Къща от карти, сезон 5

Къща от карти е причината, поради която започнах да гледам достатъчно сериозно на сериалите. И той, подобно на True Detective, не е точно „сериал“, а по-скоро проект, целящ да представлява доста дълъг пълнометражен филм. На отделните глави често им липсва структурната рамка на стандартен епизод, вследствие на което разумен подход към всеки нов сезон е да бъде гледан точно така, както е планирано от Netflix – „binge-watching“, или казано още – всичко на един дъх. Именно затова създателите му винаги се придържат към максимата, че в центъра са образите и изследването на взаимовръзките между тях, а не различни сюжетни събития.

Разбира се, тъй като все пак Къща от карти е и сериал, то понякога сам попада в различни клопки на формата, които в дадени моменти занижават иначе превъзходното качество – като например вмъкването на епизоди-пълнежи, които просто разтягат сезона, без да добавят кой знае какъв драматичен заряд. Реално, Къща от карти разполага още от пилотния си епизод с всички съставки за превъзходен пълнометражен филм. Поддържането на подобно ниво вече пети сезон е върховно постижение и феновете на сериала няма да са разочаровани от последните 13 епизода, които Netflix пуснаха.

Изненадващото в сезон 5 са чувствително намалените опити за политическа сатира. Донякъде е оправдано – предвид реалността ни, нуждата от сатира се стопява драматично. Но тя пък беше градивен елемент в образа на Франк Ъндърууд; Кевин Спейси винаги е третирал Франк като превъзходен Шекспиров театрален злодей, откъдето произтичаше и огромна част от екранния му чар. Тук обаче, лишен от сценаристите от възможността да дълбае из сатиричните слоеве, Франк започва да дрънчи леко на кухо в някои от епизодите. Започнал е да изглежда леко по-дребнав, малко по-скучен, донякъде по-монотонно зъл в макиавелистките си сплетни. Разбира се, тъй като говорим за актьор от величината на Спейси, това са моменти, които той успява да замаскира и които зрителят дори да улови, все пак ще остане доволен от изпълнението и ще се наслаждава на пъклените кроежи на Франк. Също, благодарение на огромния талант на Спейси, леките сценарни клатушкания не създават екранен образ, който да не прилича на себе си от сезон 1 и да се разпада малко по малко, както често се случва с други сериали. С две думи – Франк Ъндърууд е все така страхотен.

Рамо до рамо с Франк е Клер на Робин Райт. Последните два сезона тя претърпя някои трансформации или по-скоро – откри нови дебри из себе си, което в сезон 5 води до съвсем логични последствия. Ако съдим по финала на сезон 5, то следващият (все още непотвърден от Netflix на този етап) сезон на Къща от карти ще покаже една тв-версия на много обичания от мен филм Войната на семейство Роуз, което подозирам ще е триумф на малкия екран. В сезон 5 Клер най-сетне започва да играе играта на Франк – с неговите средства, по неговите правила, с неговите топки, но и с една много важна и категорична разлика – липса на лоялност към партньора.

Зад всички социопатични прояви на Франк, зад безумната му злина, зад огромния му капацитет да руши в името на себе си и собствените си интереси, устойчиво качество винаги е било предаността му към Клер. Донякъде нуждата му от нея е диктувана открай време от користни цели. Скромният южняшки произход на Франк още в зародиша на политическата му кариера се нуждае от аристократизма и материалните средства, с които семейството на Клер разполага. Франк винаги е имал много повече нужда от Клер, отколкото тя от него. Същевременно, обаче, веднъж употребена, Клер много лесно можеше да бъде захвърлена, така както всеки друг, влязъл в допир с Франк – а той не може да се спре да го прави. Но никога и с нея. Може да се поспори, че една от причините е полезността на Клер, която изглежда неизчерпаема, за разлика от тази на останалите. Въпреки това, за мен – поради сценарни хрумвания, а също и благодарение на трактовката на Спейси, впечатлението, че това е собствено решение на Франк, диктувано от истинска преданост, остава трайно.

Тук вече пътищата им с Клер, обаче, се разделят и тя най-сетне успява да го надскочи в цинизма и самоувереността си – този ѝ аспект я превръща и в много по-праволинеен и опасен злодей от Франк. Клер постепенно осъзнава силата си по време на сезона – за разлика от възхода на Франк, който беше добре планиран, внимателно напътстван и щателно подхранван, възходът на Клер е плод на различни стечения на обстоятелства, които често са извън неин контрол, но при които тя решава спонтанно да рискува, да се възползва и да провери докъде може да стигне. Райт прави най-вълшебното си изпълнение в този сезон и ми се иска това най-сетне да бъде увенчано с Еми. Ако не – майната им на ТВ-Академиите.

Сериалът никога не е представлявал коментар върху нечие реално президенство, политическа кариера, върху конкретна личност или възгледи, и сезон 5 не прави крачка встрани от тази традиция. За сметка на това, сходно с последните два сезона, Къща от карти продължава с дисекцията на хорската глупост, лековерие, неосведоменост. Вместо да дава обяснения или да мъмри поучително, Къща от карти често се стреми да сочи с пръст към публиката и да иска обяснения от нея. Защо толкова лесно позволява хора като Франк Ъндърууд да са начело на властта? Защо предпочита да се съсредоточава върху сапунени мехури в медиите, вместо върху действителни проблеми? Защо затварянето на очите е така лесно и естествено? Докога ще продължава? Има моменти от последния сезон, които отекват полу-пророчески, полу-цинично-критично и зрителят често си задава въпроса дали са били вкарани впоследствие от създателите или на този етап фикция и реалност са започнали да се сливат. Подозирам, че е първото, но допускам и безумното второ.

Във всеки случай, Къща от карти никога не забравя, че основната цел е да развлича, така че ако са се прокраднали тревоги у вас, че сериалът е заорал в неприятната територия да размахва пръсти и да се самоопределя като важен, бъдете спокойни. Творческият екип е далеч от амбицията да превръща творението си в блудкава и мъдра (и постна) версия на реалността. Къща от карти все така граничи с фентъзи в доста ситуации, включая нереалния професионализъм на правителствената администрация, чудовищно лесния начин, по който се разрешават държавни въпроси, както и приятните съвпадения, които движат сюжета на моменти. Къща от карти си е фикция и го съзнава прекрасно – хубава разработка на средностатистически шекспиров трагически проблем: властта разяжда лесно, поражда нездрави тенденции у хората. Къща от карти не проповядва, не отваря очи и не въздейства на етично ниво. Той е направен да развлича и стриктно се придържа към тази си цел.

Сезон 5 работи страхотно като драма, не ужасно задоволително като сатира и изостава доста на ниво правителствен съспенс в сравнение с това, което Белият дом от реалността ни поднася ежедневно. Ала Къща от карти е все така качествен, забавен и приятно пъклен, както преди няколко години, а двойката Спейси/Райт не биха позволили на никого да откъсне поглед от екрана нито за секунда.