraced my gifts, I realized that Vorador was right; we are gods… dark gods… and it is our duty to thin the herd.“

Погледната дотук, историята на Blood Omen не предлага драстично нов поглед върху чудовищния персонаж. Последващите епизоди от изстраданата съдба на Кейн обаче го разкриват като далеч по-комплексна личност, изкована от вечността на безсмъртието. Стъпил на върха на пирамида от морален релативизъм, той запазва хладнокръвие и арогантност във всеки един момент, парагон на силата и властта, но точно тези качества всъщност му позволяват да изплете през реките на миналото и бъдещето фина мрежа от събития, които да възстановят баланса в Носгот. Баланса, който той е призован от съдбата да защитава. Така надскачайки люшкането си между човечното и чудовищното, между отритнатия вампир и безмилостния господар, Кейн успява да откопчи собствената си съдба от дъното на океана от погрешни обстоятелства и да възтържествува като истински спасител.

Макар да може да бъде разбиран и просто като свидетел, през чиито очи бавно осъзнаваме величието и уязвимостта на Кейн, неговият първи лейтенант Разиел, главният герой в половината игри от поредицата, е урок по куиърнес и сам по себе си. Самотен, уникален, буквално унищожен заради своята различност и поради това вечно недоверчив, той не спира да се противи на опитите да бъде използван. Неговият месиански път го довежда до проникновението, че той е единствената душа със свободна воля на целия свят, и все пак толкова по-иронично изглежда това на фона на неспирното му самобичуване и омраза към всички околни, за сметка на Кейн – затворен в оковите на времето, но хванал съдбата си в ръце. Контрастът между двамата задвижва основните сюжетни двигатели в цялата поредица и е подчертан многократно, както визуално, така и поведенчески. Мачизмът и първичната сила на Кейн прикриват дълбочината на неговия поглед и маскират несигурностите от ранния му вампирски живот. Андрогинният, изпит и полу-призрачен Разиел, епитом на вечна жертва и пионка, пасивен и мразещ, бавно изгражда смисъл около своята уникалност и намира щастие в предназначението си.

Изключително много оплетени чувства, отблясъци на куиър теми и променливи трактовки на чудовищността изпълват цялото произведение, което неслучайно го прави един от еталоните за завладяваща история в цялата медия.

„One can only match, move by move, the machinations of fate, and thus defy the tyrannous stars.“

Random

Fledgling (Октавия Бътлър)

Fledgling на Октавия Бътлър е може би едновременно най-плашещата и най-вдъхновяващата история за вампири, до която съм се докосвал. Двете качества са здраво свързани едно с друго.

Шори (или още Рене), главната героиня на романа, се събужда полужива, покрита с белези и изгаряния, в пуста пещера насред нищото, измъчвана от глад, с разбит череп. Шори изглежда като десетгодишно чернокожо момиче. Шори е всъщност вампир на над петдесет години, макар и в този момент да не си спомня нищо.

Вампирите са централен образ за фантастичните жанрове, съсредоточил в себе си много психична енергия и стереотипи. Във Fledgling Бътлър прекроява изцяло тези клишета, постепенно разкривайки ни една алтернативна история, в която хора и вампири – така наречените Ина – живеят тайно в симбиотични отношения в продължения на хилядолетия. Никой не знае какъв точно е произходът на Ина – дали са просто още един биологичен вид, еволюирал по естествен път на планетата, или пък са дошли от друг свят. Този въпрос бързо спира да е от значение, тъй като колкото повече разбира читателят, толкова по-запленяваща и ужасяваща се оказва човешко-вампирската симбиоза, и всякакви други въпроси просто спират да са интересни. Шори, загубила спомените си заради черепната травма, е принудена да се учи заедно с читателя.

Вампирите на Бътлър са толкова различни от сексуализираните кръвопийци, с които дотолкова сме свикнали. Ина не превръщат хората в себеподобни, те са действително отделен биологичен вид, който се бори за собственото си оцеляване. За целта вампирите поддържат здраво свързани семейства, в които няколко поколения съжителстват заедно. Всеки вампир живее заедно с още няколко на брой хора, неговите симбионти, от които се храни и които са част от това голямо семейство.

Ползите са двустранни – Ина получават жизненоважната за тях кръв, а хората – дълголетие, принадлежност към почти утопично общество и неимоверното удоволствие вампирският вирус да прониква редовно в кръвоносната им система. Тези големи семейства от десетки вампири и хора съществуват като истински екосистеми със своите сложни динамики, а отделните семейства са свързани в разредена, но здрава мрежа на територията на цели континенти. Тайното общество на Ина има свои привички, история и закони, които Бътлър гради с нетрепващо внимание към правдоподобността.

Гледната точка на Шори е ужасяваща най-вече заради пълната неспособност да прецениш каква трябва да е личната ти реакция спрямо нея. Вампирите в този свят са мъдри, предимно миролюбиви, изключително впечатляващи същества. Съжителството с тях наистина звучи като сбъдната мечта – неестествено дълъг и здрав живот сред множество хора, които те обичат истински, свобода да преследваш интересите си, да не се притесняваш за оцеляването си, да влизаш в множество, ненормирани сексуални връзки. В същото време, дори за човешките симбионти е пределно ясно, че вампирският вирус е твърде силен и свободната им воля, ако някога са я притежавали, отдавна не е фактор във взимането на решения. И макар Ина да обичат до болка своите човешки партньори, също толкова ясно е кой е силната страна в това симбиотично битие.

Всичко това е дестилиран куиър, състояние, което хем е абсолютно непонятно и смразяващо, хем се усеща като нещо естествено и много по-смислено от всичко останало, което познаваме. А Шори е в много смисли аутсайдер дори в тази среда – лишена от спомени, различна от всички останали вампири заради тъмната си кожа, самата тя хибрид между вампир и човек, решена да стигне до истината, но запратена в окото на тъмна буря от расизъм, омраза, властолюбие, неизвестност. Въпреки всичко, Шори се бори до край да изгради нов живот и нов смисъл – за себе си и за хората, с които влиза във връзка. Защото може би осъзнава, вероятно заради собствената си хибридност, че чудовищността е функция на средата, а средата е резултат на последователност от безброй малки избори, взети във времето – не от неколцина индивиди, а от всички живи същества, свързани в общата тъкан на живота.