Игра на тронове S06 – Присъдата!

Moridin

Ретроспекцията си за последния сезон на вече направих в ревюто на финала, но нека да я разгърна по-подробно. Истинският въпрос тази година беше ще успеят ли сценаристите да направят нещо автентично свое поне на нивото на историята, която адаптираха от романите на Мартин. Читателите на поредицата най-сетне се лишиха от привилегированата си позиция да знаят всичко по-важно от сюжета и макар че сме все така надменни копелета, които тайно се подиграваме на останалите над чашата си снобарско вино, плащаме цената да се изнервяме още по-силно на сценарните провали.

Както със сигурност сте разбрали от досегашните ни ревюта по темата, такива не липсваха в сезона. В този смисъл Бениоф и Уайз като че ли не успяха да се справят с най-важната си задача за пред феновете – да потвърдят статута на сериала като едно от по-сериозните и добре обмислени произведения на екран. Справиха се вероятно със задачата си от инвеститорите – Игра на тронове продължи да набира популярност и да се превръща в мейнстрийм феномен, който изцяло окупираше понеделниците и на моменти успяваше да засенчва дори президентската кампания в САЩ. Количеството фен ревюта в тубата и мемета след някои от по-драматичните епизоди удари всякакви тавани и ги надскочи. Зрителите също харесаха сезона като последните два епизода (които без съмнение вдигнаха най-много летвата) станаха най-обичаните на IMDB. Критиците – с право – бяха по-резервирани. И при MetaCritic, и при Rotten Tomatoes, агрегираните оценки за сезона, макар и все така високи, паднаха спрямо предните сезони.

И това е изцяло в реда на нещата. Колегите са писали достатъчно по въпроса, но няма как да окачествим иначе освен като неприемлив факта, че цели сюжетни арки завършиха с почти нулево развитие на героите в тях. Развръзките им бяха решени с чиста проба писателски мързел, все едно тези линии бяха някакви горещи картофи, които трябваше да бъдат с максимална скорост ометени от сериала преди финалните сезони. И докато това беше просто абсурдно и смешно в случая с Дорн, който събра на едно място най-некадърните актьори с най-некадърното писане в сериала, то за главен персонаж като Аря е направо непростимо. Неудоволствие причиняват и развитията на Джейми и особено Марджери, която определено остана най-грозно жертвания потенциал на сериала и съдбата ѝ може да бъде обяснена единствено с трагичното незнание на сценаристите как да решат динамиката, която създадоха в нейната сюжетна линия.

Бениоф и Уайз обаче са добри в едно нещо и това е епиката. Те идеално си направиха сметката, че на феновете им дай две-три сцени с дракони и бродници, още две-три на култови теории или случки от книгата, и още две-три с някоя много badass героиня, и успехът е в кърпа вързан. И точно така се получи. Последните два епизода не блестяха с качествено по-добро писане, но вкараха толкова много динамика и фен-сървиз, че на практика вдигнаха допамина и адреналина ни до небето. Това не е толкова зле. Ако гледаме на сериала като на годишната ни зарибявка, си е даже ОК. Ако обаче гледаме на него като на легитимация на жанра в мейнстрийм полето, Игра на тронове има още два сезона, за да успее да изпълни тази задача. Силно се надявам те да не са масов бой на дракони със зомбита. Би било… жалко.

Най-яката сцена в сезона: Драматичната смърт на Ходор беше много близо до приза чисто и просто с емоционалния си заряд, но за мен битката при Кулата на Радостта беше изпълнена фенбойска мечта.
Най-голямата изненада: Краят на Марджери Тирел беше такъв чутовен автогол, че изобщо не можах да го предвидя.
Най-голямата глупост: Изборът е голям. Минавайки през Аря The Invincible, осакатяването на личната еволюция на Джейми, напълно неоправданата наивност на Рууз Болтън, евтините тайнички на Санса от Джон, шегичките на Тирион, безумието с Речен пад… Но ако трябва да съм честен, наистина най-голямата глупост беше безсилието на хилядолетните Горски чеда пред Бродниците, от които дори Мийра (!) успя да затрие един, и като капак на това Кралят на нощта, който успя да стигне Бран в пещерата, но внезапно някак си го изгуби след това. Изключително дразнещо, най-вече защото обезцени прекрасната сцена със „саможертвата“ на Ходор.
Най-дразнеща разлика с книгите: Цялото безумие с Дорн определено е грозна подигравка с любимата ни Ариан Мартел от книгите, но поне форматът го оправдава. Нищо не оправдава обаче безумното превръщане на Безликите от грандиозна, интересна и мистична организация в личната пещера на Джакен Хагхар.
Какво успях да предвидя: Възкресението® беше безподобно очевидно и по тази причина безподобно лейм.
Най-голямото очакване за следващия сезон: За разлика от романите, сериалът се постара да разчисти дъската и да не остави много предизвикателство пред Джон и Денерис. Единственото ми по-сериозно очакване е надеждата да зачекнат историята с Архмайстера Марвин в Цитаделата, иначе просто не виждам защо пратиха Сам там.
Най-големият лузър: Юрон Грейджой. След цялото това хвалене с голямата си пишка, накрая дори не го видяхме повече.
Героят на сезона: Ходор, Вун-Вун и Бринден Черната риба, трима великани, станали жертва на чуждата глупост.

Ordo Malleus

Мога да напиша два напълно различни текста за това какво ми хареса и какво не в сезон 6 на Игра на тронове и ако те бъдат прочетени отделно, читателят може да остане с впечатлението, че съм горчиво разочарован или пределно възхитен от случилото се през тези десет епизода. Разбира се, и двете впечатления няма да бъдат съвсем точни, но биха демонстрирали как се чувствах след един или друг момент от сериала. След кратък размисъл стигнах до стария като света извод, че щом изкуството предизвиква силни и противоречиви емоции, значи е постигнало целта си. Независимо от възторжените похвали и мощните критики, факт е, че за тази телевизионна продукция се говори много и ще се говори дори повече в бъдеще.

Първото, което искам да отбележа е, че краят на песента за огън и лед вече се вижда, а това само може да ме радва. Не съм от феновете, които желаят любимата им поредица да продължава вечно, превръщайки се в гротеска. Е, завършекът на Игра на тронове вече се вижда на хоризонта, ура!

За съжаление, Бениоф и Уайз подходиха към гордиевия възел на сюжета подобно на Александър Македонски и вместо да го разплетат, просто го съсякоха. Още не мога да повярвам колко безвкусна и жалка манджа ни предложиха в Дорн, като единственото половинчато извинение в случая е принципното нехайство, което сериалът проявяваше към Доран Мартел и семейството му още преди това. От друга страна, на Аря и браавоските ѝ приключения беше отделено немалко екранно време, но това не попречи всички събития там да изглеждат безсмислени и съшити с бая дебели, бели конци.

Вече споменах една от любимките на публиката и няма как да пропусна персонажа на Тирион, бледа сянка на себе си, с не една и две напълно излишни сцени в този сезон. Един от моите любими герои, Бриндън „Черната Риба“ Тъли, бе скоропостижно приключен и макар да нямам проблем фаворитите ми да гризват дръвцето, определено не съм доволен, когато това се случва по подобен бозав начин. Освен Бриндън, смъртта навести безброй други персонажи в сериала, но като че ли единствено саможертвата на Ходор имаше в себе си емоционален импулс. Останалото бе по-скоро пуканки, макар че няма как да не отбележа ухилената си гримаса след финалната игра на Церсей. В аудио-визуално отношение последният епизод бе на косъм от съвършенството, а когато кралицата положи убийствено черната си осанка върху Железния трон, тръпките почти успяха да пречупят гръбнака ми. Пълен мрак!

Тъй като дотук говорих основно за недостатъци сред героите и сюжетите, сега ще обърна палачинката и ще започна именно с персонажа на Лина Хийди. Без никак да се шегувам, смятам нейното развитие за най-силното в този сезон за Игра на тронове, и то не като типична промяна, а като втвърдяване. Не знам дали Тивин Ланистър е срал злато, но безрезервно вярвам, че в клозета на дъщеря му ще откриете желязо. Джонатан Прайс като Върховния врабец също (б)е перфектен в ролята си на мазния водач на Вярата, до степен да се превърне в лице, което предизвиква позиви за повръщане у мен. Натали Дормър  се справя чудесно в ролята си на Марджъри и почти ме накара да съжалявам за случилото се в септата на Белор. Почти. Отбелязвам и силното включване на малката Бела Рамзи като Лиана Мормон, която само за няколко минути на екран се превърна във фурор, напълно заслужено.

Ето, лошото в мен отново напира, а как да кажеш нещо за момичето Бела и да пропуснеш ужасяващия Кит Харингтън и още по-ужасяващото му алтер-его Джон Сняг. Подписвам с кръв, че ако този северняшки сопол най-накрая умре (за предпочитане мъчително), ще простя всички глупости на сериала, ще закача икони на Мартин, Бениоф и Уайз в хола и ще им се кланям всеки божи ден. Дразни ме не толкова самата същност на Джон, а нехарактерния за Игра на тронове щит, който го предпазва, въпреки че е най-некомпетентният и слаб водач във Вестерос, Есос и република Малта.

Сякаш развитието на сюжета все повече се доближава да типичното фентъзи, в което „готините“ Джон и Денерис ще ступат Белите бродници и ще спасят света на гърба на яките дракони, а за целта ще бъдат предпазени от всякакви злочестия до края. Дано бъркам и Русото и Тъпото се окажат по-маловажни в общата картинка. Все пак, Песен за Огън и Лед блесна на фентъзи хоризонта именно с мрачния си реализъм.

Налага се да завършвам (редакторски ограничения, от тях измъкване няма) и ще кажа, че въпреки всичките си недостатъци, Игра на тронове продължава силно да ме вълнува и нямам търпение за новия сезон. От моя гледна точка, това е добре свършена работа.

Най-яката сцена в сезона: Коронясването на Церсей. Това трябва да го има в учебниците по кино изкуство.
Най-голямата изненада: Престъпното „сваляне“ на Мартелите от власт в Дорн. Това също трябва да го има в учебниците, младите таланти да видят как не се правят тези неща.
Най-голямата глупост: Сблъсъкът на Аря с Waif. Нямаше детайл, който да си е на мястото в тези сцени.
Какво успях да предвидя: Почти всички изненади в този сезон бяха малко или много очаквани от феновете, така че не мога да си припиша пророчески възможности, но например – бях сигурен, че Чедата са създатели на Бродниците.
Най-голямото очакване за следващия сезон: Интересни са ми основно две неща – как ще се развият отношенията между Церсей и Джайм след последните събития и какво точно ще е влиянието на Бран върху бъдещето (и миналото).
Най-дразнеща разлика с книгата: Хмм, предвид че този сезон почти във всички линии изпреварва книгите, нямаме голям избор. Все пак бих казал Железнородният сбор за избиране на нов крал, който в книгите бе в пъти по-интересен и въздействащ от евтината сцена, която наблюдавахме.
Най-големият лузър: Джон Сняг, с няколко обиколки пред най-близкия си конкурент.
Героят на сезона: Да, Церсей, мисля, че стана пределно ясно 🙂