Westworld S02E04: Riddle of the Sphinx

Rhododendron
Is a nice flower
Evergreen
It lasts forever
But it can’t beat Strand power
The sphynx and Mona Lisa
Lolita and Guernica
Did the Strand

 Roxy Music

Westworld се завърна! След три малко хаотични, често доста скучни и наглед разочароващо стерилни епизода – може би „когнитивното плато“ на самия сериал? – Riddle of the Sphinx ни връща към силните страни на продукцията: добре сглобена история, стилна и хармонираща със сюжета аудио-визуална презентация, майсторски актьорски изпълнения и, най-важното, ядката мистерия, около която съзнанието ти набира скорост в безкрайни обиколки, опитвайки се да предугади бъдещите развития, но и да стигне до някакво по-дълбоко разбиране за естеството на съзнанието и реалността.

Четвъртият епизод е най-дългият за сезона до момента, но като изключим някои твърде явни сюжетни експозиции, поставени от сценаристите в устите на героите, успява да изпълни 67-те си минути по чудесен начин. Липсата на отварящи кадри преди шапката на сериала в случая е важна, тъй като дългата първа сцена веднага след надписите е ключова за епизода, а вероятно и за целия сезон. На музикалния фон на Play with Fire на Ролинг Стоунс – оригинала, не кавър, изпълнен в характерния за сериала носталгично-механичен стил – камерата бавно и плавно ни превежда из стаята, в която живее Джим Делос – собственикът на корпорация „Делос“. Фокусът е върху изобилието от вещи, пръснати из светлото, излязло като от каталог за интериорен дизайн пространство. Мяркат се човешки крака, които въртят педалите на елегантен велоергометър, след това ръце и торс, но докато върви парчето на Стоунс, камерата определено се интересува от предметите. В края на непрекъснатия шот тя се завръща върху плочата и с това осъзнаваме, че стаята е кръгла – наглед огромният апартамент е всъщност много по-малък, отколкото ни се е сторило първоначално. Джим Делос, както ще стане ясно съвсем скоро, е пленник в „аквариум“ като собствената му рибка, а останалите вещи и действия само подсилват това усещане за цикличност и безкрайно безсмислие: пясъчният часовник, въртящите се плочи, застопореното колело, виртуалните симулации, към които може би се включва през лаптопа си, самотната мастурбацията ден след ден.

Стаята-затвор на Делос споява всички сюжетни нишки на настоящия епизод: както тази на Уилям, така и на Бернард и Елси (Елси се завърна, да живее Елси! Фенове на Елси по света, обединявайте се!), а и на Грейс, която имигрира в парка предишния епизод. Благодарение на нея сюжетните преходи са много по-естествени (за това допринасят и преходите между спомените на Бернард, страхотно изиграни от Джефри Райт), но същото важи и за философските внушения и за развитието на персонажите във времето. Последното е особено вярно по отношение на Уилям, който виждаме да се променя сериозно през годините; замръзналата във времето Стая помага този контраст да излезе на преден план и да оценим не просто наличието на неговата метаморфоза, но и на важността ѝ за сюжета (и явно за играта, която Форд играе с него).

Изобщо, колкото повече мисля, преглеждам отделни сцени и чета по въпроса, Стаята се очертава в съзнанието ми като страхотен символ в недрата на сериала и нищо чудно именно тя да се окаже Glory/Перлените врати. Вероятно истинското място Glory е по-скоро съзнанието, което Бернард изпринтира в лабораторията и информацията в него, но Стаята фокусира страхотно смисловия потенциал на мистериозния обект. Фенските теории вече експлодираха покрай новия епизод и не е никак чудно, че основните асоциации са свързани именно с нея: потенциални референции към Lost (да не забравяме, че Ейбрамс е продуцент на сериала; в същото време Лиза Джой, която дебютира като режисьор с този епизод, отрича приликата да е търсена нарочно), връзки с популярни филми, поклон към Франкенщайн на Мери Шели при сцената с Бернард, Елси и Делос (а защо не и към Апокалипсис сега?), скрития смисъл в Play with Fire на Стоунс и Do the Strand на Roxy Music. Един доста полезен текст във Vanity Fair прокарва паралел между епизода и Сталкер на Тарковски. Когато се замислиш за това, всичко се подрежда в нова светлина, която обаче пробива мрака на подсъзнателното съвсем естествено – бавното движение на камерата в началото и към края на епизода е толкова подобно на това при Тарковски, че няма накъде повече. Разпиляните предмети под повърхността на водата в Сталкер и различните интерпретации на Стаята в Зоната от страна на тримата главни герои – сякаш натам сочи и загадката на сфинкса в настоящия епизод.

Сфинксът e пазачът на древна Тива, който задава загадката за съществото, което сутрин ходи на четири крака, по пладне на два, а вечер на три. Развитията и символиката в този епизод натрапват силно усещането, че отговорът на загадката, или самият въпрос, в света на Westworld вече е различен. Естеството на това да си човек се е променило – хората са пристъпили в сърцето на мрака и може би са загубили нещо жизнено важно (темата за любовта като всеобщ и трансцендентен принцип не е нова за сериала, обаче като че ли тук е засилена още повече, по смисъла на Интерстелар, в чийто сценарий Джонатан Нолан има немалко участие). Но и разбирането на хората за човешкото търпи радикална промяна, достатъчно е само да си припомним речта на Делос, от която долитат отгласи от Франкенщайновото чудовище и полковник Курц:

I’m all the way down now. I can see all the way to the bottom. Would you like to see what I see? They said there were two fathers, one above, one below. They lied. There was only ever the Devil. When you look up from the bottom, it was just his reflection, laughing back down at you.

Бог е мъртъв, погива символично може би в точно тази стая (The Lost Room, някой? Не, не онзи.). Хората се оглеждат в огледалото на безкрайния прогрес, който в края на Riddle of the Sphinx се оказва регрес. Смъртта и паметта се завръщат на фокус като основни тематични репери, най-вече през две реплики. Едната на индианския вожд на Призрачния народ (спомняте ли си изтупания предприемач-домакин, който омайваше Логан в епизод 2?):

You live only as long as the last person who remembers you.

Другата на Уилям:

Death’s decisions are final. It’s only the living that waver. Death is always true. You haven’t known a true thing in your whole life.

Хубаво е, че сериалът рязко се завърна към мистериозността си, подплатена със солидна доза податки и научнофантастични хипотези. Двукамерната теория за съзнанието на Джейнс беше централна за сезон 1, а във втори най-сетне виждаме очертанията на новите въпроси, които вълнуват сценария – крайността на нещата, която е неотделима част от тяхната реалност („At first we thought it was your mind rejecting your body. Like an organ that’s not a perfect match. But it’s more like your mind rejects reality. Rejects itself.”). Хубаво е също, че се завърна към представянето на същите тези неща като изконно странни и отделени от някаква човешка „същност“, която психологически и философски ни отделя от роботите и ни позволява да си играем безмилостно с тях*. Подредените като пъдпъдъчи яйца в картонена кутия прясно изпринтирани очи; изкуствените мозъци като току-що изпечени мъфини, все още във формичките си; безликите бели гиганти, които помитат лаборантите, а после небрежно прекършват вратовете си; домакините, използвани за траверси под ново железопътно трасе; експлодиращите тела на погълналите нитроглицерин; прясното мляко, което Делос разлива и което впоследствие визуално прелива в изкуствената кръв от спомените на Бернард… Riddle of the Sphinx предлага по много от нещата, които правят сезон 1 на Westworld силен, при това успява да ги подреди в синергична конструкция.

Щеше да е още по-добър епизод, ако предишните три бяха предоставили достатъчно материал, който да резонира с него и да му придава дори повече смисъл, но да се надяваме, че и това ще се случи ретроспективно. Остава ни да чакаме какво ще се открие отвъд Перлените порти (залозите чие съзнание изпринтира Бернард могат да започнат сега!) и да стискаме палци, че сценаристите, също като Елси, ще се доверят повече на кода и на домакините в цялата им странност и не-човешкост, вместо на изтърканите наративи на хората.