Дългата нощ Игра на Тронове S08E03

Дългата нощ бе сред най-очакваните епизоди в историята на телевизията. Епизод събитие. Епизод, който е почти-кулминация на попкултурния феномен Игра на Тронове. Епизод, който бе подготвян от първата сцена на първи сезон и който чакахме осем дълги години. Епизод, за който ни бе обещан невиждан мащаб и невиждана развръзка. Десетки милиони по цял свят бяха подготвили кърпичките и очакваха тежко сбогуване с доста от любимците си.

След като огньовете стихнаха и слънцето отново изгря, след като страстите поутихнаха, видяхме Дългата нощ още веднъж и поспорихме разпалено във форумите, какво ни остана?

Колегите вече са споделили своето мнение на предните страници и то е положително, та на мен се пада честта да съм капката катран в кацата с мед. Нито мога, нито искам да отнемам нещо от достойнствата на Дългата нощ и Игра на Тронове, ние сме списание за фантастика и фентъзи, аз съм огромен фен на жанровете, а адаптацията по Джордж Р. Р. Мартин категорично ги постави на световната карта. Конкретно този епизод е истински подвиг, заснемането му е отнело почти два месеца, през голяма част от които огромен екип е работил основно през нощта, в тъма, студ и кал, техническите предизвикателства са били зад всеки ъгъл, а актьорският състав е бил на ръба на рухване от изтощение. Резултат обаче е… странен.

Да, това е определението за Дългата нощ – странен. Той е едновременно брутално фентъзи-клише, но чупи клишетата, едновременно е най-епичната развръзка, която обаче всъщност намирисва на най-високобюджетната червена херинга, едновременно те държи на ръба на стола и те кара непрекъснато да се питаш „абе аз наистина ли виждам това?“.

Нека отхвърля по-тривиалните аспекти в началото – ако сте се кьоравили в тъмния екран и през половината време сте се чудили какво се случва там не от шок, а защото буквално не виждате нищо, то не сте единствени. Мой приятел буквално преди дни се оборудва с чисто нов телевизор на цената на автомобил втора ръка и съвсем естествено го „поляхме“ с епиката на HBO, която не разочарова визуално. При повторно гледане на по-скромен екран обаче, бях потресен от мътилката пред очите си и се чудя какво ли щеше да е впечатлението ми, ако първо ми се бе наложило да се взирам в нея и да опитвам да различавам петдесет нюанса черно.

Продължавам към друга ужасно дискутирана тема – тактическия характер на битката за Зимен Хребет. Ясно, че всеки в интернет спи с „Изкуството на войната“ под възглавницата и по лично свое мнение се намира някъде между Александър Велики и Чингис Хан по скалата на стратегическите гении, но дори напълно незапознати и незаинтересовани от военното дело хорица повдигаха вежди на някои решения на отбор „Бием се за живите!“.

Двойнственият характер на епизода си проличава още в първата и най-безумна такава сцена, в която цялото дотракско войнство решава да се втурне в мрака срещу армията на мъртвите и… да бъде позорно разгромено. Възпламеняването на сърповидните араки на всички ездачи от Мелисандра беше страхотно, щурмът им също – хилядите коне, бойните викове, пламъците върху остриетата, огнените комети от катапултите над тях – мрачна приказка! Удавянето на цялата конница в неизброимите пълчища на ледените зомбита, заглъхването на крясъците им, стопяването на огньовете им, които чезнеха като светулки в далечината, беше изключително въздействащо и на чисто аудиовизуално ниво е като стоманен юмрук –  носи ясното послание срещу каква неописуема мощ са изправени силите на хората и колко отчаяно е положението им. Което води до противоречие, защото същата тази атака е напълно лишена от здрав разум и, да си кажем направо, е като замислена от завършени идиоти.

Дори да махнем с ръка и да омаловажим факта, че дотраките се втурват в сляпа атака срещу невидим враг, за който важните клечки на военния съвет единодушно се съгласиха, че няма как да бъде победен просто с оръжия (били те и пламтящи), остава според мен по-големият проблем – а именно, че със сезони наблюдавахме как Денерис печели този народ, търси им кораби, превозва ги до Вестерос, а накрая ги прахосва за секунди екранно време. В Дългата нощ неведнъж ставаме свидетели именно на подобен подход – как дъъълги часове трупане на напрежение, изграждане на свят и персонажи, подготовка на събития, за няколко удара на сърцето достигат бърз и окончателен край.

Няма да влизам по-дълбоко в заешката дупка около защитата на северната крепост, макар по темата вече да са изписани романи, защото каузата е изгубена. За някои зрители Игра на Тронове е фантасмагория с дракони, зомбита и магия, та нямало какво да очакваме исторически реализъм и глупостите са напълно позволени. Други търсят логични обяснения в защита на епизода и смятат, че е възможно „нашите“ напълно съзнателно да са били толкова неадекватни, така че Нощният крал да ги подцени и клъвне стръвта. Аз лично отдавам видяното на простичкото style over substance – тоест, ако реализмът е трябвало да пострада сериозно с цел цялата работа да изглежда по-добре, по-обречена и въобще по-драматична, така да е. Разума кучета го яли.

Достигаме и до гранде финале, края на играта, последния бос, където май всички фенски теории бяха разбити на пух и прах и Аря клъцна Нощния крал с кинжала от валирианска стомана, пращайки го в небитието заедно с цялата му пасмина. Тук отново имаме страховито противоречие – епизодът преди това тъпче обичайните тропи, характерни за последно опълчение срещу твърде превъзхождащ враг. Разни хора умират героично (никой истински важен), защитавайки каузата, приятелите и любимите си. Понякога умират, защото няма как да не се гледат умно насред врящия казан на битката и пропускат острието в гърба. Тези, които трябва да оцелеят, постоянно биват давани в кадър на ръба на поражението, но с кански сили, гръб в стената и несломима воля оцеляват. Имаме обичайните монтажи, в които един-двама герои аха да бъдат яхнати от петнайсет зомбита от всички страни и камерата ни прехвърля другаде, за да се върнем малко по-късно и видим, че все пак са отблъснали по незнаен начин немъртвите. Въобще, класика в жанра.

Не искам да пропусна отново да похваля визията и звученето на Дългата нощ, като особено Рамин Джавади е свършил страховита работа с музиката, която напълно вкарва във филма и създава неповторима атмосфера. Каквото и да си говорим за епизода и каквито и кусури да изтъквам, епичен е на кълбета и това не може да му се отрече. Поклон за техническите екипи и всички зад камерите и пултовете!

Връщаме се на Аря, която удря звучен шамар вече споменатите клишета и им казва „Не днес!“. Дани и Джон напълно доказват теорията ми, че са безполезни келеши, като КПД-то им в битката е близо до отрицателните стойности и те на практика не успяват да свършат нищо като хората, освен че почти затриват двата си дракона. Всички пророчества, обещани принцове, Азор Ахаи и прочие си остават просто това – думички, докато малката Старк с вече изпитан трик заковава Голямото Зло.

От една страна бях зарадван, че не ни поднесоха някакъв претоплен двубой между Джон/Денерис и Нощния крал. От друга, това „убийство“ не е във вакуум, а остави след себе си ужасно зееща дупка. Сега, когато прахта е слегнала, ние оставаме с безброй неотговорени въпроси и очаквания. Това ли беше? Това ли е Нощният крал – просто някакъв случаен човечец, създаден от Чедата, който е решил да избие всичко живо и да донесе вечна зима? Защо оцеля след драконовия огън? Защо толкова настървено преследваше Триоката врана (Бран) и желаеше лично да го екзекутира? И като стана дума за Бран, има ли той някаква роля, освен тази на най-обикновена стръв? Това за „паметта на човечеството“ ми идва доста изсмукано от пръстите, при положение, че преди пет дни никой от въпросното човечество дори не подозираше за съществуването му. В текущото положение, неговият персонаж и този на Нощния крал жестоко увисват и изведнъж от (предполагаемо) централни за историята се превръщат в почти статисти. Скучни статисти, при това. Дори да закърпят ситуацията с обяснение пост-фактум, в което се съмнявам, то ще бъде… обяснение пост-фактум.

Което ме води към червената херинга от началото на прегледа. Ако от другия епизод просто отново превключим на боричканията за Железния трон, то това ще бъде сред най-великите преследвания на несъществуваща риба в историята на телевизията. Заплахата на Север, чудовищната инкарнация на Смъртта, падането на хилядолетния Вал, събирането на една от най-могъщите армии в историята на континента, легендите, митове, преданията, пророчествата, дори извънтекстовите, мета-коментари като хилядите фенски теории… всичко е било просто дим. Дим, разкъсан от едно късо острие и един браавоски трик с нож.