Под наблюдение

You are being watched. The government has a secret system, a machine that spies on you every hour of every day. I designed the machine to detect acts of terror but it sees everything. Violent crimes involving ordinary people. The Government considers these people irrelevant. We don’t.

Ако можете да създадете машина, която да следи всички нас много по-ефективно и от прочутия Голям брат от 1984, ще го сторите ли, ако резултатът би бил големи успехи в борбата с престъпността? Ще се доверите ли на властите да не използват това чудо на техниката за неособено почтени цели? Ако се създаде изкуствен интелект, доколко той ще се различава от човешкия и ще имаме ли моралното право да го оставим да си разиграва коня на свобода? Въпроси като тези обикновено не са разглеждани в каквато и дълбочина в сериалите, излъчвани по щатския канал CBS, известен най-вече с милионите разновидности на От местопрестъплението и на Закон и ред, което навярно е една от причините за (по мое нескромно мнение) незаслужената липса на популярност на обекта на това ревю – Под наблюдение (оригинално заглавие Person of Interest).

Под наблюдение е рожба на Джонатан Нолан, известен най-вече като сценарист на повечето от филмите на батко си Кристофър Нолан. Сред продуцентите личи и името на Дж. Дж. Ейбрамс – ако не живеете в пещера в Афганистан, най-вероятно знаете кой е той, така че аз няма да ви просветлявам по темата. Нормално е участието на такива известни имена да доведат до големи очаквания към сериала. На чисто комерсиално ниво, той така и не успява да ги покрие, което логично води и до прекратяването му след пети сезон, който приключи на 21 юни тази година. Как стоят обаче нещата като качество?

Няма да крия, че при първия си опит зарязах Под наблюдение още на третия епизод. Може би година и нещо по-късно попаднах на много позитивни отзиви в дебрите на интернет, писани от хора, чиито мнения и вкусове уважавам, и си рекох да му дам втори шанс. Това се оказа много добра идея – да не говорим, че по ирония на съдбата вторите шансове са една от главните теми на сериала. С едно единствено изключение, всички главни герои имат доста проблематично минало, изпъстрено с убийства и други престъпления. Обикновено това би ме отблъснало, защото опитът ми показва, че в телевизионните сериали шансът да попаднеш на свястно написан персонаж, който търси да изкупи греховете си, е само малко по-голям от шанса главните герои да са мъж и жена и до самия край на сериала така и да не се влюбят един в друг. Повече за това по-нататък, а сега все пак да спомена нещо и за сюжета.

Под наблюдение ни среща с милиардера Харолд Финч, създателят на първия в света изкуствен интелект, който е способен да следи всички хора и да предсказва кои от тях планират убийство. Ролята на Финч в създаването на този суперкомпютър (наричан от всички в сериала просто Машината) остава неизвестна. Неговият бизнес-партньор го предоставя на американските власти, които обещават да го ползват само за защита на националната сигурност. За да се запази в поне някаква степен правото на неприкосновен личен живот, Машината е програмирана така, че да подава информация само под формата на социално осигурителните номера на съответните заподозрени. Също така не е е известно дали подаденият номер е на замислящия престъплението, или на жертвата – с други думи, все пак се налага да се разследва ситуацията, а не веднага да се гръмне/арестува съответния човек. Поне на теория.

Малко по-късно Финч осъзнава, че на американските власти не им дреме за нищо друго, освен за терористи. Затова той намира начин Машината да изпраща лично на него останалите номера, класифицирани от властите като „маловажни“. Но за да се намесва в тези случаи, той се нуждае от помощ. Намира я в лицето на Джон Рийс, бивш военен и бивш агент на ЦРУ, натоварен със задачата да очиства хора, които ЦРУ смятат, че трябва да бъдат елиминирани. Както си му е редът, на ЦРУ им е през центъра за закони и други такива подробности, затова Рийс в един момент ги напуска, лута се в живота и в началото на сериала е бездомник на прага на самоубийството. Финч отправя към него предложение, на което той не може да откаже, просто защото страда от синдрома на хроничния героизъм.

Двамата започват да помагат на хората в опасност, като не след дълго Рийс привлича вниманието както на престъпните среди, така и на ченгетата. Понеже почти винаги е изтупан със скъп костюм, му излиза прякорът „Костюмарът“. Рийс използва помощта на двама детективи, които макар и да не обичат много неговите методи а ла Батман, решават, че все пак целта оправдава средствата. По нататък към нашите хора се присъединяват и Шоу (общо взето, женското съответствие на Рийс, но с по-чепат нрав) и Руут – хакерка, която смята Машината за божество и която има дори по-малко скрупули, що се отнася до убиването на хора, от Рийс и Шоу.

Сериалът може да се раздели на две части – първите три сезона, в които Машината няма аналог и следващите два, когато на сцената излиза още един изкуствен интелект, който няма ограниченията, които Финч е наложил на Машината. Тогава вече играта съвсем загрубява и нашите хора често са принудени да се крият като мишки, а победите им нерядко са пирови.

„Оф, пак ли ще ни кандърдисват да гледаме зъл компютър, който се опитва да завладее света?“ – ще кажете. Всъщност, да, точно това ще сторя. Колкото повече творби чета и гледам, толкова повече се убеждавам, че това как стоят главните идеи, сюжети и герои на хартия не са толкова важни, колкото детайлите при изпипването. Един добър разказвач може да придаде нов живот и най-изтърканата история.

Плюсове:

+ Сценаристите на Под наблюдение са готови да поемат значителни рискове, вместо да ни предлагат винаги още от същото. Това включва готовност да убият някои от най-популярните си герои, да позволяват на злодеите нерядко да надделяват, да добавят нови първостепенни персонажи, нищо че по наблюденията ми из дебрите на интернет мнозина фенове биха се радвали и ако до края сериалът си беше останал само с Финч и Рийс като главни действащи лица.

+ Почти всички сме се сблъсквали със сериали, които си имат формула, която следват в повечето си епизоди, било то успешно или не чак толкова, чиито сценаристи се оплитат като пате в кълчища когато се наложи да пишат по-дълги сюжетни линии. Под наблюдение има точно обратния проблем – сюжетните линии, простиращи се в рамките на цял или дори повече от един сезон, са почти винаги изпипани с умението на истински майстор, а качеството на епизодите следващи формулата „случай на седмицата“ варира много повече. Като се замисля, проблем не е точната дума в случая, но все пак си личи, че на сценаристите по-дългите сюжетни линии са им по-интересни и някои от другите епизоди са писани главно с цел отбиване на номера. По-важното е, че фабулата като цяло ни дава отново и отново така прекрасното усещане за парчетата от мозайката, напасващи се точно на местата си, а не за нещо, снаждано на парче в последния момент от някой стажант-сценарист. Миналото на главните герои се разкрива лека-полека със прекрасно замислени и реализирани флашбаци (особено тези с Финч и Машината почти винаги са смазващо добри). Неща, ставали преди няколко сезона изведнъж се оказват на дневен ред отново, герои се завръщат в точния момент и т.н. Шапка свалям на сценаристите за щателното планиране. Лично аз се сещам само за The Wire като сериал, в който да съм виждал по-добре планиран сюжет в рамките на пет или повече сезона.

+ Героите. Доброто планиране много помага и тяхното развитие. Рядко има моменти в които човек да си помисли „Стига глупости, X никога не би сторил това“. На хартия те не са нещо впечатляващо – няколко човека с проблемно минало и склонност към спасяване на хора и елиминиране на злодеи по много живописни начини. Плюс детектив Картър, която няма такова тъмно минало и се опитва все пак да зачита законите… но това е доста трудно в компанията на хора като Рийс. Но детайлите, детайлите! Дребни наглед неща като моментите, в които Финч си позволява да разкрие парченца от забуленото си в тайни минало – в началото на сериала той е толкова предпазлив, че когато с Рийс посещават някакъв ресторант, отказва да отговори на въпроса какво би препоръчал, за да не разбере съратникът му дали е идвал и преди в това заведение. В края на епизода обаче се размеква и препоръчва на Рийс някакво ястие. Доверието между протагонистите се гради бавно и методично, но веднъж спечелено, те са готови на абсолютно всичко, за да си помогнат един на друг.

Също така, в ръцете на по-малко талантливи сценаристи и актьори, Шоу нямаше да бъде нищо повече от „тъмния огледален образ“ на Рийс, Руут  – на Финч, а детектив Фуско на детектив Картър.  А всъщност, всеки от тях има ярко изразена индивидуалност и ролите им може и да се припокриват в някои отношения, но се и допълват в други.

+ Актьорската игра. Майкъл Емерсън е носител на две награди Еми (едната за ролята на Бен Линус в небезизвестния сериал Изгубени) – и подозирам, че ако продуцентите си бяха направили труда да лобират повечко за него, като нищо щеше да има поне номинация за ролята на Финч. Ейми Ейкър (Руут) вероятно е добре позната на мнозина от нашите читатели с ролята на Фред от Ейнджъл. Тя е от актрисите, които зрителите или обожават, или мразят в червата. Лично аз смятам, че стилът на Ейкър, въпреки някои моменти на преиграване, пасва перфектно на героинята ѝ, която в други ръце би могла да бъде ужасно дразнеща. Джим Кавийзъл се справя добре, но като цяло бива засенчен от колегите си. Сара Шахи (Шоу) има неблагодарна роля – тя играе една от така любимите на Холивуд жени с вид на фотомодели, които без проблеми правят на салата огромни мъжаги в ръкопашни схватки. Героинята ѝ има и известни социопатични тенденции, но актрисата трябва да пресъздаде и привързаността, която лека-полека се изгражда между нея и съратниците ѝ. И тя го прави по един прекрасен начин, а да не говорим колко блести и в комедийните моменти. В поддържащите роли личат имената на не чак толкова известни, но затова пък много качествени актьори като Кларк Питърс, Енрико Колантони, Камрин Манхайм и т.н.

+ Комедийните моменти. Всички членове на Team Machine, особено Рийс и Шоу, имат склонност към сух сарказъм, което прави диалозите има доволно забавни. Разведряването на атмосферата с такива моменти е важно, защото без него сериалът би бил твърде депресиращ. Често нашите хора се налагат и да действат под прикритие, което води да забавни моменти от рода на Финч в ролята на прочут сред подземния свят смъртоносно опасен търговец на нелегални оръжия или Руут като руса бавачка французойка.

+ Идеите. Вече стана дума за това в увода – Под наблюдение не е само патаклами и разследвания. Той повдига интересни въпроси за изкуствения интелект, за моралността на правителствата, които незаконно шпионират своите граждани и нареждат „терористи“ да бъдат застрелвани без съд и присъда, за хората, които взимат закона в свои ръце т.н. Протагонистите нямат за нищо личния живот на хората, които разследват, и без да се свенят им подслушват телефоните, проверяват банковите им сметки, компютрите и прочие – за да ги защитят, разбира се, но паралелите с това, което правят властите, са очевадни. Многократно се разглежда и темата дали целта оправдава средствата – Рийс и компания предпочитат, ако е възможно, да избягват убийствата, но щом се наложи, по принцип нямат проблем да прострелват противниците в тялото или главата вместо в краката. Финч от своя страна през целия сериал се измъчва от дилемата дали да не даде повече свобода на Машината в името на оцеляването на екипа и доброто на човечеството като цяло – но какви биха били дългосрочните последици от това?

+ Режисурата. Нерядко има красиво заснети сцени, които човек би очаквал по-скоро да види във високобюджетен филм, а не в сериал. Това важи с особена сила за епизодите режисирани от Крис Фишър.

+ Екшън сцените. Повечето от тях са качествено направени, макар че злодеите (разбира се) нерядко проявяват удивителна неточност в стрелбата. За това помага и надъхващата…

+… музика, дело на Рамин Джавади, известен най-вече създател на музиката за опънинга на Игра на тронове. Както си му е редът, на места има и популярни парчета на други творци, като например Welcome to The Machine на легендарните Pink Floyd.

+ Беър! По принцип не съм голям любител на кучетата, но този звяр ме спечели от самото начало. Adorableness overload отвсякъде.

Минуси

– Както вече стана дума, някои епизоди са чиста проба отбиване на номера за запълване на бройката. В един от тях, например, Рийс се бие с неколцина вражески агенти на борда на самолет, упоява едни, нокаутира други – без никой от пътниците да забележи каквото и да е. Към края на епизода има нова нотка на неподправен „реализъм“ – един от злодеите изважда от строя пилотите, вади парашут и скача. За капак Финч приземява самолета, като го управлява дистанционно от вкъщи…

– Вярно е, че сериалът принадлежи на научнофантастичния жанр, но шпионските способности на Машината са на моменти абсурдно добри. Все пак много от камерите, на които тя разчита не би следвало въобще да да свързани към каквато и да е мрежа, която би могла да бъде хакната. Също така, аз все чаках да има епизод, в който да се окаже, че Машината греши и съответния „номер“, който е подала, нито е в опасност, нито се кани да трепе някого, но това така и не се случи.

– Донякъде е дразнещо, че Руут комбинира уменията на Рийс и Финч. Тя е страхотно талантлив хакер, смъртоносно опасна е с оръжие в ръка и се внедрява в различни организации дори по-добре професионални бивши шпиони като Рийс и Шоу. В един момент почнах да се чудя да не вземе и някоя Нобелова награда да получи както е тръгнало.

– Неспособността на властите и на престъпниците да открият нашите хора изисква доста голяма доза suspension of disbelief. Като по магия ченгетата издирват полумитичния „Костюмар“ без да имат нито снимка, нито прилично описание как изглежда той, нищо че има стотици свидетели на подвизите му.

– Петият сезон е по-къс от останалите (само 13 епизода), защото на тъпаците от CBS така им е щукнало. И това за съжаление води до неособено изненадващи последици – сценаристите нямат време да развият всичките си идеи и финалните епизоди оставят едно усещане за претупаност. В никакъв случай не бих ги нарекъл лоши, само че си личи, че е планирано много повече, но не е имало къде да го вместят. Но не се тревожете, манипулациите ми върху вуду-куклата на директора на CBS ще донесат желания резултат съвсем скоро, обещавам!

За финал, искам отново да подчертая, че Под наблюдение не е поредният сериал, в който някакви хора разследват някакви случаи. Той е преди всичко научнофантастична драма, изпълнена с интересни идеи за едно бъдеще, което изглежда все по-близко със всеки изминал ден, с много премеждия, завършващи с горчиви неуспехи или трудни, но сладки победи. И на не последно място, с герои, които могат да ви накарат след сто и кусур епизоди да викнете „Искам още!“.