През очите на чудовището
Чудовища от научната фантастика
Дълбина в небето (Върнър Виндж)
Има много различни начини да покажеш нечовешкото във фантастичен контекст. Океанът на Соларис и извънземните във Фиаско например са пределно чужди и непознаваеми. Разбирането им е невъзможно и те могат да послужат само като стена, в която се блъска човешкото – дали с непревъзмогнатата си емоционалност, или с непровокираната си агресия. На другия полюс са произведенията, в които чуждостта е аха-аха близост или почти-човешкост; по-скоро метафора – в някои от случаите дори не можеш да си представиш това нечовешко като съществуващо самостоятелно, отвъд целите на сюжета, да проблематизира конкретен аспект на земното общество.
Подходът на Върнър Виндж в Дълбина в небето звучи сякаш би трябвало да бъде по-близък до непознаваемата част от спектъра, но – изненадващо – се оказва в територията на почти-човешкото. Извънземните в романа (поне едни от тях) са разумни гигантски паякоподобни – същества, чийто земен еквивалент е познат на горе-долу всеки съвременен човек, и същевременно е сред инстинктивно най-чуждите видове, до степен на отблъскване или погнуса. Но паяците в Дълбина в небето са направо комично близки до хората: имат си жилища, учебни заведения, армия с генерален щаб, наука, църква и дори медийни дебати между представители на последните две.
Това сближаване на порядките на двете цивилизации – познатата ни човешка и измислената паякова на планетата Арахния – позволява изграждане на общество, което да задържа читателския интерес със съвсем постижимото проследяването на логичните разлики. Гигантските паяци тук имат определени биологични дадености и определени наложени от спецификите на природната им среда обстоятелства, от които и без специализирани познания по културна антропология лесно могат да бъдат екстраполирани ролите и табутата в обществото на планетата им (както и моментите, в които е възможно тяхното традиционализиране, срещу което се борят част от героите). На размножаването извън определените за това години се гледа с лошо око; мъжкият паяк е този, който се грижи за поколението; половите роли в семейството са разпределени и отклонението от обичайното разделение на труда води до загуба на статус.
Извън самата занимателност на паяковото общество, особено постижение с оглед на настоящия сборен материал, е емоцията, която романът предизвиква по отношение на това свое паякообразно чудовище, а именно: безкрайна симпатия и дори умиление. Протагонистът от паячната част на Дълбина в небето, Шерканер, преживява значително развитие от началото на книгата, в която е много млад, до края ѝ, когато е старец. За това време той прави множество научни открития с огромно значение за цивилизацията си, опълчва се срещу задушаващи правила в обществото си и развива дълбока връзка с партньора и децата си. Шерканер щеше да бъде увлекателен персонаж от който и вид да беше, но обстоятелството, че е огромен учен паяк в специфично общество, прави борбите и постиженията му още по-вълнуващи и оригинални.
Накрая, когато Шерканер е вече много възрастен и му е нужна (по нашите стандартни също гигантска) буболечка-водач, за да не залита в грешната посока с големия си брой крака, историята му става наистина сърцераздирателна. Не знам как ли биха се чувствали хора, страдащи от арахнофобия, когато четат този роман, но вярвам, че повечето от останалите биха се намерили в малко странното състояние много да съжаляват, че не могат да гушнат един конкретен гигантски паяк.
Нещата (Питър Уотс)
Питър Уотс, когото интервюирахме наскоро, определено е от хората, които могат да предложат много задълбочен и оригинален поглед върху класическата тропа за първия контакт. Такъв виждаме и тук, в The Things, своеобразен преразказ на хорър класиката Нещото на Джон Карпентър, но изживян през очите на извънземното. Всичко, което бихте очаквали от Уотс при едно такова упражнение, е откриваемо в текста – поставянето под съмнение на еволюционния смисъл от човешката биология, преобръщането на представите за нормалност, достоверното и последователно поведение на Нещото в съответствие със зададените му рамки. Авторът нарочно се поставя в ограничен креативен режим, опитвайки се да види през очите на чудовище, което някой друг вече е създал, поставяйки фокуса върху фундаменталното различие не само на ценностни системи, но и на мисловни процеси изобщо.
За онези от вас, които не са гледали филма, или са го позабравили, историята ни сблъсква с екип учени в ледовете на Антарктика, които изкопават катастрофирал извънземен съд и по погрешка изпускат на свобода организъм, който е в състояние да завладява умовете и телата на хората, превръщайки се в тях. Остатъкът от сюжета е решен в добрите традиции на сървайвал психотрилъра, докато групата бързо деградира до повсеместна параноя и започва да се самоунищожава.
The Things въобразява чудовището като лишено от всякаква зловредна агенция. Тежко пострадало от катастрофата, при която е загубило огромната част от себе си, то просто се бори за разбиране и оцеляване в свят, който не прилича на никой друг от безбройните планети, обиколени от него. Виждате ли, чудовището не може да осмисли живота на Земята, и времето за него минава в непрестанни опити да намери някакъв начин да възстанови изгубеното си тяло. За неговия вид клетките, биомасата, са материя, обитавана, осмисляна от душа – общото съзнание, манифестирано във всяка въглеродна молекула. Уотс използва християнската метафора на взимането на общение за мистичния начин, по който частите от това био-разумно множество предават информация помежду си и променят формата си. Хората за Нещото са извращение, затворени в мозък души, които се давят във всевечна самота. Целият живот на Земята е замръзнал в неспособността си да се променя и адаптира. Осъзнаването, че пропастта между неговия свят и този е непреодолима, е един от най-силните моменти в разказа и навързва върволицата от объркани повествователно епизоди, които предават мисълта на създанието.
Този подход на извънземно, преживяващо нашия свят през човешкото тяло, с човешките сензори и усещания, но без досег до човешкото съзнание, звучи като идеален кандидат за описване на чудовищното. Веднага ви казвам, че не е така. Разказът набляга най-вече на непреодолимите различия между два несъвместими режима на жива материя и е повече фокусиран върху комуникацията, отколкото върху странността. Въпреки това, може би нарочно, може би не, няколко фундаментални извода, които Нещото прави, са директно приложими към куиър преживяването във всякакъв контекст.
В един момент например, опитвайки се да не позволи марионетките му да бъдат разкрити, създанието си мисли, че „най-доброто преструване е това, което дори си забравил, че правиш“. Едва ли има по-позната мисъл за някой, свикнал да живее целия си живот с маска, изграждаща и оплитаща в пипала собствената му идентичност. Неразбирането на чудовището защо някой би отказал удоволствието е само по себе си празник на куиър усещането, тази освободеност от норма, сковаващ лед и разум. Понякога, мисли Нещото, дори да се скриеш не е достатъчно. Можеш ли да бъдеш себе си в свят, който изисква да бъдеш друг? Можеш ли да се скриеш не само от агресията и неразбирането, но от самия спомен за това, което си? Изтощено от борбата си да остане живо, то пита може би най-сърцераздирателния въпрос от всички, и най… чудовищния. Защо изобщо са го изровили от леда? Ако просто искат да го убият, защо не са го унищожили на място?
И може би това е въпросът, това е възелът от лицемерие, неприемане, агресия, който никога няма да бъде разрешен.
Правдата на Торен (Ан Леки)
Правдата на Торен на Ан Леки има скелета на стандартна космическа опера, но плътта му е съставена от осезаемо експериментаторско писане. Романът е известен със специфичното си използване на граматически женски род, в който протагонистът не разпознава полови белези и назовава различни индивиди с женски местоимения по подразбиране (адмирации за оригиналния подход, избран от българската преводача, Милена Илиева, за предаване на този феномен на български език*).
Може би дори по-забележителното постижение на романа е обрисуваното разпределено съзнание на един изкуствен ум. „Правдата на Торен“ е името на космически кораб с прилежащ изкуствен интелект. Освен в машинарията на кораба, този интелект се помещава и в телата на няколко десетки спомагателни войници със споделени съзнание и сетива, които се използват по разнообразни начини в мисията на кораба, зададена от експанзионистката цивилизация, която го е създала.
Ан Леки е написала роман, в който една от класическите фантастични проблематики – тази на изкуствения интелект – се разглежда по оригинален и занимателен начин. Веднъж запознала читателя с начина, по който оперират свързаните помежду си спомагателни войници, Леки развива повествованието към кулминационна сцена, в която войниците са откъснати един от друг, потопени в своеобразна слепота. Четенето на тази сцена на хаос, обърканост, страх и откъснатост е от онези преживявания на фантастичното, които те карат да се усъмниш в обичайното си обживяване на реалността, както често правят писанията на онзи неизвестен писател на име Филип Дик.
Преживяното от този изкуствен интелект както във формата му на кораб, така и на спомагателни войници, води до емоционалност, която е разпознаваемо човешка, не чудовищна или Друга. Резултатът е протагонист, който създава впечатление по-скоро на повреден човек, отколкото на непонятен нечовешки разум. Това със сигурност е труден баланс за един писател – герой, у когото напълно липсват разбираеми подтици, е вероятно да бъде безинтересен, но нечовешки персонаж със силно човешка психика рискува да бъде отблъскващо неправдоподобен. Леки заздравява читателското умишлено потискане на недоверието, като включва в основната сюжетна линия друго третиране на разпределен интелект, който се е разцепил на фракции. И ако това не-единство е възможно – а в историята то звучи на практика естествено, – то очовечаването на остатъците от Правдата на Торен е далеч по-малко невероятно в тази атмосфера на третиране на съзнанието с много повече артистично въображение.
Като цяло за мен Правдата на Торен щеше да спечели, ако беше избрал да запази изкуствения си интелект по́ Друг. Но тогава съвсем щеше да отврати [почитателите на по-лесносмилаемите фантастични сюжети], а и в настоящия си вид си остава заслужил всяка похвала, най-малкото заради завладяващото си представяне на това какво би могло да бъде усещането отвътре на един разпределен изкуствен интелект, принуден да оперира поотделно.
Love is the Plan the Plan is Death (James Tiptree, Jr.)
Love is the Plan the Plan is Death е любовна история с трагичен край, разказ за глобално затопляне или друг неназован планетарен катаклизъм, размишление върху еволюцията, любовта и свободната воля, на места буквално поезия.
А може и да е нещо коренно различно, защото гледната точка, през която гледаме към случващото се, е сред най-странните и истински чужди в жанра. Главният герой на разказа, Могадийт, може би е гигантско интелигентно паякообразно извънземно, обитаващо друга планета, но би могъл да е истински паяк, бродещ нейде из Земята – човечеството така и не се появява под каквато и да е форма в текста, за да ни даде аршин, с който да премерим непознатия свят и да го припознаем във въображаемите си карти. Но няма значение, Могадийт е себе си – безспорно разумно същество, хванато в капана на биологията. Всяка година зимите стават все по-студени, а студът отнема разума от Могадийт и го подчинява на слепите еволюционни повели. Но Могадийт има план. Той ще измами студа и собственото си тяло, ще спаси любимата си Лилилуу, малката червена звезда. Могадийт-Лиили, Лилилуу-Мога, Лили-Мога-луули-дийт!
Творението на Типтри, наградено с Небюла и номинирано за Хюго, е образцово влизане под кожата на чудовище. Чудовищността тук не е функция на някакво вътрешно присъщо зло, тъй като морални системи, поне каквито ги разбираме от нашата човешка гледна точка, липсват. Тя е навита като пружина зад всяка една фраза на непонятна странност, която излиза от невероятните герои. Могадийт разказва, пеейки, композирайки поезия – вероятно защото съзнанието му е оформено така, че да се носи в мерена реч и в рима, като огледало на плавността и повтаряемостта в природата. А може би защото е единственият що-годе разбираем начин да бъде преведена тази изцяло чужда мисъл. Голямата мисия на Могадийт – да надмогне собственото си същество и да се слее в абсолютната си любов с Лилилуу – е неподправена, натуралистична трагедия; мисията едновременно се проваля и успява по силата на една логика, която хем е изцяло чужда, хем в края на текста е някак притеснително разбираема.
За разлика от повечето текстове в тази статия, Love is the Plan the Plan is Death не ни поставя в гледната точка на чудовище в човешки свят, за да ни покаже какво е усещането от другия край на призмата. Тук няма съотнасяне на умове и на морални системи, няма контакт или опит за контакт, няма добро и зло. Четейки този текст, читателят се превръща изцяло в чудовище, което не е дефинирано като такова в контраст с нещо друго. Наместо това чудовищността идва като съвсем пряко осъзнаване през съпреживяващото тяло, докато обхождаме непознатия свят върху многобройните крайници на Могадийт и докато се опитваме заедно с него да надмогнем неумолимата природа. Типтри показва абсолютно брутално и безмилостно, че чуждото физическо преживяване на реалността може да е болезнено истинско и удивително без какъвто и да е намек за човешко в това уравнение.
Страшното идва от осъзнаването през тази изкристализирало Друга гледна точка, че чудовищата вероятно дори нямат нужда от хора, които да концептуализират от своя страна като чудовищни – природата се е погрижила да запечата собствените им трагедии в самата им биология. Love is the Plan the Plan is Death е сред малкото текстове, които успяват почти напълно да те потопят в гледна точка, която няма нищо общо с теб, и да те разкачат изцяло от интерпретативното, търсещо алегории преживяване и човешкия филтър. От тази гледна точка разказът е може би един от най-ценните за екологичното мислене, което ще ни се наложи колективно да развием, ако искаме да спасим биологичното богатство на планетата. За да съжителстваме щастливо с чудовища, трябва да сме способни да си представим, че те нямат никаква нужда от хората, за да живеят чудовищно богати животи, не по-малко изпълнени с радост и драма от нашите собствени.
