Killjoys

От двете нови приключенско-фантастични отрочета на SyFy, Killjoys е безспорният ми фаворит. В рецензията си за Dark Matter писах, че достойнствата му се изчерпват с това доколко ще съумее да ви напомни за нискобюджетните си, но често чаровни предшественици, задача, която изпълнява крайно неравно. Killjoys обаче, въпреки безсрамните си пълп-заявки във всеки епизод, сякаш успява да застане много по-стабилно на собствените си крака.

Сериалът е много по-характерен в кажи-речи всеки свой компонент, при все че основният – кастът, – е всъщност много по-малък от този в Dark Matter. Основните герои са трима, а останалите редовни лица се въртят в орбитата им през един-два епизода. Дъч (Хана Джон-Камен) и двамата братя Джон и Д’авин Джакоби (Арън Ашмор и Люк Макфарлън) са едноименните killjoys, лицензирани ловци на глави, работещи за т.нар. Reclamation Apprehension Coalition (или както всички я наричат, The RAC). Всичко в сюжета и светостроенето оттам нататък се върти около Тhe RAC, както и четирипланетната система, известна като Тhe Quad, в която тримата се подвизават на изкуствено-интелигентния си кораб Луси (Тамзин Макдона). Скоро обаче уж неутралната организация, към която принадлежат, се оказва нещо много повече от това, което са очаквали, а Уестърли, единият от четирите свята в the Quad, най-бедният, онеправдан и скъп на тримата главни герои, там, където са всичките им приятели, се превръща в мишена за политически машинации в големи мащаби.

Колкото и да е проста рамката в Killjoys, тя а) съществува, за разлика от тази в Dark Matter, където в много голяма част от времето шепа хора просто се моткат неориентирано и се бият с произволна върволица от лоши, и б) сценарият постепенно и успешно я изпълва с детайли и дълбочина в почти всеки епизод.

Нищо от светостроенето не излиза от рамката на забавната приключенска „фантастика“, но детайлите са интересни, добре вплетени и най-важното – представляват отлично гориво за развиващите се взаимоотношения между героите, целенасочено подбрани така, че общото да влияе неизменно на личното. Останах искрено изненадан от енергията, с която тече общуването между тримата главни герои – и честно казано удивен колко често попадат в мишената непрестанните опити за остроумничене и бъзикчийство в традицията на Firefly, който може би е най-близкият родственик на Killjoys от всичките „класики“ в жанра. (По стил, не по качество.)

Актьорите определено са стъпка нагоре в сравнение с Dark Matter. Поддържащите герои като Кхлайн (Роб Стюърт),  мистериозният наставник/бащинска фигура/враг на Дъч (може би много лош, може би не), или пък екстравагантният съдържател на кръчмата, където запиват главните герои, Прий (Том Алисън), както и Алвис Акари (Морган Кели), член на мазохистичен монашески орден и спорадично част от екипа в мисиите им, са еднопланови и еднопланово изиграни, но пък ярки и запомнящи се. Към тях донякъде за жалост спада и Дъч, която се предполага да е най-главна от тримата главни герои, командир на отряда им, Жена-с-мрачно-минало™ и Център-на-конспирацията™, но изпълнението ѝ като цяло се изчерпва с фатални секси-опасни погледи и подсмихване – гальовно към двамата галфони, с които си партнира, или подигравателно към нещастните некомпетентни врази, чиито задници рита.

За сметка на това, и Арън Ашмор (Джон, техничаря, между когото и сладострастно озвучения им кораб тече леко смущаващ флирт), и Люк Макфарлън (Д’авин, алфа-мъжкаря с големите пушкала, изсечената челюст и абсурдното телосложение, по когото пък току се заглежда Дъч) са отлични и в умилителната си простотия, и в сериозните си моменти (които все пак не са чак толкова сериозни, де). Но и тримата главни герои в сбор несъмнено са повече, отколкото са поотделно и вече два цели сезона не писват.

Това, което ми писна още на втория епизод обаче, е отвратително грозната сиво-зеленикаво-синя цветова гама и стаите в Студентски град, където се развива действието. (По-нафуканите интериори са снимани в обновените блокчета на Софийския, а миризливите складове и пещери, изпълнени с месоядни буболечки, са взети едно към едно от разпадащи се стаички на НАТФИЗ. Мисля, че в един епизод даже мярнах напушен пазарджиклия, записал Куклен театър през 1992-ра и забравил да се изнесе овреме.) Ефектите са правени основно с пейнт и нацапани с боички пръсти, а озвучението са храбри акапелни опити на пиян руски момичешки хор да имитира лазерни пистолети и фучащи космически кораби, тъй че, ъъ, така де, не си вдигайте очакванията в тези аспекти, ми е мисълта.

Въпреки горното и цялостната атмосфера на разтропана live-action ролева сесия, Kiljoys е достатъчно изобрателен и чаровен, за да чакам всеки следващ епизод защото така искам, а не защото така ме е повлякла инерцията.