Истински детектив, сезон 3

След приключването на последния му сезон имаме основания да гледаме на Истински детектив като на трилогия, в която всяка част е ясно отличима от останалите – не просто тематично, а и като направа. Първи сезон потопи зрителя в задушаваща южняшка готика, хвърли го в космически бездни на ужаса, и го направи чрез брилянтната кинематография на Кари Фукунага. Втори се опита да покаже късче от гигантска мрежа от престъпни взаимовръзки, да вдигне мащаба с един порядък нагоре, и до голяма степен се провали заради поредица от кофти сценарни решения по отношение на сюжет, диалог и герои. Трети до голяма степен се завръща към южняшките корени на сериала, към усещането за метафизично неспокойствие и обостреното като бръснач зрителско напрежение. Прави го с по-малко визуална епичност от сезон едно, с далеч повече премереност от сезон две, чрез страхотна актьорска игра и с много особен сюжетен туист. Личните ми усещания са много смесени и разколебани.

Историята не грабва с оригиналността си. Брат и сестра изчезват през 80-те, установено е жестоко престъпление. Две обръгнали ченгета поемат случая и осъзнават, че нищо не може да те подготви достатъчно за някои от човешките дела на този свят. Виждали сме елементи от това по-рано в сериала, виждали сме ги на много други места. В случая интересна е формата. Също като първи сезон, този ни показва успоредно различни времеви линии, в които мистерията ту се разплита, ту се заплита обратно. Този път обаче прескоците назад-напред и подредбата им са мотивирани от нещо много конкретно. На стари години, един от двамата полицаи – Уейн Хейз (Махершала Али) – дава поредица от интервюта пред екип от документалисти, по време на които си припомня събитията от 1980-а и 1990-а, когато случаят бива отворен наново, а Хейз – всмукан отново в травматичните събития.

Първо трябва да отбележа, че Али прави страхотна роля. Неговото изпълнение улавя с уверен минимализъм три различни версии на един и същ образ, които наложени една до друга оразличават вътрешните му напрежения и едновременно с това се стабилизират взаимно. Второ, методът на разказ, при който Хейз, страдащ от деменция в последната си сюжетна линия, внезапно и непредвидимо бива завлечен назад в спомените си, е страшно силен инструмент. Толкова силен, че ти се иска Пизолато да го беше използвал с малко повече мярка и с повече хитрина. Преходите между трите сюжетни линии и образите, които служат за мост – луна, която примигва и се превръща в прожектор, огледало, от което те поглежда герой с двадесет и пет години по-млад, – вибрират от енергия и напрягат все по-настойчиво цялостната сглобка. Много ефектно решение, може би не винаги елегантно, но определено такова, което не ти позволява да се отпуснеш и просто да консумираш разплитането на криминалната загадка – няма как, скоро си даваш сметка, че като зрител си пленник в съзнанието на главния герой и виждаш това, което вижда и той, старият и умиращ някогашен детектив.

Под тази добре постлана повърхност обаче се крият някои проблематични страни на сериала. На първо място, сезон три е най-интересен, когато показва частичка от безбройните начини, по които слабите на деня биват натикани в дупка от отчаяние, по които социалните йерархии превръщат всички в насилници и потърпевши. Раса, пол, сексуална ориентация, социален статус, зависимост, травматично преживяване – всеки от тези елементи е показан въплътен в даден герой и в дадена ситуация, в която някой друг се възползва от силата си и просто е зъл. Често не нарочно, защото злото почти винаги е по-скоро автоматично и функция на дремещи социални структури изпод ежедневните ритуали. Сезонът чудесно констатира тези истини и ни ги показва по ясен и ненатраплив начин. Само че така и не се опитва да ги разпита и да покаже как всички тези зъбци от гигантската, несъзнателна машина на обществото работят заедно, за да произведат тъй нареченото голямо зло, заради което съществуват сериали като Истински детектив.

Детективите пропускат шанса да направят тези изводи през 80-те и 90-те, което далеч не е странно, нормално е точно те да са слепи за тези утаени неправди. Но старият Хейз, който с всеки ден се чувства все по-загубен в собственото си съзнание, имаше шанса да погледне на нещата иначе, да зърне истинското зло и да ни го покаже в по-явна форма. Баналността на злото го превръща в още по-обезпокоителна естетическа категория, може би затова често са ни нужни образи от метафизичен характер, като в първия сезон на сериала, които да ни позволят да се ориентираме във внезапно пренаредената ежедневна реалност. Сезон три използва умно собствената си форма – почти изцяло с цел да ни преведе през проточилата се тридесет и пет години травма в съзнанието на Хейз. А Хейз дори не е интересен персонаж. Всъщност нито един персонаж в този сезон не е особено интересен, никой не е вплетен в историята по особено интригуващ и нетипичен (или нетипично типичен) начин. Страхотната игра на Али, Камен Еджого, Стивън Дорф, Скуут Макнеъри и пр. прикрива това отсъствие на дълбочина, но когато вниманието на зрителя веднъж се фиксира върху него за малко по-дълго, то зейва и не спира да зее до края.

Въпросният край е силно противоречив. За много зрители и критици представлява страхотен туист и свеж поглед към идеята за това какво е Истински детектив. Признавам си, че дни след гледането му все още се замислям как финалните минути преобръщат очакванията и изобличават нездравата обсесия на съвременния западен зрител, зажаднял за поредната доза крими-с-щипка-екзистенциален-хорър. Симпатизирам на посланието, което Пизолато отправя, но не го намирам за органически израстващо от материала и формата, зададени от седемте предишни епизода. Все повече ми се струва ескейпистко и безотговорно по по-лош начин от онова, което отправи Ръстин Кол в края на първи сезон. Свеждането на развръзката до алегория за травмираното съзнание на стереотипен мъжкар-самотник, който е загубил връзка със себе си, ми се струва твърде безполезно и несмело, да не говорим, че самата загадка беше разплетена по един доста мързелив начин. Тотален антипод на туиста в Отворени рани от 2018-а, който пада на мястото си за частица от секундата и след това знаеш, че просто няма как да е било иначе.

И все пак, грандиозно изпълнение на Али. Може би още по-добро такова от страна на Стивън Дорф в ролята на второто ченге, който е дори по-малко интересен персонаж, но не отстъпва по нищо с екранното си присъствие. Много умела, ако не и гениална-ала-Фукунага кинематография, и всъщност доста добро писане в моментите, в които Пизолато се е поразсеял от кулминацията на замисъла си и си е позволил да кривне настрани в обществените наслагвания, чието по-настойчиво изследване би могло да придаде измерение на основното повествование. Третата част на поредицата определено повъзвърна доверието на зрителите. Не споделям възторга, но отчитам многото силни моменти. Предстои да разберем дали трилогията ще се превърне в тетралогия.