Game of Thrones, Season 3: Episode 5 – Kissed By Fire

Качеството на епизодите в този сезон расте и расте! От първи насам забелязвам почти постоянна възходяща тенденция, като пети успя да се справи с тежката задача да задържи високо вдигнатата летва от предшественика си. Вярно, с по-малко зрелищни масовки и експлозии, но все така удовлетворяващо.

Началото на Kissed By Fire е ударно. Битката между Берик Дондарион и Хрътката е един от най-напрегнатите двубои в сериала, а символиката на огнения съд изпъква като по учебник. Ричард Дормър пасва чудесно в ролята на Берик, нацелвайки правилен баланс между благородническото излъчване и грубата харизма, нужна да управляваш команда от свободни разбойници-протореволюционери. Крясъците на отчаяната Аря Старк „Гори в Ада!“ хармонират силно със случващото се – за да бъде помилван, Хрътката наистина минава през нещо като малък личен ад, в който трябва да надделее над първичния си страх от пламъците. Малко по-късно пък, по време на разговора й с Гендри, отчаянието личи дори по-отчетливо в очите и гласа й. „Аз мога да съм твоето семейство.“ Казано от невръстно момиче, на практика загубило всичките си близки. Мейзи Уилямс за пореден път предава страхотно емоционалното състояние на героинята си в малкото й отредено екранно време.

Епизодът показва още много от останалите герои и сюжетни нишки, всъщност почти всички основни, а синтезът между добре написани сцени и майсторско актьорство е толкова успешен, че чак се чудя върху кои моменти да поставя фокус. Разговорът между Тириън Ланистър и лейди Олена Тирел безспорно си заслужава ударението – бабката се превърна в основен играч само с няколко кратки появявания, в които буквално превзе екрана. Да видиш как на Тириън му свиват сърмите, а той мига на парцали, докато се чуди на коя стена да си залепи постер на лейди Олена… безценно. Междувременно интригите по линията Церсей-Марджъри-Санса-Кутрето се завързват още повече, което довежда и до брилянтната финална сцена между лорд Тивин и две от децата му. Завършек, в който за под четири минути тримата герои получават толкова качествено развитие, че вече почти не ме притеснява малкото екранно време на отделните герои. При наличие на такива интеракции, достойни за възлови сцени в най-качествени постановки, в един момент минимализмът започва да се превръща в изключително мощен похват.

Пиковите сцени обаче далеч не се изчерпват с последната. Страхотно впечатление ми направи линията на Станис, която в този епизод придобива много повече плът, отколкото й беше позволено досега. Тихо сдържаната лудост в очите на съпругата му, неговият собствен ужас, когато се взира в тях и осъзнава колко дълбоко го е нагазил в напълно неизвестни води, ембрионите, плуващи в зелените буркани зад тях… пълна психария, за пореден път виждаме, че няма семейство от борещите за власт, което да не е изтъкано от трагични недостатъци. Сценаристите все по-смело открехват портите на класическата трагедия, която така или иначе си е залегнала в оригинала. Ситуацията около дъщерята на Станис – чудесно хлапе, въпреки визията на Two Face – само подклажда въпросното усещане за сбърканост и обреченост на цялата работа. За капак на всичко от песничката, която си тананика в затворническата си стая и с която свършва епизодът, хем полазват тръпки като от по-страшните детски приказки, хем навява неопределима тъга по загубеното (никога несъществувало?) минало и нерадостното бъдеще. В този епизод Станис определено ми стана интересен.

Най-голямата сцена тази седмица, а защо не и в целия сезон досега, е монологът на Джейми пред Бриен. Изцеден от умора и болка, мръсен, унижен, осакатен, напълно гол, както и самата Бриен, Кралеубиеца се оголва и преносно, така както не сме го виждали досега. Почти гениална сцена, която трудно може да се опише и разчепка с думи, толкова е разтърсващо да се поставиш в главата на Джейми в този момент и в същото време френетично да се опитваш да пренатъкмиш преценката си за образа и дълбочината му. Да не говорим колко органически пада на място монологът в контекста на почти всички останали сцени в епизода: разговора за честта между Баристан и Мормонт, сцената с Ланистърите в Кралски чертог, огненото изпитание от началото, лудостта на Селис Баратеон…

Тази тясна обвързаност между смисловите стълбове, държащи тентата на епизода, се вижда ясно навсякъде в него. Особено ми хареса как името му всъщност дойде от разговора между Джон Сняг и Игрит – крайно интимен, изолиран от предстоящия апокалипсис, безвременен почти. „Искам никога да не изляза от тази пещера, Джон Сняг,“ казва Игрит, целунатата от огъня. А извън пещерата, извън окото на бурята, огънят се развихря все повече в свирепата си оргия. Сякаш всичко в света на Game of Thrones е огромна мрежа от смисъл и всяка опъната или скъсана нишка праща трусове дори до най-далечните й краища. Много, много силна работа на сценаристите и актьорите. Засега прекрасни средни епизоди от сезона, очакванията ми за финала растат с всяка седмица.