Игра на Тронове, S06E10: The Winds of Winter

Малко епизоди в Игра на тронове са ме карали да искам да ги гледам отново и отново веднага след като са свършили и финалът на шести сезон определено се нареди на челното място сред тях! Зашеметяващото количество развръзки, разкрития, смърти, епика и разтърсващ фенсървиз със сигурност е отвяло главата на всеки дори малко по-впечатлителен фен на шоуто, така че не се чудете на оценката накрая, която е изцяло плод на фенбойския ми екстаз.

Не ме разбирайте погрешно. Както стана традиция след окончателното скъсване с пъпната връв на романите на Дж. Р. Р. Мартин, епизодът не прави изключение от останалата част на сезона, навързвайки с много бели конци откровени сценарни недоразумения и безобразно развитие на героите. Но в случая смятам, че недомислиците, за които говоря по-долу, наистина се компенсират многократно, отчасти с отлични режисьорски и операторски решения, но най-вече с непрестанния поток от нърдгазми, които в продължение на 69 минути валят от екрана и изтриват всякаква необходимост от рационална мисъл и оценка. Ако в едно нещо този сериал е наистина добър, това е визуалността и епиката. Финалът ни ги доставя на килограм!

Burn them all!

Началото на епизода е безусловно един от върховете на целия сериал в кинематографично отношение. На фона на потискащо красивото пиано от The Light of the Seven, участниците в предстоящия съд над Лорас Тирел и Церсей Ланистър се подготвят за церемонията. Сцената е ефирна, изпълнена с нарастващо напрежение, и играта с музиката сработва безотказно. The Winds of Winter отделя най-много внимание на точно този момент и неслучайно, тъй като най-големият емоционален заряд си остава точно в него. Унизителното признание на Лорас и варварският акт на Воините на Вярата върху плътта му остават само незначителна прелюдия към трагедията минути след това.

Трагедията, разбира се, не е в това, че Церсей изпепелява цялата септа и половината град. Него си го подозирахме отпреди. Трагедията е в това, че Марджъри Тирел, великолепната кралица, гениалната манипулаторка, която единствена топлеше сърцата ни в този пробит град, загива в експлозията абсолютно безсмислено и грозно! Варварската груба сила в персонажа на Церсей взима връх над цял сезон внимателно подготвяните игри на влияние между Марджъри и Върховния Врабец и защо? Защо толкова много време вложено да се чудим каква точно игра играе тя, само за да приключи цялото това нещо по този начин? Прекалено лесно, прекалено лесно се отървават сценаристите от задачата да разрешат интригите в кралския двор. Минута мълчание за това, че няма повече да видим непрежалимата Натали Дормър в сериала!

Но независимо от неприятното развитие на сценария тази част от епизода без съмнение е брилянтна. Музиката и плавното преливане на сцените се разбиват за един миг объркани изражения във взрива на адския огън. Напрежението стихва – останалото е събиране на парчетата. Диаболичният план на Церсей е изпълнен, но победата е Пирова и грозна – от майката орлица е останала само каменна бездушна сянка на Железния трон. Безценният ѝ син е скочил през прозореца в единствената си проява на собствена воля. Размяната на погледи с брат ѝ накрая е болезнена и безизразна. Горчив край за Кралски чертог, а сериалът се сдоби с нов явен злодей.

The Freys and the Lannisters send their regards

Малко преди това Джейми се разминава на косъм със съдбата си, понасяйки стоически злорадстването на стария Фрей, на когото Аря вижда сметката минути по-късно. Че момичето е Аря, е ясно на всеки от километри. Че тя може да си сменя лицето, при положение че се разкара от Безликите, никак не е ясно, колкото и внимателно да сме следили сюжета. Но в крайна сметка, какво е логиката пред чистия куулнес, щом в сцената виждаме дори прословутия Frey Pie! Изражението на най-смъртоносния Старк, докато прерязва гърлото на стария Уолдър е наистина безценно, макар че бих предпочел да беше изцял пая преди това.

Време е обаче да си дадем минута и да признаем с ръка на сърцето, че сюжетната линия на Браавос беше едно от най-безумните неща, случвали се дотук в сериала, и че след всички глупости, които натвориха в нея, създателите на шоуто продължават да бълват абсолютно необясними нелепици. Логиката в това Аря да владее уменията на Джакен е точно нула, и изглежда тя самата го усеща, защото сцената ми се стори изиграна под възможностите ѝ.

The King in the North!

По на север, ситуацията е по-ведра. Джон оставя Мелисандре да си ходи, въпреки силните реплики на Давос. Което, както и да го гледаме, не връзва ужасно много смисъл. Тя твърди, че може да помогне в битката срещу Нощния крал и че не трябва да умира. Но как Джон приема този аргумент, отпращайки я „завинаги“ на юг, остава да гадаем.

При него така или иначе това си е традиция. Малко по-късно той по подобен начин прощава за секунди на Санса за това, че се поколеба да му каже за армията от Долината и предизвика смъртта на брат им, както и на 2000 (на екран около 50) снажни диваци, най-доверените му хора, включително страхотния Вун-Вун, последния великан на света и т.н. Потупване по гърба, целувка по челото и сме начисто. Важно е доверието, нали така. Вие може и да си кажете, че това е малко или много безумно, но пък ако трябва да сме честни, Джон няма и много други полезни ходове на този етап. Така или иначе, бързо забравяме вътрешните си противоречия по въпроса, фиксирани в безкрайно неудобната сцена с голямото дърво в Зимен Хребет, където Кутрето, по-известен като PetoBear, успява да отврати и зрителите, и Санса, която закономерно му бие шута. В една от най-нелогичните си реплики той се опитва да я убеди, че тя е истинският Старк и че не ѝ трябва Джон, но вече е късно, либе, за китка.

Самият Джон за пореден път демонстрира нулевата си харизма и пълната си липса на лидерски умения и екранно присъствие, стоейки засрамено на трибуната, докато северняците, диваците и долиняците се карат кой да си ходи пръв от замъка и да зареже младите Старки на съдбата им. Дух все така го няма. Слава Богу, денят е спасен от неустоимата Лиана Мормонт, безспорнотото откритие на шести сезон и най-badass персонажът в историята на сериала, която заставя Лорд Мандърли и Лорд Гловър публично да се засрамят, да посипят обилно пепел по главите си, и да провъзгласят абсолютно незнаещия нищо Джон Сняг за Крал на Севера.

Да е жив и здрав Жеко и да ‘иляди!

Promise me, Ned

Още по на север геройската дружинка на Чичо Зомби, Мийра и Бран най-сетне се добират от Вала и в пореден реверанс към една изключителна сцена от книгите разбираме, че магията на ледената стена не позволява на Бенджен да продължи по на юг. Това е интересно, но със сигурност още по-интересно на милионите зрители е например защо Нощният крал, който уж маркира апокалиптично Бран и по този начин успя дори да разбие вековните защити на пещерата на Блъдрейвън, няколко часа по-късно вече изгуби тази внушителна сила и не успява да намери тримцата дни, седмици или месеци наред. Сигурно има добро обяснение, но за съжаление сценаристите не си правят труда да го споделят с нас. Остава да вярваме, че Бенджен собственоръчно успява да блокира геолокацията на Първия сред Бродниците.

Така или иначе, всички тези неудобни въпроси и бегъл сюжетен дискомфорт бързо избледняват, понеже и вие, и аз знаем, че предстои най-дългоочакваната сцена във вселената на Огъня и Леда изобщо! Бран докосва бялата кора на язовото дърво и позволява на D&D най-сетне да изпълнят мократа мечта на всеки истински фен. „Обещай ми, Нед“ – шепти Лиана на тъжния младолик заместител на Шон Бийн, който драматично взема бебето на ръце и то плавно прелива в лицето на Джон Сняг.

Да! Да! R + L = J, BITCHES! Разбира се, щеше да е по-яко, ако беше и на една идея изненадващо, но все пак, все пак! Семената на предстоящия или сблъсък, или горещ секс между Денерис и Джон (с това изражение на перманентна мирова скръб на въпросния силно се надявам да е по-скоро сблъсък) са посети и ни остава да топлим пуканките за следващия сезон. При това операторът умишлено не ни позволява да чуем част от казаното от Лиана на Нед, оставяйки ееейййй тонинко съмнение чие всъщност е това бебе и що дири там, та да може все пак да ни извъртят ловка лоша шега по-нататък в сериала.

А дано, ама надали. Ако Игра на тронове ни научи на нещо в този сезон, то е че задълбочените теории за хитри плот туистове от страна на сценаристите винаги се оказват оптимистични и погрешни. Хората толкова си могат, затова – нека не усложняваме излишно. Джон Сняг остава безспорният син на Регар Таргариен и Лиана Старк. Щеше да е по-хубаво да получим това разкритие в момент, в който би имало значение за нещо, но сега поне се свърза добре с обявяването му за истински Старк от северняците веднага след това.

Fire and Blood

Междувременно, на половин Варис разстояние на изток, сексапилната му леля скъсва с тийнейджърката в себе си и хладнокръвно бие шута на теоретично зашеметяващия Даарио Нахарис, който в рамките на епизода го раздава по-скоро като млада версия на Джора „Lord Friendzone“ Мормонт. Уви, така си е. Да си прост наемник не е достатъчно. Великата игра не е за всеки, както казва Тирион минути по-късно, за което като награда получава значката на Ръката на Кралицата. Никой не знае защо става това, тъй като в рамките на престоя си в Мийрийн джуджето успя основно да се провали зрелищно с някаква изсмукана псевдо дипломация и да разменя тъпи шегички със свитата на Денерис. Но от друга страна и изборът на въпросната не е много голям. Аз лично се надявам в книгите нещата да не се получат точно по този начин.

Междувременно добрата стара Олена Тирел доставя за пореден път на една скромна полит-седянка в Дорн, където затваря устите на Пясъчните змии и договаря с Варис и Елария Пясък армия в подкрепа на таргариенската кауза. Сцената затваря тематично сюжетната линия с Дорн, по-известна като „наистина не знаехме какво да ги правим тези“. Слава Богу, по-голямата част от сезона милостиво ни я спести.

За сметка на това финалната сцена на епизода не спестява нищо! Ако до последните минути не сте изригнали няколко пъти от мащаба на епиката, то гледката на стотиците кораби на Денерис и драконите над тях няма как да не ви омагьоса! Родената в Бурята най-сетне се завръща на родна земя! Години я чакахме, но ей на, случи се! Дори и в най-циничното сърце нещо би трябвало да трепне пред визуалното тържество, с което завършва епизодът. Пари очевидно не са пестени за огромната армада, на челото на която, на най-красивия кралски кораб, свитата на Дани гледа устремено напред към бреговете на Вестерос.

Е, добре. Може би ви се струва, че сценаристите, притиснати от малкия брой оставащи епизоди, са решили да претупат набързо нещата и затова са наблъскали толкова много в епизода. И със сигурност сте прави, но кефът да видиш толкова сюжетни линии завършени и то почти приемливо (кх, Аря, кх), да получиш няколко от най-желаните от години сцени накуп, и най-подир да видиш края в тунела на основния конфликт в поредицата, си е нещо!

I suppose that LIFE is irregular

Скътана из лавината епични сцени в епизода, остава скромната сцена, в която Сам и Джили достигат до Цитаделата на Староград. Скромна, ама друг път! Най-старият, най-великият, най-големият град в историята на Вестерос, столицата на цялата му история, центърът на вярата, науката и магията на западния свят, мястото на преломния миг на коронацията на Егон Таргариен, Кралят-Дракон, домът на Цитаделата на Майстерите, на Звездната Септа на Седмината, на Високата кула, по-висока от самия Вал, градът на хилядата спомени и хилядата сънища, е най-сетне пред нас в пълния си блясък! И то само за да бъде надминат минути по-късно от още по-невероятната гледка на самата вековна Библиотека на Цитаделата, заветната мечта на Сам, съсредоточието на цялото познание за известния свят!

Повече от Джон, Лиана, флотата на Денерис, адския огън и пая, точно тези няколкосекундни гледки всъщност правят от епизода грандиозния празник на фенсървиза, който той е. Измежду тях Сам изрича заветните думи, че всъщност самият живот е изненадващ, неочакван и объркан. И докато адреналинът ни постепенно спада от епиката и от спонтанното ухилване, с което младежът неособено виновно оставя Джили да го чака, докато мърсува с книгите си, се замисляме, че по всяка вероятност това е нещо като опита за мото на Бениоф и Уайз, тяхното оправдание за внезапните и ирационални сюжетни решения, за експлозията, за многопластовия корем на Аря и за дорнския водевил. Не знам какво ни остава, освен да се опитаме да го преглътнем.

Winter is here

Белият гарван дойде. Нед Старк позна. Зимата е най-сетне тук. И макар вече да видяхме, че един Бенджен стига за справяне с Нощния крал, а освен него ние имаме СуперБран, Джон от Назарет и Майката на Драконите, Дотраките, Робите, Андалите, Ройнарите, Първите, Вторите и Всички Останали Хора, нека все пак да си позволим поне за една минута да почувстваме силата на момента, заедно със Санса и брат/братовчед ѝ на стените на Зимен Хребет.

В ретроспекция, въпреки много силните последни епизоди, това беше един колеблив сезон, с много сюжетни недомислици и опасно доближаващ се повече до мокър фен-фикшън, гарниран с грандиозни (и грандиозно пропилени) актьори и много скъп CGI, отколкото до сериозна фантастична и политическа драма. От една страна това е хубаво, защото удоволствието да видиш любими сцени на екрана си е нещо сериозно, както ни показаха и коментарите в уъркрафтската статия. От друга страна обаче е тъжно, че най-скъпият и популярен фантастичен сериал на десетилетието изпуска шанса си да сложи жанра на масата на сериозния мейнстрийм и на практика не се възползва идеално от уменията на Джордж Мартин.

Така или иначе, да оставим мъдрите мисли за друг път. Зимата е най-сетне тук. А преди нея тепърва имаме цяло лято и цяла есен. Поне девет месеца без Game of Thrones. Дано оцелеем някак. Но и да не успеем… All men must die.