Игра на тронове S06 – Присъдата!
Създател: Дейвид Бениоф, Даниел Уайз
Сезони: 6
Формат: 10 епизода х 50 мин
В ролите: Кит Харингтън, Софи Търнър, Емилия Кларк, Лиъм Кънингам, Лина Хеди, Питър Динклидж, Натали Дормър, Николас Костер-Валдау, Мейзи Уилямс и др.
SHAME!
Лично за мен шести сезон на Игра на тронове беше най-слабият до момента. В пъти по-зле от всичко, което сме виждали в този сериал.
Първите четири-пет епизода ми лъхаха на евтин фенфикшън. После чувството се притъпи до известна степен, за да се завърне мощно на финала. Дълбочината на персонажите беше изчезнала, сюжетът изведнъж стана болезнено елементарен, богатството и мноогобразието на света просто се изпари. Случваха се какви ли не безумици, създадени с единствената цел да екранизират мокрите сънища на феновете с по-ограничен интелект. Станахме свидетели на поредица трагични умъртвявания – половината Дорн биде заклан, Оша и Рикон приключиха земния си път, Марджери и Томен загинаха. Сякаш сценаристите разчистват по-второстепенните герои, за да останат само най-главните играчи. Но това означава, че всички тези колоритни персонажи, така готино вплетени в сложната сюжетна мрежа, всъщност нямат реално място в нея и никога не са били необходими на историята. Всички тези герои са били просто ненужен пълнеж и затова трябва да бъдат разкарани овреме. И сред цялото това сценарно безсилие седи смъртта на Ходор – ефектна и качествено реализирана. Тя ми напомни колко гениален може да бъде този сериал и колко ефектно може да използва смъртта на героите като двигател на сюжета. И именно заради контраста с нея, всяка друга смърт изглеждаше още по-жалка. Пази вратата, скъпи Ходор! Ходи òдръж! Ти беше последната затрогваща загуба в серила.
![game-of-thrones-001221834[1]](https://www.shadowdance.info/magazine/wp-content/uploads/2016/07/game-of-thrones-0012218341.jpg)
Междувременно Аря цял сезон имаше една и съща сцена. „Как се казва момиче?“, „Момиче няма име.“; „Какво иска момиче?“, „Момиче не иска нищо.“; „Момиче лъже, я бой с тоягата!“. Отново и отново и отново. Накрая я наръгаха в корема, тя започна да скача из града и в последната си сцена се върна там, където беше преди три сезона, с малко повече умения. Три сезона, за да се научи да трепе една идея по-качествено. Мъка. Но можеше и да е по-зле – Джейми явно от началото на сериала не е претърпял никакво развитие, затова тук отново го виждаме като безскрупулният любовник на Церсей, готов да избие всеки, за да спи със сестра си. И няма значение, че персонажът уж беше пораснал толкова много през предишните пет години – сега пак си е същият като в пилотния епизод. Денерис се самозапали, за да излезе тържествено от огъня и дотраките да ѝ се покланят. Това нямаше ли го и преди? Май го имаше. Но във втори сезон, противно на случващото се в книгите, сценаристите решиха да избият дотраките на Дани. А сега са се сетили, че пак ги искат, затова я пратиха да си събере нови. Със същата сцена. Точно това рециклиране на сцени ми създаде усещането за некадърно написан фенфикшън по романите на Джордж Мартин. Е, имаше си и оригинални за сериала моменти. Например как Тирион учеше Сив Червей и Мисандей да се шегуват. В три поредни епизода, по еднакъв начин. А Врабецът девет епизода държа една и съща скучна реч. И в десетия умря като пълен идиот. Но там поне сцената имаше страхотна кинематография и превъзходна музика.
И научихме шокиращото разкритие, че Мелисандра без червения медальон е стара. Само дето и преди я бяхме виждали без медальона и си беше млада.
Но да не съм толкова негативен. Битката в девети епизод беше хубаво заснета. И като цяло девети епизод не беше лош. Ако пак го хвана по телевизията, няма да превключа веднага.
Най-яката сцена в сезона: моментът, в който Бриен се врече във вярност на Санса.
Най-голямата изненада: избиването на Мартелите още в началото на сезона.
Най-голямата глупост: докато Давос случайно се рови из случайна клада, случайно запазена край полетата около Зимен хребет, той случайно намира дървеното конче на Шайрин, случайно оцеляло от огъня по време на умишленото изгаряне на момичето.
Какво успях да предвидя: цялата линия на Джон Сноу. Която беше абсолютно праволинейна – от съживяването му, през сблъсъка с Рамзи, до провъзгласяването му за Крал на Севера.
Най-голямото очакване за следващия сезон: Денерис във Вестерос! Среща на Дани и Джон! И покрай тях – възможен реюниън на Санса и Тирион!!!!!
Най-дразнеща разлика с книгите: нестихващата любов на Джайм към Церсей.
Най-големият лузър: младият Нед Старк.
Героят на сезона: Марджери Тирел, кралицата на Седемте кралства.
P.S. Натали Дормър, ти беше прекрасна! Ти заслужаваше, толкова, толкова повече! Винаги ще бъдеш моята Кралица. Остава ти утешението, че поне имаше общи сцени със Софи Търнър в трети сезон, че получи шанса да тичаш край Дженифър Лорънс в последните две части на Игрите на глада, че се натискаше с Крис Евънс в първия Капитан Америка, както и с Крис Хемсуърт в С пълна газ и че изигра Ан Болейн – най-магнетичната и противоречива кралица на всички времена. Бог дал, Бог взел.
Последните няколко сезона на Игра на тронове редовно ме оставяха със смесени чувства. Като фен на книгите, дръзвам да призная, че хората зад проекта невинаги съумяваха да изкарат най-доброто от тях. Като фен на качествени сериали, сериалът продължаваше да ме радва с кинематографичния си подход към огромна част от всичко, което се показваше в епизодите, както и с удивителния размах на екипа, проблясващ в отделни моменти. Шести сезон обаче промени всичко. Вече неразполагаща с изходен материал за безчет съпоставяния и сравнения, настройката ми стана доста различна и в известен смисъл – по-обективна.
![game-of-thrones-jon-snow[1]](https://www.shadowdance.info/magazine/wp-content/uploads/2016/07/game-of-thrones-jon-snow1.jpg)
Това, което ясно отличава шести сезон от последните един-два на пръв поглед е темпото. Докато последните три сезона се бореха със зъби и нокти да разтягат материала на Мартин като дъвка, изтисквайки всевъзможни глупости от него, с които да печелят време и удължават сюжет/продължителност, то тазгодишният сезон се движеше извънредно бързо в това отношение. Факти за главни герои се трупаха, битки се водеха, лагери се преобразуваха, хора възкръсваха, въобще – движение отвсякъде. Уви, това не допринесе кой знае колко за вдигане на качеството, а даже напротив. Често цялото шматкане насам-натам на герои и разнообразието от действие сякаш обираше от сюжетната плътност и голяма част от мотивацията на героите, като психологизмът им оставаше увиснал във въздуха и посъшит с бели конци. Това на свой ред рефлектира и върху някои от изпълненията на героите, защото докато в предните сезони литературната основа правеше за актьорите доста по-лесна интерпретацията на образите им поради наличието на повече информация, то тук те се борят сами да намират психологизма и да градят образите си и съответните им реакции от кота нула.
![BN-OI499_mcshan_J_20160605220930[1]](https://www.shadowdance.info/magazine/wp-content/uploads/2016/07/BN-OI499_mcshan_J_201606052209301.jpg)
Този сезон обаче постигна нещо, което убягваше на предходните няколко. Превърна се много лесно в ултимативния фен-сървиз, сантиментален фаворит, чиито грешки човек много лесно може да прости поради силния емоционален заряд и удовлетворението, което няколко сюжетни нишки донесоха. Да, факт е, че на този етап почти няма фен-теория, която да не е намерила място в новите епизоди, и да, също е факт, че това донякъде занижава онази много индивидуална, много оригинална лека недодяланост, острота, ако щете дори „зъби“, с които произведението на Мартин някога можеше да се похвали. Сега ръбчетата са изгладени, материалът чувствително е минал в един по-цивилизован вариант и предполагам, че това би дразнило, ако в действителност не служеше на изконната цел на шоуто, а именно това да е тв бокс-офис хит, което води след себе си нуждата от компромиси.
В крайна сметка шести сезон на Игра на тронове не превърна сериала в нещо по-различно от това, което вече беше. Тв шоу, по което дори да мрънкате след всеки нов епизод как не сте били доволни от това или онова, как частта с Аря е напълно излишна, а Тирион не е мръднал и направил нищо интересно вече 4 епизода, то знаете много добре, че със затаен дъх ще чакате следващия понеделник, за да видите какво се случва по-натам и ще ликувате (често въпреки себе си) при сантиментални бозавости, които бихте заклеймили остро в друг сериал. Останах ли доволна в крайна сметка? Не колкото ми се искаше, но конкретни моменти от последните два епизода категорично превръщат Игра на тронове в ултимативното guilty pleasure за мен и със сигурност очаквам с нетърпение романа… и сезон 7, разбира се.
Най-яката сцена в сезона: Церсей, триумфираща във финалния епизод от сезона с чудния, почти Хичкоковски сикуънс
Най-голямата изненада: липсата на такава
Най-голямата глупост: Аря и нинджите и онази тройка мацки, Пясъчните змии или там както бяха, дето се изживяват за амазонки
Какво успях да предвидя: Церсей, изпепеляваща всички твари… Сноу обратно в играта… Аря отказваща се от нинджите… Марджъри пречукана по особено зловещ начин… Ходор с неприятен завършек на жизнения си път…
Най-голямото очакване за следващия сезон: Церсей, вихреща се в качеството си на владетел (само за да бъде впоследствие елиминирана от Джейми…)
Най-големият лузър: Томен Баратеон
Героят на сезона: the future Mad Queen Церсей Ланистър
Според мен фигурата на Джон Сняг е достатъчно силно представена. Каквото и да си приказваме, той е главният герой – обединява огънят и ледът! От самото начало, докато другите се занимават с ежедневните елементарни човешки дела, Джон трасира развитието на историята! Запленен от неподражаемия стил на Мартин, се вълнувам и впечатлявам от обратите и в книгите, и в сериала, но в крайна сметка отрезвяващите събития на Вала, където всъщност се пише истинската история на света, ме карат само да възкликна по отношение на всички останали персонажи – „Господи, какви самовлюбени глупаци“!Джон според мен прави това, което наистина трябва според света в който е поставен. Много ясно в сериала му поставиха двама ключови говорители за изразяването на позицията му – сър Давос и малката Мормон! Неговата роля явно е на съдник – последна инстанция!Само забележете на пръв поглед наивните му и глупави решения с прогонването на Мелисандра или излизането да спаси Рикон по време на битката на Копелетата, морал, който е над останалите същества в историята! И специално за Церсей и Кралски чертог – каква черна кралица, какви сюжети, каква значимост!!!!!! Действията и събитията в Кралски чертог и на Ланистърите са ярък пример за човешката слепота относно действително важното и значимото! За мен Церсей увисна във въздуха в пълна безтегловност! Голямо браво на Мартин за целия замисъл, по – голяма показване на недъзите на човешкото общество от „Огън и лед“ поне в този жанр, не мога да си представя! Ще се радвам ако някой ми отговори, дали моето виждане представлява интерес.
Джон Сняг е типичният фентъзи герой в един нетипичен – поне за времето си, сега доста писатели подражават – фентъзи роман. Мен именно това ме човърка в неговия персонаж, колко изкуствено седи в контекста на всичко останало. Баща му, Регар, е бил идеал за рицар, изкусен боец с добра душа, обичан от простолюдието. Прави една грешка, да последва сърцето си, което води до бунта на Робърт и края на таргариенската династия. Умира размазан от чука на Баратеон. Другият му баща, Нед, е замесен от същото тесто, добър и справедлив владетел, с идеали, които му извират от ушите. Прави една грешка, наивно да се противопостави на Ланистърите, докато зад гърба си има доказано нелоялен сводник (който на всичкото отгоре е влюбен в жена му и бил унижен от брат му). Умира на ешафода, обезглавен. Брат му, Роб, е третата круша на дървото, със същите ценности и също приключен от любовта си към неправилната жена. Умира заклан като прасе на сватбата на чичо си.
В тази компания се пръква Джон, кръвта на Таргариен и Старк, ни на йота по-различен от тези трима свои роднини. Тоест, точно толкова наивен и недалновиден водач. През цялото време прави грешки от всякакъв калибър, но докато останалите от семейството му плащат с животите си за резилите, Джон удобно получава я червена жрица, я компетентен съветник, я чужда армия, които му спасяват задника от поредната катастрофа. Това щеше да ок, ако четяхме „Колелото на Времето“ например, където от първите 30 страници става ясно, че няма как Ранд да не преживее всичко и да се изправи в титаничен двубой срещу Тъмния петнайсе тома по-късно, но „Игра на тронове“ даваше заявки, че тия неща като цяло не се случват, доброто доста често отстъпва на злото и носенето на храбро и честно сърце не те предпазва от това да ти отрежат тиквата, да я набучат на кол и да я изтипосат на градските стени.
Колкото до онова, което наистина трябва да се прави и морала – е ли морално и правилно да жертваш хиляди свои поддръжници, защото току-що са убили твой близък и на теб ти е кипнало?
Слепотата на персонажите извън Севера за важното и значимото е единствено географски факт. Джон просто е поставен на място, от което вижда заплахата със собствените си очи. Ланистърите, Мартелите, Тирелите и т.н. участници в дворцовите интриги просто нямат информацията (или тя им е поднесена под формата на селски слух), че замръзнали зомбита са тръгнали да унищожават Вестерос, то даже звучи смешно. Имай предвид, че Белите бродници последно са се появявали преди около осем хиляди години и напълно резонно всеки ги смята за мит, приказка за плашене на деца. Това все едно днес някой ескимос да дойде у вас и да почне да те убеждава, че злите, зеленокожи Куалупалици от техните легенди са тръгнали да завладяват планетата.
Церсей, разбира се, увисна, но го направи по категоричен и напълно in character начин. Подозирам, че нея няма да има кой да я спаси, но на мен тия няколко минутки върху Трона ми стигат.
Всичко хубаво!
Мега яки коментари и двата ^_^